Ник Хорнби
Ега ти животът (17)

Единайсет

Цял живот съм мразел неделите, по съвсем основателни напълно логични типично британски причини (задължителни неделни служби и молитви — в църква, по радиото и по телевизията — затворени магазини, остатъци от вчерашния обяд, до които не искаш и да се докоснеш, но просто няма начин да избягаш), а също така и по съвсем основателни и напълно логични международни причини. Но тази неделя беше направо върхът. Имаше цял куп неща, които можех да свърша. Имах касети за записване и филми за гледане, и хора, на които трябваше да се обадя по телефона… Но не и желание да се занимавам с каквото и да било от всички тези неща. Отидох си вкъщи към един, а към два вече се чувствах толкова зле, че реших да си отида вкъщи у дома — моето вкъщи у дома беше: у дома при мама и татко, у дома при остатъците от вчерашния обяд и при задължителните неделни служби и молитви. Причината бе в това, че предишната нощ се бях събудил по никое време, за да се чудя къде ми е мястото: знаех, че мястото ми не е у дома, пък и не исках мястото ми да е у дома, но у дома беше единственото място, което наистина познавах.

Моето у дома е почти в предградията на Уотфорд, в един от най-крайните квартали на Лондон, до който се стига след дълъг път с автобус, след като си слязъл на последната спирка на метрото. Сигурно е ужасно място за прекарване на детство, но честно казано, като дете нямах нищо против да прекарвам детството си там. Докъм тринайсетгодишната ми възраст това беше просто мястото, където си карах колелото на воля; в периода между тринайсет и седемнайсет — мястото, където ходех по срещи с момичета. Така че на практика имах само една междуетапна година — между седемнайсет- и осемнайсетгодишната ми възраст, когато се преселих в Лондон — за да осъзная какво всъщност представлява това място — воняща, затъпяваща, потискаща крайградска дупка. Тази една единствена година ми бе напълно достатъчна, за да се отвратя от родния ми квартал и да го намразя от дън душа. Преди десетина години — когато майка ми най-сетне се примири неохотно с факта, че аз никога вече няма да се върна да живея там — родителите ми също се преместиха. Но само до съседната улица, в тристайна къща близнак, като си запазиха и телефонния номер, и приятелите, и начина на живот.

Брус Спрингстийн го казва просто и ясно: или оставаш и гниеш, или бягаш и гориш. Чудничко. Но пък човекът пише песни, при това хитове, така че явно му трябват точно такива простички и ясни „или-или“. Никой никога обаче не ти казва, че сьществува и друга една житейска възможност — бягаш и гниеш. Никой не пише песни, още по-малко пък хитове, за това как при бягството често има засечки и че човек може да напусне вонящата, затъпяваща и потискаща крайградска дупка, да се пресели в големия град и накрая пак да се окаже, че живее все същия муден, затъпяващ и потискащ крайградски живот. Точно така обаче стана с мен; точно така обаче става и с повечето хора.

Родителите ми са си съвсем обикновени хора и родители, ако си падаш по такъв тип обикновеност, щото аз не си падам. Баща ми е леко скучноват и доста досаден тип, но затова пък голям всезнайко, което си е направо фатална комбинация: дори само по глупавата му, претенциозна брада си личи, че от него не може да се очаква да ти каже нищо смислено и че за нищо на света няма да се вслуша в езика на здравия разум. Майка ми си е просто най-обикновена майка и нищо друго — недопустимо и непростимо изказване, което никога и пред никого не бих направил, освен сега, пред теб. Непрекъснато се тревожи, притеснява се, мрънка ми и ми опява заради магазина, мрънка ми и ми опява заради това, че все още нямам деца. Ще ми се по-често да имам желание да ги виждам, но нямам такова желание и когато липсва друго, което да ме кара да се чувствам зле, чувствам се зле заради това, че нямам по-често желание да ги виждам. Щяха да се зарадват да ме видят днес, въпреки че направо ми се стъжни, като прочетох във вестника, че точно по същото време ще дават по телевизията сапунения сериал „Дженевиев“. (Любимите пет филма на баща ми: „Дженевиев“, „Жестоко море“, „Зулу“, „Ах, г-н Портър“ — умира да се смее на него — и „Стрелците от Навароне“. Любимите пет филма на майка ми: „Дженевиев“, „Отнесени от вихъра“, „Каквито бяхме“, „Смешно момиче“, „Седем годеници за седем братя“. Така или иначе, разбираш какво имам предвид, а още по-добре ще ме разбереш, като ти кажа, че според родителите ми ходенето на кино било само прахосване на пари, защото рано или късно всичките филми ги давали по телевизията.)

