Ник Хорнби
Ега ти животът (30)

Двайсет и четири

Обикновено обичам рождените си дни, но днес нещо не съм на кеф. В години като тази рождените дни трябва просто да отменят: трябва да има закон — човешки, ако не и природен, според който да имаш право да остаряваш само ако нещата вървят добре. За какъв дявол ми е точно сега да ставам на трийсет и шест, питам аз? Хич дори не ми и трябва. Не му е сега времето, много е неуместно. Понастоящем животът на Роб Флеминг е в застой и той отказва засега да остарява. Моля, задръжте си картичките, тортите и подаръците, за да ги използвате по друг повод.

Впрочем хората май точно това и бяха направили. Законът на Мърфи отреди точно тази година рожденият ми ден да се падне в неделя, така че не пристигнаха никакви картички и подаръци. И в събота също нищо не получих. Не очаквах нищо от Бари и Дик, въпреки че, като отидохме след работа, им казах, че имам рожден ден, и те изглеждаха гузни, почерпиха ме по едно и ми наобещаха най-различни работи (е, по-точно най-различни сборни касетки, но карай да върви). Но всъщност и аз не се сещах за техните рождени дни — (Пък и човек по принцип никога не се сеща, нали? Освен ако няма някоя жена да| му го напомня.) — така че в този случай просто е неоправдано да правя фасони. Но пък Лора? Роднините? Приятелите? (Не ги познаваш, но имам все пак няколко, и понякога дори се виждам с тях, а някои дори знаеха кога е рожденият ми ден.) Кръстниците? Изобщо никой ли не се сеща? Е, получих картичка от майка ми с послеслов от баща ми, но родителите не се броят. Щото ако и от тях не получиш картичка на рождения си ден, значи яко си сплескал нещата.

Прекарах празничната сутрин в прекалено много фантазиране за някакъв грандиозен купон изненада, организиран от Лора, може би с помощта на майка ми и баща ми, защото инак нямаше откъде да вземе телефоните и адресите на всички тези хора, които по всякаква вероятност не познаваше, а трябваше да покани. Дори по едно време се усетих, че им се сърдя, задето не ми се обадиха да ми кажат, че Лора организира купон за мен. Ами ако си бях дигнал чукалата и без да им кажа, бях излязъл да се почерпя самотно с едно кино за рождения си ден? И к’во щеше да стане тогава, питам аз? Щяха да мухлясват скрити в някой гардероб и да ме чакат да се върна, за да ме изненадат, а пък аз щях да си гледам спокойничко трите серии на „Кръстникът“ в кино „Скала“. Върхът! Отмъщението на копчето! Така им се пада, като не ме бяха предупредили за купона изненада. Реших аз пък да не им казвам къде отивам. Щях да ги оставя да се гризат един друг в тъмното на гардероба. („Мислех, че ти ще му се обадиш!“, „Казах ти, че нямам време“ и прочие заяжданици.) Обаче след като поблуждах така в продължение на няколко чаши кафе, реших, че с този негативен начин на мислене, доникъде няма да стигна, освен най-вероятно до тотално изкрейзване, и затова реших да си спретна нещо по-позитивно.

Като какво обаче?

Ами, първо щях да ида до видеотеката и да си взема куп неща, чието гледане бях отлагал именно с оглед на такъв мрачен повод: „Гол пищов 2 и 1/2“, „Терминатор 2“, „Робокоп 2“. А после щях да ударя по една жица на някои стари аверчета, и да ги питам дали искат да се видим за по едно довечера. Не обаче Бари и Дик. Може би Мари или някой, когото не съм виждал от дълго време. А после щях да изгледам един-две филма, да пия бира и да ям чипс, може би дори да си направя картофки в микровълновата. Позитивно звучеше. Звучеше си направо като рожден ден, който всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен мъж заслужава да има. (Всъщност това си беше и единственият рожден ден, който всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен човек вероятно ще има — или поне всеки нов-новеничък трийсет и шест годишен мъж, който няма съпруга, няма семейство, няма гадже и няма пари. Микровълнови картофки! Супер! Еби му майката!)

