Ник Хорнби
Ега ти животът (32)

Двайсет и шест

В къщата беше по-лесно. Усещаше се, че най-лошото бе минало, и в стаята витаеше усещане за уморено спокойствие — като онова уморено спокойствие, което се усеща в стомаха след повръщане. Дори можеше да се чуе как някои хора си говорят и за други неща, въпреки че бяха сериозни — работата, децата, живота. Никой не говореше колко му харчело волвото или какво име би избрал за кучето си. Лиз и аз си взехме нещо за пиене и застанахме с гръб към една етажерка за книги, в най-далечния ъгъл и от време на време си говорехме, но най-вече гледахме хората.

Това, че бяхме в тази стая, ме караше да се чувствам добре, макар и причините да съм тук да не бяха особено весели. Семейство Лидън имаха голяма викторианска къща, стара, извехтяла и пълна с вещи — мебели, картини, орнаменти, цветя — които бяха разностилни, но пък явно грижовно подбрани с вкус. В стаята, в която бяхме, имаше огромна, странна семейна ка|ртина, направена когато момичетата са били на около десет и осем години. Носеха нещо като шаферски роклички и стояха притеснено до Кен. Имаше огромно куче — Алегро ли беше, Али ли — което умряло, преди аз да се появя на хоризонта. Кучето стоеше пред тях. Беше поставило лапи върху корема на Кен, а Кен рошеше козината му и се усмихваше. Джанет стоеше малко зад останалите трима и наблюдаваше съпруга си. Всички в семейството бяха много по-слаби (и по-размазани, но нали беше картина), отколкото в действителност. Беше модерно изкуство: ярко и закачливо, направено от човек, който беше схванал какво представляват те (Лора ми беше казала, че на жената, която нарисувала картината, са й правили изложби и такива неща). Една препарирана видра бе поставена на полицата под картината. В стаята имаше от онзи тип тъмни стари мебели, който ненавиждах, хамак в единия ъгъл, отрупан с възглавници, и огромна секция с нова черна електроника в другия ъгъл, която беше най-ценното богатство на Кен, освен картните и антиките. Беше голяма бъркотия, но нямаше как човек да не обича семейството, което живее тук, защото просто се усещаше, че бяха интересни, мили, и внимателни хора. Сега осъзнах, че ми е било приятно да съм част от това семейство и въпреки че преди мърморех, когато идвахме, за да прекараме тук уикендите или неделните следобеди, никога не ми е било скучно. Няколко минути по-късно Джо дойде при нас, целуна ни и ни благодари, че сме дошли.

— Как си? — попита Лиз, но това беше „Как си“ с провлачено „как“, което придаваше на въпроса дълбок смисъл и изразяваше искрено съчувствие. Джо свива рамене.

— Добре съм. Предполагам. И майка ми се справя, но Лора… не знам.

— Последните няколко седмици и без това бяха трудни за нея — каза Лиз и усетих лек гъдел, дължащ се на нещо като гордост. Това бях аз. Аз я бях накарал да се почувства така. Или поне аз и още един-двама, включително и самата Лора, но нямаше значение. Бях забравил, че можех да я накарам да почувства каквото и да било, а и без това беше странно да бъдеш подсещан за емоционалната си мощ по средата на кремация, което, според моя ограничен опит, бе ситуация, в която това усещане изцяло се губеше.

— Ще се оправи — каза уверено Лиз. — Но е трудно, когато полагаш всичките си усилия в една определена насока на живота си, само за да разбереш в един миг, че е била погрешната. — Погледна ме, внезапно смутена или виновна, или нещо такова.

— Не ми обръщайте внимание на мен — казвам им аз. — Наистина. Няма проблем. Все едно говорите за някой друг. — Казах го без злоба, съвсем сериозно. Просто се опитвах да кажа, че ако искаха да говорят за любовния живот на Лора, за която и част от него да ставаше дума, то нямах нищо против, не и точно днес.

Джо се усмихна, но Лиз ми направи гримаса.

