Ник Хорнби
Ега ти животът (10)

Четири

На другата вечер отиваме тримата заедно в „Хари Лоудър“. Нещата с Бари са вече наред. Когато той вчера се върна в магазина, Дик му разказа за мен и Лора, та сега и двамата правят каквото могат, за да повдигат духа ми. Бари ми записа ни касетка сложно подбрана компилация с точни описания на песните по реда на изпълнението им. А Дик започна за повече яснота да изказва въпросите си в по четири-пет варианта, вместо в обичайните за него два-три. И — кой повече, кой по-малко — двамата настояха да дойда с тях на тазвечерния лайф.

„Хари Лоудър“ е грамадна кръчма, с толкова високи тавани, че цигареният дим се кълби на вълма, на вълма като онези облачета, дето ги рисуват в анимационните филмчета. Мястото е занемарено; и отвсякъде духа; и тапицерията на всички седалки е съдрана; и тия от персонала са нацупени и неучтиви; и редовните посетители или имат страховит вид, или са пияни до смърт; и тоалетните са мокри и смрадливи; и вечер няма нищо за ядене; и виното е смехотворно гадно; и безалкохолните им са прекалено студени и газирани — абе, накратко, типична за Северен Лондон кръчма. Не ходим в нея много често, макар да е само на две преки от магазина, защото гостуващите там банди са от типа на трагично второразредната пънк група, за която човек е готов да плати и половин заплата, само и само да не му се налага да я слуша. От време на време обаче, като тази вечер, изтъпанчват на подиума по някой никому неизвестен американски фолк-кънтриизпълнител, дето мъкне след себе си такава тълпа от фенове, че можеш ги побра в една кола, барабар с обекта на техния култ. Когато влизаме, кръчмата е почти една трета пълна — а като се има предвид обичайното й състояние, това си е направо претъпкано, — и Бари ни посочва сред посетителите небезизвестния диджей Анди Кършоу, както и един пич, дето пише за „Тайм аут“. За „Хари Лоудър“ това си е направо хитвечер.

Жената, която дойдохме да слушаме, се казва Мари Ласал; вече имаше на пазара два-три сингъла, записани с независима звукозаписна компания; после дори се появи кавърверсия на една от песните й, в изпълнение на Нанси Грифит. Дик каза, че сега Ласал живеела тук; чел бил някъде, че тя намирала Англия за по-отворена към нейния тип музика — което вероятно ще рече, че я приемаме по-скоро с ведро безразличие, отколкото с активна враждебност. Тази вечер в кръчмата имаше доста самотни мъже — не самотни, в смисъл на неженени, а самотни, в смисъл на без приятели. В такова обкръжение нашата троица: аз — мрачен и необщителен, Дик — нервен и срамежлив, и Бари, който от загриженост към мен се стараеше да си налага самоцензура на приказките — представлявахме дива и масивна колегиална компания.

Няма подгряваща банда, само една доста порутена звукова уредба, от която изстрадано извира приличен кънтрирок, а хората стоят наоколо, нежно гушнали халбите си с бира, и се опитват да разшифроват ръкописните брошури, натикани в ръцете им на влизане. В девет часа Мари Ласал излезе на сцената (в тази кръчма — малка платформа с два-три микрофона, на ияколко метра от нас), а в девет и половина, за мое голямо раздразнение и срам, аз вече бях целият в сълзи, като блаженият ми свят на пълна безчувственост от последните няколко дена се беше изпарил в небитието.

Много са песните, които избягвах да слушам, откакто Лора ме напусна, но тази, с която Мари Ласал започна изпълнението си, определено не беше сред тях. Песента, която ме накара да се разрева, никога преди не ми беше действала по този начин. Всъщност песента, която ме накара да се разрева, преди ме караше да драйфам. Бях в колежа, когато излезе на мода, и тогава с Чарли започвахме да кривим лица в отвратени гримаси и многозначително да си бъркаме с пръст в гърлото всеки път, щом някой — обикновено студент по география или момиче, следващо за начална учителка (и не смятам, че човек може да бъде обвинен в снобизъм, когато просто отбелязва, чистата, гола истина) пуснеше това парче на джубокса в кръчмата. Песента, която ме накара да се разрева, бе кавър на Мари Ласал по „Бейби, ай лав юър уей“ на Петър Фрамптън.