 

Може би очакваш да ти кажа, че във видеотеката не е имало нито един от гореспоменатите позитивно-рожденденски филми, нали? А може пък да съм се представил в толкова трагичен образ, и очакваш да се принизя дотолкова, че да зяпам тъпо някой комедиен трилър на Упи Голдбърг, никога не получил достъп до широкия екран в нашата необятна страна, така ли? Да, ама не! Всичките ги имаше и си тръгнах от видеотеката, стиснал под мишници всичките позитивни простотии, които си бях наумил. Беше почти дванайсет на обяд, затова си купих и малко бира. Прибрах се вкъщи, отворих си една бира, дръпнах пердетата, за да скрия топката на мартенското слънце, и гледах първо „Гол пищов“, който се оказа доста смешен.

Майка ми се обади тъкмо в момента, когато пусках „Робокоп 2“, и пак усетих да ме обзема разочарование, че не е някой друг. Щото ако и майка ти не ти се обади на рождения ти ден, значи яко си оплескал нещата.

Беше мила все пак. Съчувстваше ми, че ще прекарам рождения си ден сам, въпреки че вероятно се обиди, че предпочитах да го прекарам сам, отколкото да го прекарам несам, но с нея и баща ми. („Искаш ли да отидем тази вечер с баща ти, Ивон и Брайън на кино?“, предлага въпросително мама. „Не“, отвръщам удивително аз. Това беше. Само едно „Не!“. Те това е то сдържан, хладнокръвен и категоричен мъжки отказ.) После тя просто не се сеща какво друго да ми каже. Сигурно им е трудно на родителите, когато виждат, че работите на децата им не вървят надобре, пък и като знаят, че не могат вече да ги достигнат по обичайните си родителски пътища, защото тези техни пътища са станали прекалено дълги. Започна да говори за минали рождени дни, за рождени дни, когато ми е прилошавало от огромните количества сандвичи, които съм изял, или от огромните количества безалкохолни коктейли, които съм изпил, а аз я слушах и си мислех, че това поне са били повръщания, породени от щастие, и това, че ми ги припомняше, не ми действаше особено позитивно, тъкмо напротив, направо негативно си беше, така че й казах да престане. И тогава тя започна да ми опява речитативно за „как успя така да се насадиш“, което, знам, се дължи на нейното усещане за безсилие и на паническия й страх за мен, но пък в края на краищата рожденият ден, хубав или лош, си беше мой рожден ден, и не ми се слушаха подобни опявания, така че й казах да престане. Мама не ми направи на въпрос, задето на два пъти я срязах така рязко, защото и до ден-днешен ме третира като дете, а рождените дни са малкото Дни, когато ми е позволено да се държа като дете.

 

Лора се обажда по средата на „Робокоп 2“, от уличен телефон. Много интересна работа, но пък може би сега не му беше времето да я обсъждам — поне не с Лора. Може би по-късно, с Лиз или с някой друг, но не сега и не с нея. Трябва да си пълен идиот, за да не го разбираш.

— Защо звъниш от уличен телефон?

— От уличен телефон ли звъня? — Това май не беше от най-убедителните отговори.

— Трябваше ли да пъхнеш монета, жетон или фонокарта в апарата, за да говориш с мен? Усещаш ли ужасна воня на урина? Ако отговорът на който и да е от тези два въпроса е „да“, то звъниш от уличен телефон. Защо звъниш от уличен телефон?

— За да ти пожелая „Честит рожден ден“. Съжалявам, но забравих да ти пратя картичка.

— Нямах предвид…

— Бях на път за вкъщи и…

— Защо не изчака да се прибереш?

— Какъв е смисълът да казвам каквото и да е. Ти вече си решил, че знаеш отговора.

— Просто искам да получа потвърждение.