— За друг човек и говорехме. За Лора. Всъщност за Лора и Рей.

— Това не е честно, Лиз.

— Така ли? — вдигна вежди, все едно се държах като човек, който не си знае мястото.

— И не ми казвай „Така ли“ по тоя ебан начин — един-двама се обърнаха, когато използвах думичката с „е“, а Джо постави ръка върху моята. Внезапно бях побеснял и не знаех как да се спра. Имах чувството, че бях прекарал последните няколко седмици с нечия ръка върху моята: не можех да говоря с Лора, защото живееше с друг; не можех да говоря с Лиз, защото знаеше за парите и за аборта, и че по едно време се виждах с друга; не можех да говоря с Бари и Дик, защото бяха Бари и Дик; не можех да говоря с приятелите си, защото не говорех с приятелите си; и сега не можех да говоря, защото бащата на Лора беше умрял, и трябваше просто да търпя, понеже ако не търпях, щях да съм лошото момче, с ударение върху момче — егоцентрично, сляпо и тъпо. Ами не бях такъв или поне не и през цялото време, и знаех, че това не беше моментът да задавам подобен въпрос — не бях толкова прост все пак — но кога ли щях да мога да говоря?

— Съжалявам, Джо, наистина съжалявам — отново заговорих с погребален шепот, въпреки че ми се искаше да крещя — Но знаеш ли, Лиз… мога или да се защитавам поне понякога, или да повярвам на всяка думичка, която казваш за мен, и накрая да се мразя по всяко време на денонощието. Ти може би мислиш, че точно така и трябва, но не смятам, че това ще е кой знае какъв живот.

Лиз свива рамене.

— Този отговор не е достатъчен, Лиз. Изобщо не си права и ако не го разбираш, значи си по-тъпа, отколкото те мислех.

Театрално въздъхва, но после спира поглед върху лицето ми.

— Може би съм малко несправедлива, но сега ли му е времето да се уточняваме?

— Така е, защото никога не му е времето. Не можем цял живот да се извиняваме, ако искаш да знаеш.

— Ако употребата на множествено число означава „ние“, в смисъл „ние, мъжете“, то трябва да кажа, че и веднъж би било достатъчно.

Не, нямаше демонстративно да си тръгна намусен от кремацията на бащата на Лора. Просто нямаше да го направя.

Демонстративно си тръгнах намусен от кремацията на бащата на Лора.

 

Семейство Лидън живееха на няколко километра извън очертанията на най-близкия до крематориума град, Амърсхам, който и без това не знаех в каква посока беше. Завих по една пряка, после по още една пряка и стигнах до някакъв централен път. Видях автобусна спирка, но беше от тоя сорт автобусни спирки, които не вдъхват особено голямо доверие: никой не чакаше, а и наоколо нямаше нищо особено — редица къщи от едната страна на улицата и игрище от другата. Постоях там известно време, замръзнах от студ в погребално-сватбения си костюм, и тъкмо когато установих, че това е автобусна спирка, която изисква инвестиция от няколко дни чакане, а не от няколко минути, видях по улицата да наближава бавно познат зелен фолксваген. Беше Лора и бе дошла да ме търси.

Без да се замислям, прескочих оградата, която отделяше една от къщите от пешеходната пътека, и се озовах пльоснат върху нечия леха с цветя. Беше мокро. Но предпочитах целия да прогизна, отколкото Лора да ме разнищи на парчета, задето се бях изнизал от погребението на баща й, и затова останах там толкова време, колкото позволяваха човешките възможности. Колкото и пъти да си казвах, че бях стигнал дъното, толкова пъти и намирах нов начин да затъна още повече, но знаех, че този път беше най-зле и че каквото и да ми се случеше от сега нататък, колкото и беден, и глупав, и самотен да станех, тези няколко минути щяха да останат в съзнанието ми като предупредително мигаща сигнална светлинка. „По-добре ли от е това да лежиш по корем в калта след кремацията на бащата на Лора?“, щях да се питам, когато дойдеха хората със съдебните призовки или когато Лора забегнеше със следващия Рей, а отговорът винаги щеше да бъде „Да!“

Когато повече не издържах, когато ризата ми стана прозрачна от влагата, а сакото ми беше цялото в кал и усещах остри болки в ръката — схващане или ревматизъм, или артрит или кой знае какво? — станах и се изтупах. И тогава Лора, която явно през цялото време бе чакала при автобусната спирка, нави прозореца на колата и ми каза да влизам вътре.