Представете си само как кибича с Бари и с Дик, накипрен н любимата си фланелка на „Лемънхедс“, и облян в сълзи слушам с телешко вълнение кавърверсия на песен на Питър Фрамптън! На Питър Фрамптън! „Шоу ми дъ уей“! Тоя ли скапан динозавър ще ми показва пътя, за бога! С оная негова шибана измишльотина, дето духаше в нея и под чиито акомпанимент китарата му зазвучаваше като патока Доналд! „Фрамптън е вечно жив“ — а стига бе! Та тоя оглавява американските класации поне от едно седемстотин и двайсет години и сигур всеки безмозъчен, затънял от кокаин въздухар в Ел Ей си купува албумите му! Добре де, разбирам, че явно имах спешна нужда да осъзная, че съм дълбоко травматизиран от скорошните събития, но пък да се стига чак до такава крайност?! Не можеше ли господ бог да се задоволи с нещо само умерено ужасно — с някой брадясал хит на Даяна Рос, примерно, или да речем с някое поовехтяло парче на Елтън Джон?

И това не е краят! В резултат на кавърверсията на Мари Ласал на „Ай лав юър уей“ („Знам, че не би трябвало да харесвам тази песен, но пак си я харесвам“, каза тя с лукава усмивка, като свърши), изпадам в две привидно противоречащи си състояния: а) внезапно Лора започва така ужасно да ми липсва, както изобщо не е било през последните четири дни, и б) влюбвам се в Мари Ласал.

Стават такива работи. Поне с мъжете. Или поне конкретно с този мъж, демек с мен. Понякога. Трудно е да се обясни защо или как човек изведнъж се оказва силно привлечен в две различни посоки едновременно — наличието на известно количество отвеяно неблагоразумие определено представлява задължителна предпоставка. Но пък в цялата работа има и известна доза логика. Мари е хубава, по онзи почти кривоглед американски начин — прилича на позакръгленката Сюзън Дей, от периода й между „Семейство Партридж“ и „Закона на Ел Ей“, — което далеч не е най-лошият вариант, щом ти е дошла сляпата неделя да си паднеш изневиделица и съвършено безсмислено по някоя, има и къде-къде по-ужасни случаи. (Една съботна сутрин, например, се събудих, включих телевизора и изведнъж си паднах жестоко по Сара Грийн от предаването „На живо“ — пристрастеност, за която по онова време предпочитах да си трая.) И доколкото мога да преценя, Мари Ласал е чаровна и не без талант: след като приключи с Питър Фрамптън, тя продължи със свои парчета и при това доста добри, разчувстващи, забавни и нежни. Цял живот съм мечтал да си легна с… — не, по-точно да имам любовна връзка — с музикантка: тя щеше да пише песните си вкъщи, да ме пита какво мисля за тях, може би да включи някоя от интимните ни шеги в текстовете си, да ми отправя благодарности в диплянките към албумите, дори да ме има на снимка някъде по вътрешните им корици, застанал малко зад нея в някое общо кадро, и да я гледам от дъното на залата как свири на живо, или от кулисите (въпреки че в „Хари Лоудър“ бих изглеждал доста тъпо, защото тук няма кулиси, така че бих стърчал на показ пред всички).

Та значи, тая част с Мари е лесна за разбиране. Частта, свързана с Лора, обаче, изисква повечко обяснения, но мисля, че нещата стоят по следния начин: сантименталната музика притежава страхотната способност да те връща назад в спомените ти, като същевременно те носи и напред, така че едновременно изпитваш и носталгия, и надежда. Мари е надеждата, движението напред — не задължително тя, но някоя като нея, някоя, която може да преобърне живота ми за добро. (Ето, точно това е: винаги си мисля, че някоя жена ще ме спаси, ще ме поведе към по-светъл живот, ще успее да ме промени и ще ме избави.) А Лора е споменът, последният човек, когото съм обичал, и когато слушам тези сладостни, проникващи в душата акорди на акустичната китара, в паметта ми възкръсва преживяното заедно време и преди да се усетя, вече виждам как пътуваме нанякъде в колата, опитваме се да изпеем хармониите на „Слууп Джон Би“, объркваме ги и се заливаме от смях. В реалния ни живот ние никога не пеехме в колата, и съвсем определено никога не се смеехме, когато обърквахме нещо. Именно поради тази причина в момента не бива да слушам попмузика.