— Как върви денят?

— Не е зле. „Гол пищов 2 и 1/2“ — много смешен. „Робокоп 2“ — не така добър, както първата серия. Или поне не до момента.

— Гледаш филми, така ли?

— Ъхъ. Искаш ли да наминеш? Имам да гледам още и „Терминатор 2“.

— Не мога. Трябва да се прибирам.

— Ясно.

— Както и да е.

— Как е баща ти?

— В момента не е чак толкова зле, мерси че попита.

— Това е добре.

— Ами, приятно изкарване на деня. Използвай го за нещо наистина приятно. Недей да го губиш целия пред телевизора.

— Ясно.

— Стига де, Роб. Аз не съм виновна, че си сам на рождения си ден. Аз не съм единственият човек, когото познаваш. И си мисля за теб, не е като да съм те забравила.

— Поздрави Иън от мен.

— Много смешно.

— Сериозно говоря.

— Знам, че говориш сериозно. Много смешно.

Хванах я. Явно той не иска тя да ми звъни и тя нямаше да му каже, че ми е звънила. Супер.

 

Като свърших с „Терминатор 2“, започна леко да ми доскучава. Още нямаше шест часа и въпреки че току-що бях оправил три страхотни глупашки филма и по-голямата част от бирата, все още не можех да се отърва от усещането, че рожденият ми ден нещо не вървеше. Имаше, разбира се, вестници за четене и касетки за записване, но знаеш как е. Вдигам телефона и започвам да организирам собствения си купон изненада в кръчмата. Щях да събера няколко човека на едно място, след което да се опитам да забравя, че съм ги събрал там, щях да се дигна до „Краун“ или „Куинс хед“ към осем, уж за да изпия на спокойствие една бира, а после гърбът щеше да ме заболи от поздравителните потупвания на хората, дето ги бях сьбрал там, и дето изобщо не предполагах, че са там.

 

Оказа се по-трудно, отколкото си мислех. Това е то Лондон, нали? Да накараш някого да се види с теб по-късно, за да пиете по едно набързо, е същото, като да го накараш да отдели цяла година, за да направите заедно околосветско пътешествие. „По-късно“ явно значи по-късно през месеца или през годината, или през десетилетието, но не и по-късно през деня. „Довечера ли?“, възкликваха изненадано всички те, всичките тези хора, с които не съм се чувал от месеци, а с някои и от години, бивши колеги или приятели от колежа. „По-късно вечерта ли?“ Бяха слисани, бяха объркани, дори леко развеселени, но повечето просто не можеха да повярват на ушите си. Какво?!? Някой да звънне с предложение да се видите за по едно по-късно вечерта, просто ей така да ти звънне, изневиделица, без предварителен уведомителен факс, без списък на алтернативни дати, без дълга консултация с колега? Тотален сбръч!

Но един-двама показаха признаци на слабост и аз най-безогледно се възползвах от слабостта им. Не беше слабост от тип: „ох, знам че не бива, но пък ми се ще да пия една бира“, а по-скоро „не умея да отказвам“. Не им се излизаше тази вечер и ги обземаше тихо отчаяние, задето не можеха да намерят сили в себе, за да откажат с подобаваща категоричност.

Дан Маскел (малкото му име беше Ейдриън, което просто плачеше да бъде окастрено) бе първият, който се пречупи. Беше женен, с дете и живееше в неособено приятния квартал Хаунс-лоу, на всичкото отгоре е неделя вечер, но аз пък нямам намерение да го оставя да се измъкне.

— Здрасти, Дан. Роб се обажда.

— Здрасти, приятел.

Дотук добре. Звучи ми искрено зарадван, че ме чува, което предполагам, все пак е нещо.

— Как си?

Казах как съм и после му описах тъжната ситуация.