Когато пристигнах обаче, се оказа, че са ми скроили доста кофти номер: нямаше ги вкъщи. Лангадурках се хиляда спирки със скапаното метро в неделя следобед, после осем часа кибичих да чакам скапания рейс, освен това ще дават скапания „Дженевиев“ по скапаната телевизия, а тях ги няма вкъщи! И дори не ми се обадиха да ми кажат, че няма да са си вкъщи (не че аз им се бях обадил да им кажа, че ще идвам). Ако имах и най-малка склонност да се самосъжалявам — а аз определено имам, и то не малка — щях направо да се срина от ужасната ирония на тази ситуация: когато най-сетне имам нужда да се видя с родителите си, те не са си вкъщи!

Вече се канех да поема обратно към автобусната спирка, когато майка ми отваря прозореца на отсрещната къща и ми виква:.

— Роб! Робърт! Идвай тук! Влизай!

Никога не съм познавал хората, които живеят отсреща, но аз май бях единственият в квартала, който не ги познава: вътре беше тъпкано с хора.

— Какъв е поводът?

— Дегустация на вино.

— Да не е от домашното на татко?

— Не. Истинско вино. Днес сме на австралийско. Събираме помежду си пари, купуваме вино, всеки път различно, и плащаме на специалист дегустатор да ни разясни всички особености и тънкости.

— Не знаех, че се интересувате от вина.

— О, да, интересуваме се. Баща ти обожава виното.

Разбира се, че го обожава. Но пък сигурно е ужасно да се работи с баща ми на сутринта след дегустация на вино: не заради остатъчната смрад на пиячка, кръвясалите очи и дръпнатото поради махмурлука държание, а заради цялата онази новопопита от него информация, която гори от желание да сподели, и затова през по-голямата част от деня ще досажда на колегите си да им разправя разни винарски неща, дето изобщо не ги интересуват. Сега стои в другия край на стаята, говори с някакъв костюмиран мъж — най-вероятно гостуващия специалист дегустатор — в чиито очи се чете тотално отчаяние и пълна безнадеждност. Баща ми ме видя, направи шокирана гримаса, но естествено не прекъсна разговора си заради мен.

Стаята беше пълна с хора, които не познавах. Изпуснал бях частта, в която пичът обяснява и раздава чашите. Бях пристигнал във вихъра на вече същинското пиене и макар от време на иреме да виждах някои заблудени индивиди да жабуркат вино в устата си и да примляскват, основното занимание на всички останали беше да се наливат с възможно най-висока скорост. Те това не го очаквах. Дойдох си у дома, за да прекарам следобеда в мълчалива депресия при мама и татко, а не за да се озова на див купон с куп непознати. Целта на посещението ми бе единствено да се убедя, че животът ми може и да е сив, тягостен и празен, но пък не е чак толкова сив, тягостен и празен, колкото този на родителите ми в Уотфорд. Ама пак бях прецакан. Не ми мина номерът. Да, животът в Уотфорд може и да е сив и тягостен, но е поне сив, тягостен и пълен. Чакай сега малко, нима родителите имат право да ходят по купони в неделя следобед, при това без никакъв повод?!

— Мамо, днес дават „Дженевиев“ по телевизията.

— Знам. Пуснали сме го да се записва.

— Откога имате видео?

— От няколко месеца.

— Никога не сте ми споменавали.

— Никога не си питал.

— Това ли трябва да правя всяка седмица? Да ви питам дали сте си купили някакви нови потребителски джаджи?

До нас приближава огромно женище в жълт кафтан.

— Ти трябва да си Робърт.

— Да. Здрасти.

— Аз съм Ивон, вашият домакин, пардон, домакиня… — Без особена причина, женището избухва в безумен кикот. Страшно! Явно бях попаднал в цирка. — Ти работеше в музикалната индустрия, нали?

Погледнах майка ми многозначително, но тя ми се прави на дръж ми шапката.

— Не, не точно. Имам магазин за плочи.

— Е, няма значение. Горе-долу е същото. — И женището пак се изкикотва.

Щеше да ми подейства успокояващо, ако можех да си мисля, че е пияна, но ме е страх, че истината е съвсем друга.

— Предполагам. А трътлата във фотоателието, която ти проявява снимките, работи във филмовата индустрия.

— Да ти дам ли моите ключове, Роб? Можеш да си идеш вкъщи и да включиш чайника.