Както и да е, тази вечер ми е все едно в коя посока ще поеме животът ми. Възможно е Мари да дойде при мен, когато си тръгвам, и да ме покани да хапнем по нещо или пък да се прибера вкъщи, където Лора седи, пие чай и нервно чака да бъде опростена. И двете мечти ми изглеждат еднакво привлекателни и всяка от тях би ме направила страхотно щастлив.

След около час Мари си прави почивка. Седи на пода върху подиума и отпива от бутилка „Будвайзер“. По едно време се появи някакъв тип и остави до нея кашон касети с нейни записи. По 5.99 едната, но пък те нямаха монети за ресто, така че всъщност бяха по шест кинта. Купуваме си една за тримата и за наш ужас тя ни заговаря:

— Кефите ли се?

Кимваме.

— Супер, ’щото и на мен ми е кеф.

— Супер — казвам аз и май нищо друго не ми иде на акъла.

Най-дребната банкнота, която имам, е десетачка, така че стоя изтъпанчен пред нея и мълча като риба, докато пичът търси четири монети от по една лира, за да ми върне.

— В Лондон живееш, така ли? — питам я аз.

— Аха. Всъщност съвсем наблизо от тука.

— Харесва ли ти кварталът? — пита Бари.

Браво на него. Никога нямаше да се сетя да й задам такъв въпрос.

— Не е зле. Хей, момчета, вие няма начин да не знаете. Да има наоколо някакви свестни музикални магазини или трябва да ходя до Уест енд?

Е, питам, трябва ли сега да се обиждаме, задето ни позна, че сме сродни души? Просто ни личи, че сме хора, които знаят музикалните магазини. Така си изглеждаме, такива сме си.

Бари и Дик щяха да се пребият от бързане да обяснят:

— Той има!

— Той има!

— В Холоуей!

— На една пряка от ъгъла със „Севън систърс“!

— „Шампионат винил“!

— Там работим!

— Ще ти хареса!

— Намини!

Тя се изсмива на изблика им на ентусиазъм.

— К’во продавате?

— По малко от всичко, което е наистина добро. Блус, кънтри, соул, ню уейв…

— Звучи супер.

Някой друг се приближава да говори с нея, така че тя ни се усмихва приятно и ни обръща гръб. Връщаме се до мястото, където си кибичихме преди.

— И за к’во ви трябваше да й казвате за магазина? — питам ги аз.

— Ми от де да знам, че е строго секретно — казва Бари. — Тъй де, знам, че нямаме клиенти, но мислех, че това е нещо кофти, а не такова… бизнесстратегия.

— Няма да направи оборот.

— Ама разбира се, че няма. Нали затуй точно ни пита дали знаем някакви добри магазини за музика. Иска само да дойде, за да ни губи времето.

Знам, че се държа глупаво, но не исках да ми идва в магазина. Ако дойдеше в магазина ми, можеше наистина да я харесам и тогава щях да почна да я чакам да идва, и то непрекъснато, а когато дойде, да се чувствам нервен и глупав и в крайна сметка да я поканя да пийнем по нещо, ама по някакъв тъп и заобиколен начин и тогава тя или ще разбере за какво намеквам, при което ще се чувствам като идиот, или ще ме отреже направо, при което пак ще се чувствам като идиот. Но на връщане от лайфа вече си мисля дали ще дойде утре и дали ако дойде, това ще значи нещо, и ако значи, то за кого от нас значи, въпреки че Бари май поначало отпада от класацията.

Еби му майката. Мразя ги тия работи. На колко години трябва да стане човек, преди да им се види краят?

Вкъщи сварвам две съобщения на телефонния секретар — едното от приятелката на Лора, Лиз, другото от самата Лора. Ето ги:

I) Роб, Лиз е. Само да те чуя… ами, да разбера как си, добре ли си. Звънни по някое време. Ъъъ… не взимам нечия страна. Все още. Целувки, чао.

II) Здрасти, аз съм. Трябват ми някои неща. Можеш ли да ми се обадиш сутринта в работата? Мерси.

Психарите могат да изтълкуват по какъв ли не начин всяко от тези две обаждания. Непсихарите биха стигнали до извода, че първата мацка е по приятелски мила и привързана и че на втората изобщо не й пука за мен. Определено не съм психар.