Ник Хорнби
Ега ти животът (11)

Пет

Първото, което правя на сутринта, е да се обадя на Лора. Гадеше ми се, докато набирах номера й, но още повече ми се догади, докато чаках телефонистката да ме свърже. Преди веднага ме познаваше по гласа, а сега говори така, сякаш изобщо не стопля кой съм. Лора иска да намине в събота следобед, докато съм на работа, за да си вземела още бельо — нямам нищо против. Май трябваше да спрем до тук, но аз, глупакът, подемам друг тип разговор, което хич не й харесва, защото е на работа, ама аз упорствам, тя се разплаква и ми затваря телефона. Чувствам се като пълен идиот, задето не успях да се въздържа. Никога не успявам.

Чудя се какво ли би казала, ако знаеше, че в същото това време вече живея с мисълта, че Мари може да намине през магазина? Току-що й бях намекнал по телефона, че е преебала живота ми, а и по време на самия разговор, наистина го вярвах. А ето че сега, само миг по-късно — при това без каквато и да било следа от обърканост или недоволство от себе си — се притеснявам какво да облека, дали да си остана с набола брада, или да се обръсна и каква музика да пусна днес в магазина.

Понякога имам чувството, че единственият начин, по който един мъж може да прецени доколко е мил и свестен, тоест да прецени собствената си почтеност, е да се вгледа във връзките си с жените, или по-точно със своите потенциални или настоящи сексуални партньорки. Да си добър с приятелите си е лесна работа. Можеш да ги почерпиш по нещо за пиене, да им запишеш касетка, да им звъннеш, за да ги чуеш как са… наистина има безброй бързи и безболезнени начини да се превърне човек в „готин пич“. Но когато става въпрос за гаджета, далеч по-трудно е да си постоянно на висота. В един момент всичко си върви нормално, чистиш тоалетната чиния, даваш израз на чувствата си, изобщо правиш всички онези неща, които се очакват от модерния мъж. Но още в следващия миг — умело капризничиш, манипулираш, лъжеш и мамиш, и то някоя най-добра жена. Не, не го разбирам.

Обаждам се на Лиз в ранния следобед. Държи се много мило. Казва ми колко съжалявала за мен и Лора, каква хубава двойка сме били, колко положително влияние съм оказвал върху Лора, бил съм й дал стабилна опора, освободил съм я, позволявал съм й да се весели, направил съм я по-добър, по-покоен, по-разкрепостен човек, дал съм й възможност да мисли и за нещо друго, освен за работата си. Лиз не използва точно тези думи — това е моя интерпретация на казаното от нея. А то всъщност беше, поне така си мисля, че двамата с Лора сме били страхотна двойка. Пита ме как съм и дали се грижа за себе си. Казва ми, че много не си пада по тоя тип Иън. Уговорихме се да се срещнем по някое време другата седмица, за да пием по едно. Затворих телефона.

К’ъв шибан Иън, бе?

Малко по-късно в магазина влиза Мари. И тримата сме на линия. Слушахме касетката с нейните песни и като я виждам на вратата, се втурвам да спра уредбата, преди да забележи, но не съм достатъчно бърз — успях да я спра точно когато тя каза нещо по въпроса, така че се наложи, изчервен до уши, отново да я пусна. Тя се изсмива. Влизам уж за нещо в склада и повече не излизам. Бари и Дик й продали касетки на обща стойност седемдесет кинта.

К’ъв шибан Иън, бе?

Бари нахлува с гръм и трясък в склада:

— Само дето сме в списъка на почетните гости на лайфа на Мари в „Уайт лайън“, нищо повече. И тримата.

За последните трийсет минути бях успял да се унижа пред човек, от когото силно се интересувам, както и да разбера, че бившето ми гадже вероятно си има любовник. Не ми пукаше за никакви списъци на почетни гости в „Уайт лайън“.

— Ей, Бари, жестоко бе, човек! Лелеее… Списъкът на почетните гости в „Уайт лайън“! Остава само да стигнем някак до другия край на града, пък след лайфа и да се върнем, и глей ти, спестили сме по петарка всеки! К’во е да имаш влиятелни приятели, а?

— Можем да отидем с колата ти.

— Ама колата не е моя, нали? На Лора е. И Лора си я взе. Така че, майна, или два часа с метрото, или такси, което ще ни излезе, я виж ти, точно по петарка на човек. Просто супер!

Бари свива рамене по начин, който недвусмислено означава: „К’во да го правиш пък тоя, пълно куку?!“ и излиза. Чувствам се ужасно гадно, но си трая, нищо не му казвам.

Не познавах никой, който да се казва Иън. Лора не познаваше никой, който да се казва Иън. Бяхме заедно три години и не си спомням някога да е споменавала някой си Иън. Тя нямаше приятел, който да се казва Иън, нямаше и приятелка с гадже на име Иън. Не бих казал, че абсолютно никога през живота си не е познавала някой, които да се казва Иън — все е имало поне един Иън там, където е учила, въпреки че тя всъщност е завършила девическо училище, така че… — но съм почти напълно сигурен, че от 1989-а насам живее във вселена, тотално лишена от каквито и да било Иъновци.