— Разбира се. Не дай си боже да остана тук да пийна и да се повеселя.

Ивон изломоти нещо и отплува встрани от нас. Майка ми май наистина се радваше да ме види, защото забрави да мрънка и да ми опява за неучтивото ми държание, но и без мрънкане и опяване, аз пак се позасрамих малко от себе си.

— Както и да е, мисля че наистина ми е време за чаша чай — отбелязва майка ми примирително, после отиде до Ивон и започна нещо да й шепне, а женището ме поглежда, наклонило глава на една страна и удължава лице в тъжовна гримаса. Майка ми явно й разправяше за скъсването с Лора, с което се опитваше да ме оневини за неприличното държание. Не ми пука. Може пък Ивон да се разчувства достатъчно, за да ме покани на следващата дегустация.

Прибрахме се и догледахме остатъка от „Дженевиев“.

Баща ми се върна около час по-късно. Пиян, естествено.

— Отиваме на кино. Всички. Заедно — оповести той.

Те това вече беше прекалено.

— Ти нали не одобряваше ходенето на кино, татко?

— Не одобрявам глупостите, които ти гледаш. Много дори одобрявам обаче хубавите, добре направени филми. Британските филми.

— Какво ще дават? — пита майка ми.

— Продължението на „Стая с изглед“.

— Ах, прекрасно. Някой от отсреща ще дойде ли?

— Само Ивон и Брайън. Но трябва да побързаме. Почва след половин час.

— Аз не мога да дойда, трябва да се връщам в града — подхвърлих. За целия следобед бях разменил само по няколко думи и с двамата.

— Никъде няма да се връщаш — каза баща ми, — идваш с нас. Аз черпя.

— Не е заради парите, татко. Заради скапания магазин е. Става късно. Утре съм на работа.

— Покажи малко живец бе, човек. Пак ще си в леглото в единайсет. Ще ти подейства добре. Ще те ободри. Поне известно време няма да си мислиш за разни работи.

Това бе първа реплика, която си разменихме по въпроса, че имам разни работи за мислене. Но пък той по принцип грешеше. Установил съм, че когато си на трийсет и пет, ходенето на кино в компанията на мама, татко и откачените им приятели не те спира да си мислиш за разните си работи. Тъкмо дори напротив, страшно много те предразполага да си мислиш за разните си работи. Докато чакахме Ивон и Брайън да изкупят докрай целия щанд за пуканки, имах най-ужасното и смразяващото кръвта преживяване: най-жалкият човек на света ми се усмихна съжалително. „Най-Жалкият Мъж На Света“ имаше очила тип Денис Тейлър и конски зъби. Носеше мръснобежово платнено яке и протрити на коленете кафяви джинси. И той също бе поведен от родителите си да гледа продължението „Стая с изглед“, въпреки че гонеше трийсетака. И ме дари тази страховита усмивчица на съжаление, защото беше видял в мое лице брат по съдба. Това така ужасно ме притесни, че до края на филма изобщо не можах да фокусирам вниманието си върху Ема Томпсън, Ванеса и останалите. Когато най-сетне успях да се съвзема, филмът беше прекалено напреднал, за да мога да разбера за какво всъщност става дума. Знам само, че накрая една полица с книги пада върху главата на някакъв пич.

Бих стигнал дори до такава крайност, че да класирам усмивчицата на НЖМНС сред петте най-кофти унижения през целия ми досегашен живот — в момента обаче просто не мога да се сетя кои бяха останалите четири. Но пък знам все пак, че не съм чак толкова жалък и достоен за съжаление, колкото най-жалкия човек на света. (Ами да, да не би пък той да е прекарал предишната нощ в леглото на американска поппевица? Силно се съмнявам.) По-важното и по-страшното обаче е, че за него тази разлика явно не е толкова очевидна и недвусмислена, колкото бих искал да бъде. Но пък то е лесно обяснимо, като имам предвид в каква ситуация сме и двамата. В действителност именно тази разлика е в основата на привличането, което всички човешки същества — стари и млади, мъже и жени — изпитват към другия пол: всички ние имаме нужда от някой, който да ни спаси от малките усмивчици на съжаление и на съчувствие, отправени ни по опашките пред кината в неделните вечери; всички ние имаме нужда от някой, който да ни спаси от тотално затъване в тресавището на самотата, където перманентно самотните живеят със своите мама и татко. А, не, никога повече! Никога повече няма да се върна там. Предпочитам до края на живота си да си стоя сам вкъщи, отколкото да рискувам отново да привлека към себе си подобен знак на внимание.