— Съжалявам, че ти се обаждам в последния момент, малко се оплетоха нещата по организацията. (Успявам в последния момент да се въздържа и да не му кажа, че нещата доста са се оплели, по принцип, в живота ми.) Ще се радвам да се видим и тъй нататък, и тъй нататък и вече усещах колебанието в гласа му. И тогава (Ейдриън е запален музикален фен, което беше и причината да се запознаем в колежа и да подържахме контакти и до днес) изваждам коза от ръкава си и цакам.

— Чувал ли си за Мари Ласал? Страхотно пее готина фолк-кънтримузика. — Не беше чувал за нея, което не ме изненадва, но усещах, че започва да стопля.

— Ами, тя ми е…ами, приятелка, един вид и ще идва, така че… Много е готина и си заслужава човек да се запознае с нея и… Всъщност не знам, ако искаш…

Беше напълно достатъчно. Честно казано Ейдриън си падаше малко нещо пълен идиот, което беше и причината да реша, че Мари може и да свърши работа като примамка. Защо исках да прекарам рождения си ден в пиячка с един малко нещо пълен идиот? Дълга история, пък и май вече я знаеш почти цялата.

Стивън Бътлър живееше в северен Лондон, не беше женен, а нямаше и много приятели. Така че защо да не може да излезе довечера? Защото вече си беше взел филми за гледане, ето защо.

— Защо не ги гледаш сега?

— Не мога. Малко съм особен, когато става въпрос за гледането на филми преди вечеря. Все едно ги гледам, просто за едното гледане, нали разбираш какво имам предвид? И всеки филм, който гледаш през деня, е един по-малко, който ще можеш да гледаш вечерта.

— Това пък как го измисли?

— Ами, така ги хабиш, нали?

— Гледай ги някой друг път, тогава.

— Да бе, да. Сякаш съм гъбав от пари, та да давам на пича във видеотеката по две лири на вечер.

— Не те карам да го правиш всяка вечер. Просто… Гледай сега, ще ти дам двете лири, става ли?

— Де да знам. Сигурен ли си?

Сигурен бях и купонът започва малко по малко да се заформя. Дан Маскел и Стивън Бътлър. Не се познаваха, нямаше да се харесат и нямаха нищо общо помежду си, като изключим някоя и друга тава в колекциите им (Дан не си падаше много по черната музика, а Стив пък не си падаше много по бялата, така че и двамата имаха по някой и друг джазалбум). И Дан очакваше да види Мари, а Мари пък не очакваше да види Дан, нито дори знаеше за съществуването му. Очертаваше се яка вечер.

 

Мари вече имаше телефон, а Бари й знаеше номера и тя се зарадва, че й се обаждам, и още повече се зарадва, че ще се видим, а ако знаеше, че имам рожден ден, сигурно щеше да се пръсне от зарадване, но по незнайна причина реших да не й го казвам. Нямаше защо да я подкупвам с повода, което беше и добре дошло, защото въпросният повод надали щеше да свърши работа като подкуп. Обаче имала да прави нещо друго преди това и ми се наложи да изкарам един мъчителен час и компанията на Стив и Дан. Говорех си с Дан за рокмузика, докато в това време Стив зяпаше как някакъв тип печели на хазартните автомати, след което говорих със Стив за соулмузика, докато Дан в това време правеше оня номер с поставката за бира, който го могат само свръхдосадниците. После всички заедно разговаряме за джаз и провеждаме доста нескопосан разговор на тема „ти с к’во се занимаваш“, след което издишаме и задружно зяпаме пича, който печелеше на хазартните автомати.

Мари, Ти-Боун и една много руса, много атрактивна жена, също американка, най-сетне се появяват някъде към десет без четвърт, така че ни остават едва четирийсет минути за пиене. Питах ги какво ще пият, но Мари не беше решила и затова идва с мен до бара, за да види какво има.

— Разбирам какво имаше предвид за половия живот на Ти Боун — казвам аз, докато чакаме.

Мари обръща възторжено очи към тавана.

— Не е ли страхотна? И знаеш ли? Това е най-грозната жена, с която някога е излизал.