 

Това, което ми се случи по време на кремацията, бе нещо от рода на следното: осъзнах, за пръв път, колко ме беше страх от това, че може да умра и че другите хора също може да умрат, и разбрах, че именно поради този страх не правя най-различни неща — не отказвам цигарите (защото както и да гледаш на отказването: дали прекалено насериозно или пък напълно несериозно, както правех аз до този момент, имаше ли изобщо някакъв смисъл?) и не мисля за живота си, особено за работата си, като за нещо тясно свързано с бъдещето ми (ами да, то си беше за страх, защото бъдещето неминуемо завършва със смърт). Но този страх ми пречеше най-много на това да имам устойчиви, дълготрайни връзки, защото ако имах такива връзки, то щях да съм зависим от живота на човека, с когото съм, а пък после този човек можеше и да умре, дори неминуемо, освен ако нямаше налице някакви изключителни обстоятелства, примерно въпросният човек да е герой от фантастичен филм или извънземен… абе, изобщо, изпадаш в ситуация на яко загазване, нали? Ако аз бях този, който пръв щеше да умре, нямаше да има проблем, но пък да бъда първият, който щеше да умре, май не е нещо, което може да ми служи за успокоение: щото откъде мога да знам кога щеше да умре тя, та да избързам да умра преди нея? Както се казва, утре може да я сгази рейс, което обаче значи, че аз пък трябва още днес да попадна под гумите. Когато видях лицето на Джанет Лидън в крематориума… как можеше човек да притежава такава смелост? А сега какво щеше да прави? Ако ме питаш мен, щеше да е по-добре човек да скача от жена на жена, докато стане прекалено стар за това, след което да живее сам и да умре сам, а като се имат предвид алтернативите, какво му е пък чак толкова лошото? Имаше нощи с Лора, когато си допирах главата в гърба й, докато спеше, и когато изпитвах безкраен и безименен ужас, но сега вече знаем как се нарича този ужас: Брайън. Ха, ха. Добре де, нямаше си чак точно пък име, но вече разбирам на какво се дължеше и защо исках да спя с Роузи, вбесяващата ме симултантно-оргазмираща жена, и ако това звучи просто като слабо и някак удобничко оправдание — „Да бе, да! Спал с други жени, щото го било страх от смъртта!“ — ами съжалявам, но така стояха нещата.

Допирах си главата в гърба на Лора, защото не исках да я загубя, но накрая винаги губим някого или пък този някого ни губи нас. Предпочитах да не рискувам. Предпочитах да не се прибирам от работа някой ден след десет или двайсет години, само за да бъда посрещнат от пребледняла, уплашена жена, която да ми каже, че току-що пикала кръв — съжалявам, съжалявам, но така става при хората — и след това да ходим на пекар, и лекарят да каже, че било нелечимо, и тогава… Не, просто нямаше да имам смелостта да го понеса, разбираш ли? Сигурно щях да офейкам, щях да живея в друг град, под друго име, а Лора щеше да влезе в болница, за да умре, и щяха да я питат: „Твоят човек няма ли да те посети?“ а тя щеше да каже: „Не. Разбра, че имам рак, и ме напусна.“ Страшен пич! Казал й значи „Рак ли имаш? Извинявай, но това не е за мен! Не ми харесва тая работа!“. И го духнал. По-добре да не попада човек в подобна ситуация. По-добре такива неща изобщо да ги няма.

