Ник Хорнби
Ега ти животът (27)

Двайсет и едно

Когато Чарли отвори вратата, коленете ми омекнаха: изглеждаше прекрасно. Още беше с руса късо подстригана коса, но прическата й вече беше очебийно по-скъпа и застаряваше по наистина елегантен начин — около очите й имаше фини, ласкави, сексапилни бръчици, които я караха да изглежда като Силвия Симс, и носеше фрапантна черна вечерна рокля (въпреки че вероятно само на мен ми изглежда фрапантна, защото за мен тя и до ден днешен си беше в чифт широки дънки и фланелка на „Том Робинсън Бенд“). Още от вратата започнах да се страхувам, че отново ще хлътна по нея и че пак ще стана за смях, и че накрая всичко ще свърши пак с болка, унижение и себеомраза, точно като преди. Целуна ме, прегърна ме, каза ми, че хич не съм се променил и че било прекрасно отново да ме види, след което ми посочи стая, където да си оставя якето. Беше спалнята й (артистично обзаведена, разбира се, с огромна абстрактна картина на едната стена и нещо, което май беше килим на другата). Докато бях там, леко се паникьосах. Останалите палта върху леглото бяха скъпи и за момент се замислих дали да не пребъркам джобовете и да офейкам.

Но наистина искам да видя Клара, приятелката на Чарли, която била точно за мен. Исках да я видя, защото аз всъщност изобщо не знаех какво означава някоя жена да е точно за мен — дори не знаех как изглежда, какви форми има — така че може би тази Клара щеше да успее да ме насочи. И щеше да е интересно да се види какво точно предвижда Чарли за мен: дали коприна или евтина синтетика. (Моята класация на петте жени, които не знам дали са точно за мен, но са винаги добре дошли, стига да поискат: Холи Хънтър в „Телевизионна мрежа“; Мег Райън в „Безсъници в Сиатъл“, една лекарка с пищна, дълга черна коса, която веднъж видях по телевизията, когато направо разказа играта на някакъв тип от парламентарната група на консерваторите по време на дебат на тема ембриони, но чието име така и не чух; Катрин Хепбърн във „Филаделфийска история“; Валери Харпър в сериала „Рода“.) Това бяха жени с дух, жени със собствено мнение, жени с хъс и виталност… но също така и изглеждаха като жени, които имат нужда от любовта на някой свестен мъж. Бих могъл да ги спася. Бих могъл да ги избавя. Биха могли да ме разсмиват и аз тях да разсмивам и може би някой хубав ден бихме могли да гледаме някой техен филм или телевизионен сериал, или ембрионален дебат, да си осиновим изоставени деца и цялото семейство заедно да ходим да играем мач в Сентръл парк.

Когато влязох в хола, веднага разбрах, че бях обречен на бавна, мъчителна, самотна смърт. Там се бяха събрали един мъж в керемиденочервено сако и още един в грижливо изгладен ленен костюм, и Чарли във фрапиращата си вечерна рокля, и още една жена в искрящ черен клин и ослепително бяла копринена блуза, и още една, май в пола или в панталон, или, де да знам, в пола-панталон. Все едно. В мига, в който ги зърнах, ми се прииска да зарева, не само от ужасяващ страх, но и от чиста завист: Защо моят живот не е такъв?

Другите две жени бяха красиви — не хубави, не привлекателни, красиви — и за моите паникьосани, нервно примигващи очи изглеждаха неотличими: километри тъмна коса, огромни обици, метри червени устни, бели зъби. Тази в ослепително бялата блуза се беше разположила на огромния диван на Чарли, изработен от стъкло или от олово, или от злато — дявол го знае от какво, но беше някакъв смущаващ, непривичен за дивани материал — и ми се усмихна, като потупа мястото до себе си. Чарли прекъсна останалите („Момчета и момичета…“) и ме представи на гостите си. Клара се оказа жената, седнала на дивана до мен, ха, ха, ха. Ник беше с керемиденочервеното сако, Барни — с ленения костюм, Ема — с хибрида между панталони и пола. Ако това бяха хората, които са точно за мен, по-добре да се барикадирам за вечни времена в апартамента си.

— Тъкмо си говорехме за това как бихме нарекли кучето си, ако имахме куче — казва Чарли. — Ема има лабрадор на име Дизи, на Дизи Гилеспи.

— А, ясно — казвам. — Не си падам много по кучета.

Никой от тях не каза нищо за доста дълго време. Но то пък и нямаше какво толкова да се говори за липсата ми на ентусиазъм относно кучетата.

— Заради размера на апартамента или страх от детството, или заради миризмата, или…? — започна да изрежда много мило Клара.

— Де да знам. Просто… — безнадеждно свивам рамене. — Нали знаеш, не си падам по тях.

Учтиво лепнаха усмивки.

Това се оказа основният ми принос в общия разговор на вечерта и впоследствие със сърцераздирателно умиление си спомнях за тази реплика, като за бисер от Златния век на оригиналността. Щях да я използвам пак, ако можех, но останалите теми на разговор не ми го позволиха да го сторя — не бях гледал филмите или представленията, които те бяха гледали, и не бях ходил на местата, които те бяха посещавали. Установих, че Клара работи в издателския бизнес, а Ник в сферата на връзки с обществеността. Разбрах също така, че Ема живее в гъзарския квартал Клапхам. Ема разбра, че живея в негъзарския квартал Крауч енд, а Клара разбра, че имам магазин за плочи. Ема беше чела автобиографията на Джон Маккарти и Джил Морел. Чарли не беше я чела, но се оказа, че — Ауу, колко много! — иска да я прочете и дали би могла да заеме книгата от Ема, за да я прочете. Барни наскоро ходил на ски. Сигурно, ако се понапрегна, ще мога да се сетя още едно-две неща. Ядохме разни работи, които не ги знаех какво са и или Ник, или Барни правеха коментар на всяка бутилка вино, от която пиехме, като изключим тази, донесена от мен.