И тази моя убеденост, този Иън-атеизъм, продължи до връщането ми вкъщи. На перваза на прозореца на стълбището, върху който оставяме пощата, точно до входната врата на сградата, сред купа от менютата за поръчки по домовете, рекламни брошури и визитки на таксиметрови компании има и три писма: някаква сметка за мен, банково извлечение за Лора… и съобщение за заплащане на телевизионен абонамент за господин И. Реймънд (наричан от приятелите си и, което е още по-важно, от съседите си, Рей), пича, които до преди около шест седмици живееше на горния етаж.

Треперех, докато влизах в апартамента, гадеше ми се. Знаех си, че е той. Знаех го от мига, в който зърнах писмото. Помня, че Лора на два-три пъти се беше качвала при него. Помня, че когато миналата Коледа той слезе при нас да пием по едно, Лора… е, не точно флиртуваше, но определено по-честичко си оправяше косата и по-глуповато се хилеше, отколкото беше строго наложително. Пък и той май беше точно от нейния тип мъже — малкото-загубено-момченце, прям, грижовен, с достатъчно меланхолия в душата, за да изглежда интересен. Никога не го бях харесвал особено много, а сега направо го мразех.

Отколко време? Колко често? Последният път, когато говорех с Рей — пардон, с Иън — вечерта, преди да се премести… дали между тях не е имало нещо още тогава? Дали тя не се е качвала тайно горе, когато ме е нямало вечер? Дали Джон и Мелани, двойката на приземния етаж, знаят нещо за това? Дълго време ровя насам-натам да търся картичката с новия му адрес, която ни беше дал, за да му препращаме пощата, но така и не я намирам, изчезнала е злокобно и многозначително — освен ако не съм я хвърлил, разбира се, и тогава просто забравяме за злокобната многозначителност. (Какво ли щях да направя, ако я бях намерил? Да му се обадя? Да намина у тях, за да видя дали е сам?)

Започвам да си спомням някои подробности за него: гащеризона му; музиката му (африканска, латиноамериканска, българска или каквато там беше скапаната световна музикална мода на седмицата); нервния му и страшно изнервящ смях; ужасните готварски миризми откъм апартамента му, които овоняваха цялото стълбище; гостите му, които стояха до прекалено късно, пиеха прекалено много и си тръгваха прекалено шумно. Изобщо не се сещах за нищо хубаво, свързано с него.

Успях да се абстрахирам от най-гадния, най-болезнения и най-тревожния си спомен до момента, в който си легнах. Вече в леглото, чух жената, която сега живее горе, да тупурди и да тряска врати на гардероби. Този мой спомен е най-ужасното нещо — нещото, което би накарало всеки (всеки мъж?) в моето положение да се облее в студена, лепкава пот: ние слушахме как Рей/Иън прави секс. Чувахме звуците, които той издаваше. Чувахме звуците, които тя издаваше. (По време на нашето съседство, когато тримата — или четиримата, ако броим и жената в леглото на Рей — бяхме разделени от няколко квадратни метра скърцаща подова настилка и падаща мазилка, той бе сменил две-три партньорки.)

— Бая дълго издържа — отбелязах една нощ, докато двамата будувахме в леглото и зяпахме тавана.

— Де на мен тоя късмет — каза Лора.

Беше шега. Изсмяхме се. Ха, ха. Ха, ха, ха. Сега не ми е смешно. Никога не ми се е случвало една шега да ме изпълни с толкова отвращение и параноя, и неувереност, и самосъжаление, и уплаха, и съмнение.

Когато една жена напусне един мъж и този мъж е нещастен (да, най-сетне, след изтръпналата безчувственост и глуповатия оптимизъм, след всичките ми уж безразлични свивания на раменете „на кого му пука“, признавам, че съм нещастен — въпреки че все още ми се ще да ме има на снимката върху обложката на новия албум на Мари)… нима заради секса са всичките терзания? Това ли е всичко в любовта? Вече бях преминал през един такъв период, по време на историята с Чарли и Марко — да си ги представям заедно, как го правят и как лицето на Чарли е разкривено от страст, каквато аз никога не бих могьл да събудя в нея.

Трябва да кажа, въпреки че всъщност не ми се ще да го казвам (защото искам да се скапвам, да се самосъжалявам, да се потопя в неволите си — така се прави в подобни случаи), че според мен нямам проблеми в Тази Област. Поне така си мисля. Но в уплашените ми представи, Чарли беше така разюздана, и шумна, като героиня в порнофилм. Тя беше играчката на Марко, откликваше на всяко негово докосване с крясъци на оргазмично удоволствие. В представите ми, на света нямаше жена, която да е правила по-страхотен секс от секса на Чарли с Марко.

