Ник Хорнби
Ега ти животът (4)

3. Джеки Алън (1975)

Джеки Алън беше гаджето на приятеля ми Фил, от когото аз я свих — бавно, търпеливо, в разстояние на няколко месеца. Не беше никак лесно. Беше свързано с доста време, упоритост и измама. Фил и Джеки започнаха да ходят горе-долу по същото време, когато и ние с Пени, с тази разлика, че те продължаваха, и продължаваха, и продължаваха да излизат все заедно: и през лигавия, хормонален девети клас, и през целия десети клас, обсебен от мисъли за „края на света“, породени от грозящите ни матури, та чак до псевдозрелостта на единайсети клас. Фил и Джеки бяха нашата „златна двойка“, нашите Пол Макартни и Линда, нашите Пол Нюман и Джоан Уудуърд — те бяха нашето живо доказателство, че в един обезверен, непостоянен свят е възможно човек да остарее, или поне да стане по-възрастен, без да е наложително през няколко седмици да изживява драстични раздели и промени.

Не съм много сигурен защо исках да прееба отношенията им. С постъпката си засегнах не само тях, но и всеки мой връстник, който изпитваше душевна нужда от това те двамата да пребъдат заедно. Нали знаете, то е нещо като да видиш фланелките в магазина за дрехи, които са така хармонично подредени по цвят, че просто те изкушават да си купиш някоя от тях. После обаче, когато си я занесеш вкъщи, тя никога не изглежда същата като на рафта. Едва тогава ти светва със закъснение, че е изглеждала толкова красива и примамлива само защото е била хармонично съчетана с останалите. Ами, нещо такова се получи и при мен. Надявах се, че като почна да ходя с Джеки, ще успея да прихвана нещичко от излъчващото се от нея благородство на зряла и достойна за уважение жена. Но впоследствие естествено се оказа, че когато е без Фил, тя не притежава нищо подобно. (Ако наистина съм търсел подобно благородство, то може би е трябвало да намеря начин да „ходя“ и с двамата едновременно — но такъв номер е трудно осъществим дори при възрастните хора, а когато си на седемнайсет, подобно нещо е достатъчно основателна причина да бъдеш пребит с камъни до смърт.)

И така, по едно време Фил се хвана да работи всяка събота в един бутик за мъжка конфекция и тогава аз направих своя ход. Тези от нас, които не работеха или подобно на мен работеха след училище, но не и през почивните дни, редовно се събирахме в събота следобед, за да се мотаем заедно нагоре-надолу по главната улица. Обикновено потрошавахме твърде много време и твърде много пари в магазина за грамофонни плочи на „Харлекин рекърдс“, а също и за да се „поглезим“ (израз, прихванат неусетно от следвоенната, породена от недоимъка, лексика на нашите майки) с филтър кафе, което смятахме за последен вик на изтънчената френска мода. Понякога ходехме заедно да навестим Фил; случваше се и да го карам да ми купува разни неща от бутика, като се възползвах от правото му като член от персонала да ги плаща с намаление. Това обаче изобщо не ми пречеше да чукам гаджето му зад гърба му.

Благодарение на Алисън и Пени вече бях научил, че човек се чувства нещастен, когато скъсва с гадже. Но все още не знаех, че свързването с гадже също може да те накара да се чувстваш точно толкова нещастен. И все пак, Джеки и аз бяхме нещастни по един особено вълнуващ, някак „възрастен“ начин. Срещахме се тайно, тайно си говорехме по телефона, тайно правехме секс, тайно се питахме „Какво ще правим?“ и непрекъснато си говорехме тайно колко ще е хубаво да можем вече да не правим всички тези неща тайно. Никога не си задавах въпроса дали това, което имаше между нас, беше истинско или не. Просто нямаше време.

Опитвах се да не допринасям допълнително за тегобите на Фил — и без това се чувствах достатъчно зле поради факта, че чукам гаджето му, пък и изобщо. Но скоро вече нямаше начин да избягвам подобни усложнения, защото, когато Джеки изразяваше съмнения относно връзката им, на мен ми се налагате да се отнасям нежно и внимателно към чувствата й на недоволство и тих ропот — така, както човек се грижи за малки, болнави котенца — които обаче постепенно заякнаха и се превърнаха в здрави, непоколебими убеждения на гняв и неприязън и започнаха, когато им скимне, да се промъкват и измъкват от разговорите ни — точно както вече порасналите котета се мушат насам-натам през техните котешки вратички.

И така, една вечер, на някакъв купон, видях Фил и Джеки да седят сгушени в ъгъла. Той изглеждаше потресен, блед като платно и почти разплакан. Малко след това Фил си тръгна, а на другата сутрин Джеки ми се обади и ме попита дали искам да излезем да се поразходим. После вече не правехме нищо тайно и цялата ни връзка продължи три седмици, след което скъсахме.

Знам, Лора, ти сигурно би казала, че това е инфантилно. И че е глупаво да сравнявам тогавашните Роб и Джеки със сегашните Роб и Лора, които са в средата на трийсетте си години, с установен начин на живот и живеят заедно. Би казала, че в края на краищата пълнолетната изневяра е винаги нещо далеч по-лошо от тийнейджърската изневяра. И би сбъркала. Оттогава насетне на няколко пъти ми се е случвало да бъда част от любовен триъгълник, но онзи, първият, беше най-остроъгълен. Фил вече не ми говореше, съботната ни тумба също не искаше да има нещо общо с мен и с Джеки. Майката на Фил се обади на моята майка. За период от няколко седмици училището беше едно ужасно място, изпълнено с враждебно отношение.

