Ник Хорнби
Ега ти животът (26)

Двайсет

— Как върви експериментът? Още ли разширявате сетивния си диапазон?

Бари ми хвърли яростен поглед. Мразеше да се говори за бандата му.

— Вярно бе. Наистина ли си падат по същите работи като тебе, Бари? — невинно пита Дик.

— Не си падаме по „работи“, Дик. Свирим песни. Нашите песни.

— Ясно — каза Дик. — Извинявай.

— Да, бе, да. Глупости, Бари — обаждам се аз. — На кой приличат песните ви? На „Битълс“? На „Нирвана“? На татко Абрахам и смърфовете?

— Повече от сигурно е, че не си в час относно основните влияния — отрязва ме Бари.

— Пробвай да видим.

— Предимно са немци.

— К’во, „Крафтверк“ и тям подобни, така ли?

Погледна ме с израз на дълбоко съжаление.

— Ъъ, как ли пък не.

— Кои тогава?

— Не си ги слушал, Роб, така че просто млъквай.

— Кажи поне едно-единствено име.

— Не.

— Тогава кажи им поне инициалите.

— Не.

— Ясно, изобщо нямаш никаква представа откъде тръгвате, нали?

Намусено излиза от магазина, като трясва вратата, естествено.

Знам, че това, което ще кажа след малко, го използват за извинение на абсолютно всичко, така че съжалявам, но пък Бари е олицетворение на мъж, на когото му трябва едно яко ебане, та да се оправи.

 

Все още живееше в Лондон. Взех й телефонния номер и адреса от телефонни справки — беше в шикозния квартал Ладброк гроув, разбира се. Звъннах и държах слушалката на няколко сантиметра от телефона, за да мога веднага да затворя, ако отговори някой друг. Някой друг отговори. Затворих. Пробвах пак след пет минути, но този път държах слушалката малко по-близо до ухото си и чух, че ми отговаря машина, а не човек. Въпреки това, пак затворих. Явно все още не бях готов да чуя гласа й. Третия път вече изслушах съобщението. Четвъртия път — оставих мое. А най-невероятното беше, че през последните десет години можех по всяко време да го направя: Чарли обаче бе придобила толкова огромно и уникално значение за мен, че имах чувството, че живее на Марс и че всякакви опити за комуникация с нея биха ми стрували милиони лири и биха ми отнели светлинни години. Чарли беше извънземна, призрак, мит, не човек с телефонен секретар, с изтощителна работа и карта за градския транспорт.

Стори ми се, че звучи малко по-възрастно, но пък и по-шикозно — животът в Лондон бе успял да пребори бристолското й произношение — и все пак определено си беше тя, Чарли. Не споменаваше дали живее с някого — не че очаквах послание в подробности относно настоящия й личен живот, но не каза, знаеш, „Чарли и Марко ги няма в момента“ или нещо подобно. Само „Моля, оставете съобщение след сигнала“. Оставих името си, включително фамилията, и разни тинтири-минтири, че отдавна не сме се виждали и тям подобни.

Не ми се обади. Два дни по-късно пробвах пак и казах същите дивотии.

Еба си работата! И това ако не е зарязване, тури му пепел! Десет години след като ме заряза, тя дори не отговаря на телефонните ми съобщения.

 

Мари дойде в магазина.

— Здравейте, момчета.

Дик и Бари се изнесоха скоропостижно по доста очеваден и кофти начин.

— Чао, момчета — подхвърля на бързо смитащите се гърбове и свива рамене. После ме погледна и каза, като се преструваше на ядосана. — Ти да не би да ми бягаш по допирателната?

— Не — но като виждам недоверчивата гримаса, която прави и изпитателния й поглед, припряно добавям: — Сериозно говоря. Как да ти бягам, като дори и не знаех къде си през последните няколко дни?

— Добре де, ами тогава поне срамуваш ли се?

— О, господи, да!

Изсмива се.

— Споко, няма защо.

Те това е то да се чукаш с американка! Откровена и щедра доброжелателност. Никоя свястна британка не би си и помислила дори да нахлуе тук по подобен начин, само след едната споделена нощ. Защото всички ние сме наясно, че подобни еднонощни изчуквания е по-добре да бъдат забравяни на секундата. Предположих, че Мари ще иска да говорим за това, да открием евентуално къде бяхме сгафили. Нищо чудно да беше намерила някой семинар по психотерапия, на който да ме замъкне, и където щяхме да разголваме душите си ведно с куп други двойки еднократки, злощастно преебали заедно съботната нощ. Сигурно щяха да ни карат да се събличаме и да изиграваме случилото се и аз щях да си заклещя пуловера около врата.