— Радвам се, че успя да дойдеш.

— И аз. Кои са другите двама?

— Дан и Стив. Познавам ги от години. Страхувам се, че са малко отегчителни, но от време на време се налага да се виждаме.

— Грозни патета, а?

— Моля?

— Викам на такива „грозни патета“. Нещо като хора, които от една страна леко те отвращават, но пък от друга ти е малко жал за тях. Хора, които не искаш да виждаш, но пък имаш усещането, че трябва.

Грозни патета. Баш в десетката. А на всичкото отгоре, моите грозни патета трябваше и да ги моля, да им пускам примамки, да им плащам, за да дойдат да пием по едно за рождения ми ден. Никога не осмислям така издълбоко нещата, никога.

— Честит рожден ден, Роб — казва Стив, докато поставя пред него питието му.

Мари прави опит да ме погледне с израз на — предполагам на изненада, но също така и на дълбоко съчувствие и на безкрайно разбиране, но аз се правя, че не забелязвам.

Беше доста кофти вечер. Когато бях малък, на третия ден от Коледата баба ми ходеше следобед на гости при бабата на едно мое приятелче. Майка ми и баща ми пиеха с родителите на Ейдриън, аз си играех с Ейдриън, а двете баби стояха пред телевизора и си разменяха комплименти. Зацепката беше в това, че те и двете бяха глухи, но глухотата им нямаше никакво значение за тях: бяха достатъчно доволни всяка със своята си версия на разговора, който беше белязан със същите паузи, кимания и усмивки, като разговора на другите, но беше абсолютно несвързан. От години не се бях сещал за това, но тази вечер си го спомних.

Стив ме дразнеше през цялото време: имаше навика да чака разговора да набере скорост, след което измърморваше нещо в ухото ми, точно в момента, когато се опитвах да чуя или да кажа нещо на някой друг. Така че можех да избирам или да не му обръщам внимание, с което щях да изглеждам невъзпитан, или да му отговоря, с което да ангажирам останалите с това, което му отговарям, и да обърна разговора изцяло в друга посока. А веднъж принудил хората да заговорят за соул или за „Стар трек“ (ходеше по конгреси и разни други такива на тези теми), или за това колко хубава е бирата в Северна Англия (ходеше по конгреси и разни други такива на тази тема) — все неща, от които никой от останалите нищо не отбираше, пък и не ги интересуваха — не можеше да бъде спрян. Дан през цялото време се прозяваше, Мари проявяваше търпение, Ти-Боун беше сприхав, а Сузи, момичето с него, беше отявлено отвратена. Явно се питаше какво прави в тази въшлива кръчма с тези досадни типове? И не можеше да си отговори. Аз също. Може би трябваше двамата със Сузи да се изнесем на някое по-интимно място и да оставим останалите да си трошат главите. Бих могъл да ти опиша цялата вечер в подробности, но едва ли ще ти хареса, затова ще минеш метър само с един отегчителен, но пък напълно представителен пример:

 

МАРИ: … просто да не повярва човек, имам предвид, истински животни. Пеех „Любовта боли“ и един тип се провикна: „Не и когато аз съм ебачът, коте!“, после се издрайфа върху фланелката си, но дори не се и помръдна да иде да се позачисти. Просто стоеше там, крещеше цинизми към сцената и се хилеше с приятелите си. (Изсмива се.) Ти беше там, нали Ти-Боун?

ТИ-БОУН: Предполагам.

МАРИ: Ти-Боун си мечтае за едни такива благи фенове, нали Ти-Боун? Ама като знаем къде свири, няма начин…Трябваше да…

СТИВ: (Шепне ми в ухото) Изкарали са „Барона“ на видео. Шест епизода. Помниш ли му саундтрака?

АЗ: Не, не го помня. (Смях — Мари, Ти-Боун, Дан) Извинявай, Мари, не чух какво каза. Какво е трябвало да…?