И какво значи се получава? Цялата логика се състои в това, че си правя статистически игрички. Сега съм на трийсет й шест, нали? И да речем, че повечето нелечими болести — рак, инфаркт, каквото ще да е — те нападат след петдесетгодишна възраст. Ако човек няма късмет, може и по-рано да гушне букета, но такива работи нормално се случват най-често на онези, прехвърлили петдесетака. Така че играй на сигурно: от време на време по някоя и друга двугодишна връзка през следващите четиринайсет години и спираш, край, отказваш се. Има логика. Добре де, трябва ли да го обяснявам това на жената, с която съм? Може би. Сигурно. Ще е по-справедливо. И някак не толкова емоционално, имам предвид цялата тази бъркотия, която се получава, когато завърши една връзка. — „Ще умреш преди мен, така че няма особен смисъл да продължаваме, нали?“ Напълно приемливо е човек да прекрати връзката си ако емигрира или пък ако се връща от емиграция в родината си, защото в тези случаи всякакво по-нататъшно развитие на връзката му би било прекалено мъчително, така че защо пък да не е същото и със смъртта? Раздялата поради смърт не може да не е по-мъчителна от раздяла поради емиграция, нали? Имам предвид, че в случай на емиграция винаги можеш да заминеш (или да останеш) със съответната жена. Винаги можеш да си кажеш: „Е, какво пък толкова, ще зарежа всичко и ще отида да стана каубой в Америка, берач на чай в Индия“ и тъй нататък. Но това не можеш да го направиш с голямото „С“, нали? Освен ако не действаш като Ромео, но пък като си помисли човек…

 

— Стори ми се, че цял следобед ще лежиш в онази леха.

— К’во? Ъхъ. Ха-ха. Не. Ха.

Безгрижните предположения не бяха особено подходящи в тази конкретна ситуация, въпреки че и да лежиш в нечия чужда леха, за да се скриеш от бившето си гадже в деня, в който погребваха — пардон, изгаряха — баща й, сигурно не беше особено подходящо поведение, а по-скоро мязаше на единични определено ненормална проява.

— Целият си мокър.

— Ъхъ.

— А освен това си и пълен идиот.

Щеше да има и други битки. Нямаше смисъл да водя тази, предвид че всички доказателства бяха срещу мен.

— Разбирам защо го казваш. Виж, извинявай. Последното, което исках беше да… Затова дойдох, защото… Изпуснах си нервите и не исках да избухвам в чакалнята по този начин и… Гледай сега, Лора, причината да спя с Роузи и да прееба така нещата беше, страхът ми, че ще умреш. Беше ме страх от твоята смърт. Знам как ти звучи това, но… — думите се покриха със същата лекота, с която бяха и изскочили, и аз просто я зяпнах с отворена уста.

— Е, все някога ще умра. В това отношение нищо не се е променило.

— Не, не, абсолютно те разбирам и не очаквам да ми кажеш нещо по-различно. Просто исках да знаеш, това е.

— Благодаря ти. Оценявам го.

Не направи никакъв опит да запали колата.

— Не бих могла да кажа същото.

— В какъв смисъл?

— Не спах с Рей, защото ме беше страх от това, че ще умреш. Спах с Рей, защото ми беше писнало от теб, и се нуждаех от нещо, което да ме изкара от това ми състояние.

— Да бе, ясно, разбирам. Виж, не искам повече да ти хабя времето. Ти се върни, а аз ще изчакам рейса.

— Не искам да се връщам. Аз също изкрейзих.

— Ааа. Добре. Супер. Имам предвид не супер, разбираш де…

Отново започна да вали и тя сложи чистачките, така че през прозореца не можехме да виждаме особено много.

— Кой те разстрои?

— Никой. Просто не се чувствам достатъчно стара. Искам някой да се грижи за мен, защото татко умря, нали, а там нямаше никой, който да го направи, и когато Лиз ми каза, че си изчезнал, използвах го като претекст да се измъкна.

— Ама и ние сме една странна двойка, а?

— Теб кой те разстрои?