Но това не бе нищо. Защото онези мои представи не бяха свързани с реалността. Знам ли всъщност, може Марко и Чарли изобщо да не са консумирали връзката си и Чарли да е прекарала последното десетилетие в това да се опитва — и страдалчески да не успява — да пресъздаде тихия недемонстративен екстаз на нощите, които прекарвахме заедно. Сега обаче знам, че Иън е нещо като любовник демон, Лора също го беше разбрала. Честно казано, това адски ме дразнеше. И нея я дразнеше. Но сега вече не съм толкова сигурен какво точно я е дразнило. Заради секса ли ме напусна? Защото е искала да получи малко от онова, което ставаше там, горе?

Не разбирам защо изобщо това има някакво значение. Иън може да умее по-добре да говори от мен, или да готви, или да работи, или да домакинства, или да изкарва пари, или да харчи пари, или да разбира от книги или филми… Може да е по-мил от мен, да изглежда по-добре, да е по-интелигентен, да е по-чист, да е с по-щедра душа, да е по-услужлив, да е по-добър човек, от която и да е гледна точка… О’кей, нямам нищо против. Ами да, никой не е съвършен; ясно ми е, че човек не може да е добър във всичко, а и аз съм трагично неумел в редица определено важни области. Но виж сексът е нещо различно. Да знаеш, че наследникът ти е по-добър от теб в леглото е нещо невъзможно да бъде преглътнато току-така. И аз не знам защо.

Но пък знам достатъчно, за да осъзная, че това е адски тъпо. Знам, например, че най-добрият секс, който някога съм правил, нямаше абсолютно никакво значение за мен. Най-добрият секс, който някога съм правил, беше с едно маце на име Роузи, с която спах едва четири пъти. Не, само това не беше достатъчно (имам предвид добрият секс, не четирите пъти, които бяха повече от достатъчни). Тя ме караше да побеснявам в леглото и аз също я карах да побеснява, но фактът, че му бяхме хванали цаката да свършваме едновременно (и именно това, по мое мнение, е нещото, което се има предвид, когато се говори за добър секс, без значение какво пише във вестниците и списанията за споделянето и за разбирателството, и за разговарянето, и за разнообразието, и за различните пози, и за белезниците) не значеше абсолютно нищо.

Тогава, какво толкова ме притеснява в тая работа при Иън и Лора? Какво толкова ме интересува колко време може да го прави и колко време мога аз да го правя, и какви звуци издаваше тя, докато беше с мен, и какви звуци издава, когато е с него? Предполагам, че просто става дума за следната простичка истина: все още чувам как Крис Томсън, този неандерталски, сексуално вманиачен осмокласник прелюбодеец, ме нарича запек и ми казва, че е ръбил гаджето ми. И този глас от миналото продължава да ме кара да се чувствам адски зле.

През нощта сънувах сън — от тия, които изобщо не са сънища, а просто нещо, свързано с това как Лора чука Рей и как Марко чука Чарли, и се зарадвах, че посред нощ се стреснах и се събудих, защото така прекъснах този гаден сън. Но облекчението ми продължи едва няколко секунди, след което всичко отново се върна: че някъде Лора наистина чука Рей (може би не точно в този момент, защото беше 3:56 сутринта, въпреки че с неговата издръжливост — с неговото неумение да получи оргазъм, ха, ха — де да знаеш), а аз лежа тук, в този тъп малък апартамент, собственик на невзрачен, дребен, губещ бизнес и приятелите ми не са точно приятели, а хора, чиито телефонни номера не съм загубил. И ако отново заспя и се събудя след четирийсет години, вече останал без зъби, от звука на радио „Мелоди“ в старчески дом, не бих се притеснявал особено много, защото най-лошата част от живота — т.е. остатъкът му — щеше да е приключил. И дори нямаше да ми се наложи да се самоубивам.

Едва сега започва да ме озарява мисълта, че е важно някъде нещо да правя, защото иначе човек не живее, а само се е хванал за сламката. Ако живеех в Босна, нямането на приятелка нямаше да е най-важното нещо на света, но тук, на улица „На гъза на географията“, си е страшен проблем. Нужно е да имаш достатъчно налична баластра, която да те предпазва от разпиляване във всички посоки. Имаш нужда от хора край себе си, от неща за вършене, иначе животът се превръща в нещо като филм, чиито бюджет се е изчерпал, и вече няма мизансцени, няма терени, няма поддържащи роли и какво има тогава? Ами има единствено някакъв тип, тъпо зазяпан в камерата|, с нищо друго за правене и с никой друг, с когото да говори. И кой тогава ще повярва на главния герой, а? Затова и имах нужда от повече плочи по рафтовете тук, от повече запълване в живота ми, от повече детайлност, защото в момента има опасност да се срина в пропастта.

„Имате ли нещо за душата?“, ме попита една жена на следващия ден. „Зависи“, щеше ми се да й кажа. Някои дни — да, някои дни — не. Точно в момента имах цели камари неща за душата, прекалено много, повече отколкото мога да се справя. Бих искал да можех да го разпределям това „нещо“ по-равномерно, някак да го балансирам, но все не мога да го уредя. Е, ясно ми е, че жената не се интересува от проблемите ми с душевното задръстване, така че просто й посочвам къде държа соулмузиката за душата, близо до изхода, точно до тъжния блус.