Разликата между тези хора и мен беше, че те бяха завършили колеж, а аз — не (те не се бяха разделили с Чарли, а аз — да). Като последица от колежа, те имаха хубава работа, а аз имах мизерна работа; те бяха богати, а аз бях беден; те имаха самочувствие, а аз бях скапан неврастеник; те не пушеха, а аз пушех като комин; те имаха мнения, а аз правех класации. Аз бих ли могъл да им кажа в коя част на света се усеща най-силно умората от часовата разлика? Те можеха ли да ми изредят пьрвоначалния състав на „Уейлърс“? Не. Сигурно не знаеха дори името на вокалиста им.

Но не бяха лоши хора. Аз не съм някакъв борец за класово равноправие, пък и те не бяха чак такива тузари — и те сигурно имаха родители, които живееха почти до Уотфорд или съответния му еквивалент. Исках ли да имам нещо от това, което те имаха? Исках и още как! Исках им мненията, исках им парите, исках им дрехите, исках умението им да говорят за кучешки имена, без следа от неудобство. Исках да се върна в 1979-а и да започна всичко отначало.

Това, че Чарли цялата вечер говори простотии, не ми помогна особено много. Не изслушваше никого, престараваше се да изказва шантави мнения и говореше с какви ли не неразбираеми думи и изчанчени интонации. Ще ми се да можех да кажа, че това са някакви новопридобити навици, но не бяха, имаше си ги и преди. Имаше го и неумението да изслушва другите (което навремето погрешно смятах за сила на характера) и шантавите мнения (за които навремето погрешно смятах, че я правят мистериозна), и изчанчените произношения (които навремето погрешно смятах за артистичност). Как бе възможно през всичките онези години, през които бяхме заедно, да вярвам във всичко това? Как бях успях да я превърна в единствено решение на всички световни проблеми?

Останах до края на вечерта, въпреки че през по-голяма част от времето приносът ми не заслужаваше и пространството на дивана, което бях заел, а когато Клара и Ник, и Бари, и Ема вече си бяха тръгнали, все още бях там. Когато вече ги нямаше, осъзнах, че бях прекарал вечерта в пиене, а не в разговори, в резултат на което вече не можех да фокусирам погледа си.

— Права съм, нали? — пита Чарли. — Точно твой тип е.

Свивам рамене.

— Тя е на всеки тип. — Сипвам си още малко кафе. Бях пиян и затова ми се стори добра идея да си дойда право на думата — Чарли, защо ме заряза и отиде при Марко?

Изгледа ме с присвити очи от горе до долу и процеди през зъби:

— Знаех си.

— Какво?

— Наистина си в период на „защо така се случи с мен“.

Каза „защо така се случи с мен“ с американско произношение и след това свъси мрачно вежди. Не можех да я лъжа.

— Всъщност така е. Определено. Да, права си.

Изсмя се — имах чувството, че се смееше на мен, а не с мен — и започна да си играе с един от пръстените си.

— Можеш да кажеш каквото си поискаш, няма проблеми. — Великодушието ми просто няма граници.

— И аз не помня вече, нещата са се позагубили в… в непрогледната мъгла на времето — без каквато и да било логична причина, изрича „непрогледната мъгла на времето“ с ирландско произношение, вероятно искаше да подчертае непрогледността на мъглата. — Не че намирах Марко за по-привлекателен от теб, защото те намирах за точно толкова привлекателен, колкото и него — пауза. — Но той просто си знаеше, че е привлекателен, а ти не, и това някак си имаше значение. Ти се държеше така, сякаш бях малко нещо мръднала, щом имах желание да съм с теб, и след време това ми стана досадно и започна да ме уморява, ако разбираш какво имам предвид. И постепенно успя да ми го внушиш, така че накрая и аз мислех, че съм малко нещо мръднала, щом имам желание да съм с теб. И съзнавах, че беше мил и внимателен и че ме разсмиваше, и обожавах начина ти да се потапяш всеотдайно в нещата, които обичаш, но… Марко изглеждаше малко, не знам, по-фрапантно чаровен може би? По-уверен в себе си, по-атрактивен? — пауза. — По-лесен за общуване, щото имах чувството, че те затормозявам, с неща, които не разбираш — пауза. — Малко по-слънчев, малко по-искрящ — пауза. — Не знам. Знаеш какви са хората на тази възраст. Вземат доста повърхностни решения.

Къде му беше повърхностното? Бил съм — а следователно и сега съм — ъм, скучен, мрачен, отегчителен, неатрактивен, непривлекателен и труден за общуване. Хич дори не ми звучи повърхностно. Това не бяха леки одрасквания по кожата, това си бяха опасни за живота удари в най-важните органи.

— Нараняват ли те думите ми? Е, той пък беше путьо, ако това може да ти послужи за утеха.

Никаква утеха не беше, честно казано, но аз и не търсех утеха. Исках пълната програма от обяснения. И си я получих. Тук нямаше и помен от пръста на съдбата, както беше при Алисън Лшуърт. Нямаше го „написването“ на Сара. И нямаше подсещане, че съм забравил кой кого заряза, както беше при Пени. Имаше просто едно напълно ясно и студено обяснение защо някои хора имат всичко, а аз — не. По-късно, на задната седалка па таксито, осъзнах, че единственото, което Чарли бе направила, беше да изрази с други думи собственото ми прозрение, че моята гениалност е в това да бъда нормален. И че може би този мой специфичен талант — по стечение на обстоятелствата и единствен — беше прекалено надценяван.