— Ами… никой. Всъщност Лиз. Тя… — не можех да се сетя за по-зрял израз и затова използвах единствения, който имах подръка. — Заяждаше се с мен.

Лора изсумтява:

— Тя се заяжда с теб, а ти пък я топиш.

— Горе-долу до това се свеждат нещата.

Изсмива се късо, безрадостно:

— Нищо чудно, че така сплескахме нещата, нали? Като Том Хенкс в „Голям“ сме. Малки момиченца и момченца, затворени в телата на големи хора и принудени да продължават нататък. А в истинския живот е още по-зле, защото той не е само целувчици и креватчета на два етажа, нали? Има го и всичко това — махна към прозореца, към полето, автобусната спирка и някакъв човек, който си разхождаше кучето, но знаех какво има предвид. — Едно ще ти кажа, Роб. Това, че си тръгнах от кремацията беше най-ужасното нещо, което някога съм правила, но също така и най-свежарското. Не мога да ти опиша колко добре и колко зле се почувствах, като го направих. Не, всъщност мога: почувствах се като гореща Аляска.

— Е, не е чак като да си офейкала от самата кремация. Изнесла си се от купонната част. Това е друго.

— Но майка ми, Джо… никога няма да ми го прости. Не ми пука обаче. Толкова много мислих за татко и говорих за татко, а и в момента къщата е пълна с хора, които искат да ми дадат време и възможност да мисля и да говоря още за татко, а на мен просто ми се иска само и единствено да крещя и да вия.

— Той щеше да разбера това.

— Мислиш ли? Аз не съм толкова сигурна. Бих искала хората да останат съвсем до края на погребението ми. Поне това биха могли да направят.

— Да, но татко ти беше по-мил от теб.

— Да, нали?

— Едно поне пет пъти по-мил.

— Не прекалявай.

— Извинявай.

Погледнахме как някакъв човек се опитва да си запали цигара, докато в същото време държи каишка на куче, вестник и чадър. Неизпълнимо си беше. Но той не се отказваше.

— И кога смяташ да се връщаш?

— Не знам. По някое време. Слушай, Роб, искаш ли да спиш с мен?

— Какво?

— Просто ми се иска да правя секс. Искам да почувствам и нещо друго, освен скръб и вина. Или ще е това или ще се върна вкъщи и ще си пъхна ръката в камината. Освен ако не се навиеш да гасиш цигари в ръката ми.

Лора не беше такава. Лора беше адвокат по професия и адвокат по природа, а сега се държеше все едно търсеше второстепенна роля в някой филм с Харви Кейтъл.

— Само две ми останаха. Пазех ги за по-късно.

— Значи ще трябва да е секс, нали?

— Но къде? Ами Рей? Ами всичко…

Исках да кажа „всичко останало“. Какво обаче всичко останало?

— Ще трябва да го направим в колата. Само да намерим подходящо място.

Намерихме подходящо място.

Знам какво си казваш: „Ти си жалък фантазьор, Флеминг, ще ти се такова нещо да се случи“ и прочие. Но никога, за нищо на света не бих използвал за основа на каквато и да е фантазия това, което ми се случи днес. Първо на първо, бях мокър, макар да знам, че в мокротата има и известен сексуален подтекст. Но дори на някой перверзник щеше да му е трудно да се надъха за такова нещо, ако е мокър по начина, по който бях мокър аз, което включваше студ, смъдене (панталоните на костюма ми нямаха подплата и направо болезнено ми протъркваха бедрата), неприятни миризми (никой от основните производители на парфюми не би използвал миризмата на мокри панталони, по логични причини), а и от мен висяха разни треви. Пък и никога не съм имал амбиция да го правя в кола (фантазиите ми винаги, ама винаги са били свързани с легла), а кремацията може и да беше оказала странно влияние върху дъщерята на покойния, но на мен ми се отрази доста неприятно и, честно казано, не знаех какво точно ми беше мнението за това да правя секс с Лора, докато тя живееше с друг (по-добър ли е в леглото, по-добър ли е, по-добър ли е?), а и без това…

Спря колата и аз установих, че доста се бяхме тамбуркали през последните една-две минути от пътуването.