Направи едно сравнение с това, което би последвало днес, ако сплескам нещата по подобен начин — мога да сменя обичайните си кръчми и клубове с други; мога да включа телефонния си секретар, ако не искам да се чувам с никого; мога да излизам повече или да си стоя вкъщи повече; да преориентирам социалния си компас и да си създам нов кръг от приятели (впрочем, това дори не е наложително, защото моите приятели никога не са и нейни приятели, която и да е тя); мога да прекратя всякакви контакти с родителите ми, когато не одобряват поведението ми. Навремето обаче подобна анонимност бе невъзможна. Налагаше се да си налягаш парцалите и да си теглиш последствията, колкото и лоши да бяха.

Най-много ме смущаваше обаче усещането за хладно разочарование, което ме обзе, когато Джеки ми се обади в онази неделна сутрин. Просто не разбирах това чувство. В продължение на месеци бях кроил как да постигна това завоевание, а когато моментът на нейната капитулация най-сетне настъпи, не усещах нищо — даже и по-малко от нищото. Повече от явно беше, че не мога да споделя това мое усещане с Джеки, но от друга страна пък бях и напълно неспособен да й засвидетелствам онзи ентусиазъм, от който усещах, че се нуждае, ето защо реших да си татуирам името й върху дясната си ръка.

Де да знам. Белязването за цял живот ми изглеждаше далеч по-лесно от това да кажа на Джеки, че всичко е било една гротескна грешка, че просто съм оплескал всичко. Следвайки някаква изкривена логика, реших, че като й покажа татуировката, няма да ми се налага да се напъвам да търся думи, които просто не бях в състояние да изрека. Нека поясня, че никога не съм бил от онези типове, които си падат по татуировки. Не съм, пък и никога не съм бил и от типа на декадентите с девиз „само рок’н’рол, пържете се всички в ада“, нито от типа мускулести тъпоумни и здравеняци с бирени шкембета. Но по времето, когато бях ученик, се ширеше катастрофална мода на татуировките и аз лично познавам неколцина мъже — счетоводители, учители, мениджъри на персонала и компютърни програмисти — които и днес, на около трийсет и пет годишна възраст, си влачат ужасяващи послания от онази ера, обгорели налудничави съкращения в плътта им (примерно СЪМСУЖ-СУ за „Съюз на мъжете срещу жените — Стреляй, за да убиеш“; или ПИСИМ-ИИТЕСАМ за „Повярвай и си мъртъв — Излъжи и те са мъртви“).

Смятах просто да си направя едно дискретно „Д©Р“ върху горната част на ръката, но Виктор — татуировчикът нямаше никакво намерение да остави нещата неразнищени докрай.

— Тя коя буква е? „Д“ или „Р“?

— „Д“

— И откога движиш с тая мацка „Д“?

Царящата в ателието за татуировки мъжкарска агресивност ме плашеше — останалите клиенти (а те всички бяха твърди титуляри в отбора на мускулестите тъпоумни здравеняци с бирени шкембета и явно смятаха присъствието ми сред тях за невъобразимо забавно), голите жени по стените, зловещите образци на предлаганите услуги, повечето от които бяха стратегически разположени по ръцете на Виктор, дори прозиращото в тона и думите му обидно отношение към мен — всичко ми вдъхваше опасения.

— От достатъчно дълго време.

— Дали е достатъчно ще кажа аз, не ти.

Стори ми се, че подходът му към клиентите е доста странен, но реших да премълча и да споделя наблюдението си някой друг път.

— От два-три месеца.

— И ще се жениш за нея, така ли? Или си направил белята?

— Не. Никое от двете.

— Значи само ходите? И не си се вързал по никой начин?

— Не.

— А как се запознахте?

— Ходеше с един мой приятел.

— Така значи. И кога скъсаха?

— В събота.

— В събота! — Виктор се изсмя с звук на оттичащ се канал. — Я се разкарай! Хич ни ми се ще после майка ти да идва да ми мрънка. ’Айде чупката оттука.

Чупих се оттам.

Виктор, разбира се, беше надушил ситуацията съвършено точно и всъщност постъпи много приятелски. И когато по-късно бях наранен, имах желание да го посетя. Защото в рамките на десетина секунди той би могъл да ми каже дали някое момиче заслужава татуировка или не. И така, Фил и Джеки възторжено и сърцераздирателно се събраха отново, но за мен нещата не се върнаха към нормалното си състояние. Някои от момичетата в нейното училище и някои от момчетата в моето предположиха, че Джеки просто ме е използвала, за да може да преустрои връзката си с Фил. В резултат на всичко това обаче нашите съботни следобеди се промениха завинаги, защото никога повече не изпитахме възхищение към хората с дълготрайни връзки. Отнасяхме се със сарказъм към тях, пък даже и те се отнасяха със сарказъм към себе си. Само за няколко седмици псевдо-брачният статут се превърна от обект на завист в обект на презрение. Бяхме на седемнайсет години, а вече започвахме да ставаме точно толкова озлобени и неромантични, колкото и родителите ни.

Е, виждаш ли, Лора? Ако и при нас се получи нещо такова, ти просто няма да можеш да промениш живота ми завинаги така, както го преобърна Джеки. Защото и ти, и аз вече сме изживявали подобни ситуации прекалено много пъти, така че ако това отново ни сполети, всеки от нас двамата просто ще се върне при приятелите си, в обичайните си кръчми и към предишния си живот и това ще е всичко — а по всяка вероятност никой няма дори да забележи какво е станало.