— Чудех се дали искаш да дойдеш да слушаме лайфа на Ти-Боун довечера.

Разбира се, че не исках. Не схващаш ли, че вече не може да разговаряме, бе, жено? Изчукахме се и това е, край. Такъв е законът в тази страна. Ако не ти харесва, връщай се там, откъдето си дошла.

— Ами… Супер.

— Знаеш ли го „Уивърз армс“? Там ще свири.

— Знам го — е, още не знам дали ще се появя на срещата, но пък клубът го знам.

И си прекарахме страхотно. Права беше с нейните американски разбирания по въпроса: това, че сме спали заедно, не значи, че после трябва да се намразим. Изкефихме се на Ти-Боун, а после Мари пя с него на бис (и когато излезе на сцената, хората извръщаха глави към мястото, където бе стояла и към човека, с когото беше, и това също адски ме изкефи). И после тримата отидохме в апартамента й и говорихме за Лондон и за Остин, и за албуми, но изобщо нито дума за секс, още по-малко пък за онази нощ, като че то си е било съвсем ежедневно и в реда на нещата, като ходенето да ядем къри, на което също никой не прави анализ и равносметка, нали? А после си тръгнах и Мари ме целуна мило за довиждане, и на връщане към вкъщи си мислих за това, че ето, съществува все пак човек, макар и един-единствен, с когото взаимоотношенията ми са гладки и ведри — и това ме изпълва с гордост.

 

Чарли най-накрая се обади. Извини се, че не го направила по-рано, но я нямало, ходила до Щатите по работа. Направих се, че ми е ясно какво е, но разбира се изобщо не ми беше ясно — бил съм по работа в Брайтън и в Редиш, и в Норич дори, но никога не съм бил по работа в Щатите.

— Как си? — пита тя.

За миг, но само за миг, ми се приисква да си излея пред нея мъката: „Не особено как, Чарли, но хич да не ти пука. Ти си ходи по работа в Щатите и не мисли за мен.“ Но трябва да ми се признае, че успях да се въздържа и да се преструвам, че от последната ни среща насам, тоест цели дванайсет години, бях успял да водя живот на нормално функциониращ човек.

— Добре, мерси.

— Прекрасно. Радвам се. Добре си и заслужаваш да бъдеш добре.

Има нещо гнило в тая работа, но не мога да схвана какво.

— А ти как си?

— Добре, супер. Добра работа, добри приятели, добро жилище, нали знаеш. Доста време мина от колежа насам. Помниш ли как киснехме в бара и се чудехме как ли ще се развие животът ни.

Нищо такова не помнех.

— Е, аз съм доволна от моя и се радвам, че и ти си доволен от твоя.

Не бях казвал, че съм доволен от живота си. Казах само, че съм добре, в смисъл, че не бях настинал, не бях претърпявал наскоро пътнотранспортни катастрофи, нямах условни присъди, такива разни. Но карай да върви.

— Имаш ли, знаеш, деца и тъй нататък, като всички останали?

— Не. Можех да имам, естествено, ако исках, но не искам. Прекалено съм млада, а те са прекалено…

— Млади?

— Ами да, явно са и млади — изсмива се нервно, все едно спори с някакъв идиот, какъвто вероятно наистина съм, но не и такъв, за какъвто тя ме взема. — Но и прекалено… знам ли, отнемат много време и изискват грижи, май това е, което имам предвид.

Не, не си го измислям. Именно така говореше, все едно никой никога в цялата човешка история не беше водил разговор на тази тема и сега на нея й се налага да изобретява подходящи думи и термини.

— А, ясно. Напълно си права. И как само се сети за точния израз!

Току-що си направих бъзик с Чарли. С Чарли! С Чарли Никълсън. Изродска му работа. През повечето дни от последните дванайсетина години насам си мислех за Чарли и я смятах отговорна за повечето каши в моя живот. Като това, че: нямаше да зарежа колежа, ако не беше Чарли; Нямаше да отида да работя в музикален магазин, ако не беше Чарли; Нямате да се насадя доживотно със собствен музикален магазин, ако не беше Чарли; Нямаше да имам незадоволителен личен живот, ако не беше Чарли. Това бе жената, която ми разби сърцето и ми съсипа живота; тази жена носеше цялата вина за нещастието ми и за душевната ми мизерност, и за липсата ми на посока, и за провала ми; нея сънувах всяка нощ в продължение на пет вечни години… И аз се бъзиках с нея! Нямаше как да не се възхищавам от себе си. Трябваше да си сваля шапка и да си кажа „Роб, копеле, ти си един хладнокръвен и страхотен пич!“.