МАРИ: Казвах, че местата, където Ти-Боун и аз…

СТИВ: Беше страхотна. Дъ-дъ-ДЪ! Дь-дъ-дъ-ДЪ!

ДАН: Това ми звучи познато. „Човека в куфар“?

СТИВ: Не „Барона“. Вече го има на видео.

МАРИ: „Барона“? Кой играеше там?

ДАН: Стив Форест.

МАРИ: Мисля, че това го даваха и у нас. Това не беше ли онова, където един…

СТИВ: (Шепне ми в ухото) Чел ли си „Гласове от сенките“? Списанието за соул? Страхотно е. Собственик му е Стив Дейвис, между другото. Състезателят по билярд.

(Сузи направи гримаса на Ти-Боун. Ти-Боун си поглежда часовника.)

И тъй нататък, и тъй нататък.

 

Никога повече същите тези хора нямаше да се съберат на една маса. Те просто бяха невъзможна комбинация, и то си беше явно за всеки от нас. Мислех си, че като събера хора около себе си, ще си подсигуря сигурност и утеха, ама не стана така. Не познавах истински никой от тях, дори жената, с която бях спал, и за пръв път, откакто се разделихме с Лора, ми се щеше да се свлека на пода и да зарева с глас. Чувствах се безизходно самотен.

Предполага се, че само жените се оставят да потънат изцяло в любовните си връзки и така да се изолират от всички останали: виждат се предимно с тайфата на гаджето си и правят предимно онова, което прави гаджето (Горката Ана, на която й се налагаше да помни кой е Ричърд Томсън и да разбира колко е неправилно да харесваш „Симпъл Майндс“), а когато гаджето им ги зареже или когато те го зарежат, изведнъж установяват, че са се откъснали и отчуждили прекалено много от своите си приятели и приятелки, и че не са се виждали с тях като хората от три-четири години. Преди Лора, точно така стояха нещата при мен и гаджетата ми, поне повечето от тях.

Но Лора… всъщност, не знам какво стана. Харесвах тайфата й, Лиз и другите, които идваха в „Гручо“. И по някаква причина — разликата в професионалните ни успехи, предполагам, както и жертвите, които работата ти налага да правим — нейната тайфа беше някак по-необвързана и по-гъвкава от моята. И така, за пръв път в живота ми, аз бях в ролята на жената и зарязах всичките си приятели заради гаджето, с което бях. Не, не че тя не харесваше приятелите ми (не приятели като Дик и Бари, или като Стив и Дан, но истинските ми приятели, които си позволих да изгубя). Но просто харесваше своите приятели повече и искаше и аз да ги харесвам, и аз наистина ги харесвах. Харесвах ги повече от моите и преди да успея да схвана какво става (пък и честно казано, аз така и не го схванах чак до момента, когато вече беше твърде късно), Лора и връзката ни се оказаха единственият ми ориентир в живота. А, когато човек загуби чувството си за ориентация, започва да се чувства страшно самотен, безизходно. Логично.

И сега какво? Чувствах се все едно съм стигнал края на пътя. Не, не по онзи самоубийствен начин, присъщ на американския рокендрол. По-скоро както става при парните влакове. Изпарила ми се беше парата и бавно, но славно бях принуден да спра и да заседна в безлюдната пустош.

 

— Това са ти приятелите, така ли? — пита ме Мари на следащия ден, когато ме води да ме черпи с един сандвич с хрупкав бекон и авокадо по случай първия ден след рождения ми ден.

— Е, нещата не са чак толкова зле. Това бяха само двама от приятелите ми.

Поглежда ме, за да види дали не е майтап. Когато се изсмива, ми става ясно, че е било майтап.

— Но това беше рожденият ти ден.

— Ами… Нали знаеш…

— Рожденият ти ден. И само тия двамата ли успя да изнамериш?

— Ако да речем днес е твоят рожден ден и искаш да излезеш вечерта. Кой би поканила? Дик и Бари? Ти-Боун? Мен? Ама ние не сме твоите най-добри приятели, нали?