— Татко ни водеше тук, когато бяхме малки.

Бяхме отбили встрани на порутен черен път, който водеше до голяма сграда. От едната страна на пътя имаше джунгла от високи треви и храсти, а от другата — редица дървета. Бяхме от страната на дърветата, в посока на сградата.

— Преди беше малко частно училище, но банкрутираха още преди години и оттогава насам стои празна.

— За какво ви водеше тук?

— Просто за да се разходим. През лятото имаше къпини, през есента кестени. Това е частна собственост, което правеше нещата още по-вълнуващи.

Господи, радвам се, че не разбирам нищо от психотерапия, от Юнг, от Фройд и от останалите. Ако разбирах, то щях да се изплаша до смърт: жена, която иска да прави секс на мястото, където преди се е разхождала с баща си, който вече е починал, е наистина опасен индивид.

Беше спряло да вали, но капките от дърветата продължаваха да падат върху капака на колата, а вятърът лудо духаше в клоните, така че от време на време върху ни падаха големи листа.

— Искаш ли да се преместим отзад? — каза Лора с плосък и безразличен глас, все едно щяхме да качваме и още някой.

— Предполагам, че да. Предполагам, че така ще е по-лесно.

Беше паркирала прекалено близо до дърветата и затова й се наложи да се измъкне от моята страна.

— Само премести онези неща отзад, при стъклото.

Имаше пътеводител на Лондон, голяма пътна карта, отворено пакетче с бонбони и шепа хартийки. Позабавих се, докато ги махах.

— Знаех си, че има защо да си слагам пола, тази сутрин — каза тя, докато се наместваше на задната седалка. Наведе се и ме целуна по устата с език и въпреки обстоятелствата, усещах наличие на определен интерес от моя страна.

— Просто стой така — поизмести полата си и седна върху ми. — Здравей. Май не беше чак толкова отдавна, откакто за последен път те гледах от тази поза.

Усмихна ми се, отново ме целуна, потърси под себе си ципа ми. И след това последваха предварителните игрички и разните такива и тогава — не знам защо — се сетих за нещо, за което е необходимо човек да се сеща, но рядко го прави.

— Знаеш ли, с Рей…

— Ох, Роб, няма пак да минаваме през всичко това.

— Не, не. Не е… още ли взимаш противозачатъчни?

— Да, разбира се. Няма за какво да се притесняваш.

— Нямах това предвид. Имах предвид… само това ли използвахте?

Не каза нищо, след което се разплака.

— Виж, можем и друго да направим — казвам. — Или пък можем да отидем до града и да вземем нещо.

— Не плача заради това, че не можем да го направим — каза тя. — Не е това. Просто… живеех с теб. До преди няколко седмици ти беше моят партньор. А сега се притесняваш да не би да те убия и имаш право да се притесняваш. Не е ли ужасно? Не е ли тъжно? — поклати глава и плака, след това слезе от скута ми и останахме да седим така, един до друг на задната седалка, без да казваме нищо, просто наблюдавахме как капките се стичат по стъклата на прозорците.

По-късно си мислех дали наистина се бях притеснил чак пък толкова от това къде е хойкал Рей. Дали е би-сексуален или дали взема твърди наркотици? Съмнявах се. (Нямаше да му стиска за ни едно от двете.) Дали беше спал с наркоманка или с някоя, която пък е спала с би-сексуален? Нямах никаква представа, но това ми даваше пълна право да държа на употребата на самозащитни средства. Но в интерес на истината повече ме интересуваше ефектът от постъпката ми. Исках да я нараня, а стана точно на този ден, само защото днес за първи път откакто ме напусна ми се отдава възможност да го направя.