— И така, Роб, влизаш ли или излизаш?

— Моля? — Утешаващо бе да открия, че продължаваше и до ден днешен да говори неща, които само тя си разбираше. Преди това ми харесваше, завиждах й дори, че го може. Никога не успявах да измисля нещо, което да звучи поне малко от малко странно, загадъчно и откачено.

— Карай, извинявай. Просто… намирам тези телефонни обаждания от стари гаджета за доста изнервящи. Напоследък зачестиха. Помниш ли оня Марко, с когото излизах след теб?

— Ъъм… да, мисля, че си го спомням.

Знаех какво ще последва и просто не можех да повярвам. Всички онези болезнени фантазии за брака им, за децата им, с които се бях самозалъгвал години наред, а накрая сигурно щеше излезе, че го е зарязала някъде около шестия месец след последната ни среща.

— Ами, обади се преди няколко месеца и не знаех какво точно да му кажа. Май беше изпаднал в един от онези отвратителни периоди на самосъжаление „защо така се случи с мен“, настояваше да се видим и да говорим за разни работи и тям подобни, но и честно казано, нямах никакво настроение за подобни простотии. Я ми кажи, всички ли мъже минават през това?

— За пръв път чувам за подобно нещо.

— Значи само тези, които на мен ми се падат. Нямах предвид…

— Не, не, няма проблеми. Сигурно изглежда малко странно, това че изведнъж взех, че се обадих. Просто се сетих, знаеш… — Аз не знаех, така че не разбирам защо тя пък трябваше да знае, но карай. — А ти какво имаш предвид с това „влизаш ли или излизаш“?

— Ами, знам ли, нещо като приятелчета ли сме или не? Защото ако сме, добре, но ако не сме, то няма какво да се лигавим по телефона. Искащ ли да дойдеш на вечеря в събота? Ще каня едни приятели и ми трябва сам мъж. Ти сам мъж ли си?

— Аз… — Имаше ли смисъл? — Да, в момента.

— Е, влизаш или излизаш?

— Влизам.

— Супер. Приятелката ми Клара ще идва, а тя си няма мъж и е точно като за теб. Около осем часа става ли?

И това е, затвори. Сега вече можех да кажа какво му беше гнилото — Чарли беше просто отвратителна. Преди не беше отвратителна, но явно междувременно й се е случило нещо адски гадно и затова сега говори противно, ръси пълни глупости и май изобщо няма никакво чувство за хумор. Какво ли би казал Брус Спрингстийн за Чарли?

 

Казах на Лиз за обаждането на Иън и тя каза, че това си е направо оскърбително и че Лора ще е дълбоко отвратена, което пък безкрайно ме зарадва. Казах й за Алисън и за Пени, и за Сара, и за Джеки, и за нейната смешна химикалка с фенерче, и за Чарли, и как тя наскоро се върнала от командировка в Щатите, а Лиз каза, че и тя щяла да ходи скоро по работа в Щатите, пък аз се развихрих в саркастични майтапи за нейна сметка, но тя изобщо не се засмя.

— Защо мразиш жени, които имат по-хубава работа от твоята, Роб?

Тя си е такава, Лиз. Готина е, но си пада, знаеш, малко нещо от онези параноични феминистки, които виждат зла умисъл във всяка дума на мъжа.

— За какво говориш?

— Мразиш жената, която си носи химикалка с фенерче в киното. Но ако човек иска да пише в тъмното, това ми изглежда напълно нормално. И мразиш това, че… Чарли?… Чарли ходила до Щатите, ама всъщност тя може и да не е искала да ходи до Щатите, нали? Не знам. Пък и не харесваше дрехите, които Лора носеше, макар че тя нямаше кой знае какъв избор за това как да се облича, преди да си смени работата, а сега и аз съм обект на презрението ти, защото ми се налага да летя до Чикаго, да говоря с едни хора в продължение на осем часа в хотелска зала за конференции и веднага след това да летя обратно…

— Ами, сигурно защото имам предразсъдъци по отношение на половете, нали? Това ли е верният отговор?

Човек просто трябва да приема подобни неща с усмивка, иначе ще изперка окончателно.