— А стига бе, Роб. Та аз дори не съм в собствената си страна. Ами на другия край на света.

Точно това имах предвид и аз.

 

Гледах двойките, които влизаха в магазина, и двойките, които виждах в кръчмата и през прозореца на апартамента. Тези от тях, които прекалено много си говореха, и се докосваха, и се смееха, и си задаваха въпроси, явно бяха нови и затова не се брояха: както е и при повечето хора, за мен също не беше проблем да съм едната половина на нова двойка. Интересуваха ме по-скоро другите двойки — по-улегналите, по-тихите — тези, които бяха започнали да преминават през живота по-скоро обърнали си гръб един на друг или просто един до друг, отколкото лице в лице и очи в очи.

Честно казано, по лицата им не можеше да се разчете чак толкова много. Нямаше кой знае какво, което да ги прави по-различни от необвързаните хора. Опитай да разпределиш хората, с които се разминаваш по улицата, в четирите категории — щастливо семейни, нещастно семейни, необвързани и отчаяни — и ще видиш, че няма да успееш да се справиш. Или по-точно, успяваш някак си, ама не си никак сигурен дали е правилно. Вижда ми се направо невероятно. Щастието е най-важното нещо в живота, а не можеш да разбереш дали хората го имат или го нямат. Не ти ли се вижда сбъркана тая работа? Не трябва ли хората, които са щастливи, да изглеждат щастливи по всяко време, без значение колко пари имат, или колко ги стискат обувките, или колко малко спи детето им през нощта? И не трябва ли хората, при които всичко си е нормално, само дето още не са си намерили другарчето в живота, да изглеждат… ами, знам ли… някак притеснени, като Били Кристъл в „Когато Хари срещна Сали“? А онези, които са вече отчаяни, трябва да носят нещо, може би някаква жълта лента, за да могат останалите отчаяни хора да ги разпознават. И абсолютно мога да се закълна, че когато аз престана да бъда отчаян, когато вече ще съм уредил въпроса с другарчето в живота, никога повече няма да се оплаквам от кофти положението с магазина или че на модерната попмузика й липсва душа, или от гадните сандвичи в кафенето отсреща (1,60 за сандвич с яйчена майонеза, бекон и салати, но до момента никой от нас не е получавал повече от две микроскопични парченца бекон, които трябва с лупа да ги търси между салатите) или от каквото и да било друго. През цялото време само ще се усмихвам озарено, ако щеш и единствено от облекчение, че вече си имам другарче в живота.

Нищо особено, което ще рече по-малко и от нормалното, не се случи през следващите две седмици. В една вехтошарница близо до вкъщи открих плоча с „Ол Кайндс ъф евритинг“, която купих за петнайсет пенса, и я дадох на Джони при поредното му посещение в магазина, с уговорката да се разкара и да ни остави намира завинаги. На следващия ден обаче той дойде и се оплака, че била одраскана и си искал обратно парите. „Баритаун“ направи триумфален дебют в „Хари Лаудер“, разтърси дупката из основи и било страхотно изживяване, и било фрашкано с хора, които приличали на агенти на звукозаписни компании и направо се побъркали от кеф, и, Роб, наистина трябваше да дойдеш (Когато попитах Мари как е минало, тя просто се изсмя и каза, че все трябвало да се почне отнякъде). Дик се опита да уреди двойна среща с него, Ана, мен и някаква приятелка на Ана, която била на двайсет и една, но аз не отидох. Ходихме да слушаме лайфа на Мари в един фолк-клуб във Фарингдън и по време на тъжните песни много повече мислех за Лора, отколкото за Мари, въпреки че Мари посвети едно парче на „пичовете от «Шампионат винил»“. Видях се с Лиз, за да пием по едно, и през цялата вечер тя не спря да псува Иън, което беше направо супер. И после бащата на Лора умря и всичко се промени.