Отидохме до кръчмата, миниатюрно полупровинциално местенце, където сервираха приятна бира и скъпи сандвичи, и седнахме в ъгъла да си говорим. Купих още цигари и тя изпуши половината кутия или по-точно палеше една, дръпваше веднъж-дваж, правеше гримаса, изгасваше я и веднага след това запалваше друга. Гасеше ги по такъв озверен начин, беше невъзможно да бъдат спасени, а междувременно изобщо не можех да се концентрирам върху думите й, защото бях прекалено зает да гледам как ми изчезваха цигарите. Накрая тя забеляза и каза, че щяла да ми купи други, при което се почувствах гаден егоист.

Говорехме предимно за баща й или по-точно какво щеше да представлява животът й без него. А после говорехме какво щеше да представлява животът без бащи по принцип и дали пък точно това не е нещото, което най-накрая ни кара да се почувстваме пораснали. (Лора считаше, че не е това — въз основа на досегашния си безбащин опит.) Аз, разбира се, не исках да говорим точно за такива неща: исках да говорим за Рей и за мен, и за това дали някога щяхме пак да стигнем толкова близко до правенето на секс, и дали топлотата и интимност на разговора значеха нещо, и… но успях да се въздържа.

И точно тогава, точно когато вече бях започнал да се примирявам, че нищо от казаното нямаше да бъде свързано с мен — с мен, по дяволите, с мен, за бога! — тя въздъхна, отпусна се в стола си и каза, наполовина усмихнато, наполовина отчаяно:

— Прекалено съм уморена, за да не съм с теб.

Имаше някакво двойно отрицание в това „прекалено съм уморена, за да не съм с теб“, то някак си хем беше отрицателно, хем не; или май беше отрицателно, защото не беше много положително, или… — и ми отне доста време, за да разбера какво има предвид.

— Чакай сега малко, искаш да кажеш, че ако имаше малко повече енергия, щяхме да останем разделени, така ли? Но тъй като нямаш, защото си изтощена, искаш да се съберем отново, така ли?

Кимна.

— Всичко е прекалено трудно. Може би по друго време щеше да ми стиска да остана сама, но не и сега.

— Ами Рей?

— Рей е провал. Не разбирам за какво ми беше всичко това, като изключим, че от време на време е необходимо някой трети да се намърда в някоя макар и не лоша, но затлачена връзка и като ръчна граната да я взриви.

Искаше ми се да говорим за подробностите, за това как по-точно именно Рей се беше оказал провал. Всъщност искаште ми се да нахвърлям върху гърба на поставката за бира класацията на издънките му и да си я пазя цял живот. Може би някой друг път.

— А сега, когато си скъсала затлачената връзка и си я взривила, искаш отново да я имаш и да я поправиш, така ли?

— Да. Знам, че нищо от цялата тази работа не е особено романтично, но пък съм съвсем сигурна, че все някога ще има и романтични моменти. А сега имам нужда да съм с някого и това да е някой, с когото се разбирам, а ти ясно показа, че ме искаш обратно, така че…

Да вярвам ли на ушите си? Възможно ли е изобщо това? Внезапно се паникьосах и ми прилоша. Исках да ми изрисуват стените с емблеми на звукозаписни компании и да спя с американски поппевици. Хванах Лора за ръката и я целунах по бузата.

 

Разбира се, последва лют скандал. Госпожа Лидън бе обляна в сълзи, Джо беше ядосана, а няколкото останали гости зяпаха в чашите си и не казваха нищо. Лора отведе майка си в кухнята и затвори вратата, а аз останах в хола при Джо да свивам рамене, да поклащам глава, да повдигам вежди, да се местя от крак на крак и изобщо да правя всичко останало, което ми идеше наум, за да изразявам неудобство, съчувствие, неодобрение и скръб. Когато веждите започнаха да ме болят от свиване, и почти си бях отвинтил главата от поклащане, а и вече бях минал едно два-три километра на място, Лора се появи откъм кухнята, потънала в мрачно настроение, и ме задърпа за ръката.

— Прибираме се вкъщи — каза и така връзката ни се възобнови.