Ник Хорнби
Ега ти животът (19)

Тринайсет

В края на работния ден тримата се мотаехме безцелно из магазина, приготвяхме се да си ходим и се дърлехме един друг заради парчетата, които всеки от нас беше включил в класацията си на най-любими пет песни от албуми за всички времена.

(Моите: „Джейни Джоунс“ на „Клеш“ от албума им „Клеш“; „Тъндър роуд“ на Брус Спрингстийн от „Борн ту рън“; „Смелс лайк тийн спирит“ на „Нирвана“ от „Невър майнд“; „Лет’с гет ит он“ на Марвин Гей от едноименния албум; „Ритърн ъф дъ Грийвиъз ейнджъл“ на Грам Парсънс от „Грий-ииъз ейнджъл“. Коментар на Бари: „Не можа ли да избереш нещо още по-очебийно? Ами що не сложи тогава «Битълс»? А що пък не и «Ролинг Стоунс»? А що не и… смотаните… смотания… Бетховен! Първото парче от първата страна на албума му «Пета симфония», а? На теб трябва да ти се забрани със закон да си собственик на музикален магазин.“ После почнахме да се дърлим по въпроса дали той е претенциозен сноб, който не признава никой от наложилите се на пазара певци и банди — Дали „Файър ейнджълс“, които са в класацията на Бари, са наистина по-добри от Марвин Гей, който не е в тази класация? — или аз съм досаден, застаряващ пръдливец с допотопни улегнали вкусове.)

И тогава Дик — за пръв път в цялата му кариера в „Шампионат винил“, като изключим предварително известните ни случаи, когато знаехме, че ще ходи до някое забутано място да слуша някоя забутана банда — каза:

— Момчета, тази вечер не мога да дойда с вас в кръчмата.

Настана мъртвешка тишина на изненада и потрес.

— Я без майтапи, Дик — обади се по едно време Бари.

С явно неудобство, Дик направи опит да се усмихне:

— Ама не, сериозно, не мога да дойда.

— Предупреждавам те — извиси глас Бари, — ако на секундата не ми дадеш някакво приемливо обяснение, ще те обявя за „Най-смотан смешник на седмицата“ и ще трябва до на живота си да ходиш с клеймото ССС на челото.

Дик си замълча.

— Е, хайде де, изплюй камъчето, кого ще ходиш да слушаш?

Пак си затрая.

— Дик, да не си свалил някоя?

Тишина.

— Не мога да повярвам! — възкликна Бари съкрушено. — Къде е справедливостта на този свят?! Къде е, питам аз?! Справедливост! Къде си? Дик си е начукал яка среща. Роб чука яко Мари Ласал. А най-красивият, най-интелигентният, най-готиният от музикалната пасмина остава на сухо!

Личеше си, че знае за какво говори. Не ми хвърляше въдица, както обикновено, пък после да дебне дали ще захапя. Не ме попоглеждаше косо, за да види дали е нацелил; не направи никаква пауза, за да ми даде възможност за евентуална реакция. Явно знаеше, което ме накара да се почувствам едновременно и съкрушен, и самодоволен.

— Откъде го знаеш?

— А сега бе, Роб. За к’ви ни мислиш? Повече ме трофка на Дик срещата. Кога стана заварката бе, Дик? Я да видим к’во смислено обяснение може да се намери… така, така, добре… в неделя си си бил у вас, щото си ми прехвърлил на касетки всичките втори страни от албумите на „Криейшън“, дето ти ги бях поискал. В понеделник вечерта бяхме заедно и вчера вечерта пак бяхме заедно, значи остава…вторник!

Дик не каза нищо.

— Къде ходи във вторник бе, Дик?

— Просто клубих с приятели.

Толкова ли е просто да се разбере? Толкова ли очевидно е всичко? Добре де, за събота вечер човек може и да предположи, но… Я чакай, чакай малко, всъщност Бари няма откъде да знае дали изобщо нещо е станало.

— Че к’во е пък това клубене, дето още с влизането става заварка?

— Не сме се запознали там, тя дойде с приятелите, с които бях.

— И довечера пак ще се виждаш с нея, така ли да го разбираме?

— Да.

— Име?

— Ана.

— Само половин име ли има? А? Ана чия? Ана Досадна? Ана Дърдорана? Ана Конда? Хайде де.

— Ана Мъх.

— Ана Мъх. Мъхнатата Ана. Глей ти, глей ти, женски мъх значи.

И преди го бях чувал да се подиграва така с жените и с техните имена; не знам защо, но това никак не ми харесваше. Веднъж дори говорих с Лора по въпроса, защото той го направи и с нейното име. Някаква глупава игра на думи, Лора-Лежора или Лора-Лъжора, даже вече не мога и да си спомня какво точно беше. Но ужасно ме подразни, като го направи. Защото исках тя да си е Лора и нищо повече — да си е с нейното хубаво, красиво момичешко име, за което да си мечтая, когато съм в замечтано настроение. Не исках името й да започне да ми звучи грубо и смрадливо като от мъжка съблекалня. Лора, естествено, каза, че съм прекалено докачлив и че съм се опитвал да запазя представата си за жените като за някакви пухкавки, мекички, глезенки и глупавички момиченца, и още каза, че подсъзнателно не възприемам жените като равностойни на мъжете същества и затова не искам да мисля за тях по същия начин, по които мисля за приятелите си. Беше права, разбира се — не искам да мисля за тях по същия начин. Но не това беше въпросът. Защото Бари не го прави с цел равенство на двата пола: прави го, защото е завистлив злобар и защото иска да порази и да принизи всяко романтично чувство, което ние с Дик имахме благодарение на Лора или на Ана, или на която и да е друга жена. Бързо схваща Бари. Бързо схваща и е зъл. Разбира силата на женските имена и тази сила никак не му харесва.

— Да не е мъхната? Да няма козина?

Всичко започна на майтап — Бари в ролята на някакъв дяволски ищец, а Дик в тази на ответник — но сега вече играта загрубя. Дик изглежда адски гузен, а единственото му „престъпление“ беше, че е излязъл с момиче.

— Стига, Бари! — казвам.

— О, да бе, да, „стига“! Че какво друго да кажеш, а? Сега вече вие двамцата трябва да се крепите един друг. Съюз на ебачите, а?

Правя последен търпелив опит за помирение.

— Идваш ли с мен в кръчмата или к’во?

— Не. Писна ми.

— Както искаш.

Бари си тръгва, като трясва вратата. Дик продължава да се чувства виновен, но вече не защото ще излиза с момиче, а защото аз няма да има с кого да пия в кръчмата.

— Предполагам, че ще имам време да обърнем по едно набързо.

— Не се притеснявай, Дик. Ти нямаш никаква вина за това, че Бари е злобен и завистлив тъпанар. Просто гледай да прекараш хубаво вечерта.

Дарява ме с усмивка на искрена благодарност, която ми разтопи сърцето.

Имам чувството, че цял живот водя подобни разговори. Никой от нас вече не е толкова млад, но същата сценка можеше да ми се случи и когато бях на шестнайсет или на двайсет, или на двайсет и пет… Всички ние стигаме до завършека на пубертета и сякаш запецваме там. Вече сме си очертали картата на взаимоотношенията и се стараем повече да не пипаме границите. Защо Бари се притесняваше чак толкова много от това, че Дик излиза с момиче? Защото го е шубе да не му се усмихне съчувствено оня с конските зъби от опашката пред киното, затова. Плаши го начинът, по който се развива животът му, и това, че е самотен. А в сърцата на самотните хора има най-много горчивина и злъч.