Ник Хорнби
Ега ти животът (9)

Три

Бях в дъното на магазина и се опитвах да поразчистя малко, когато подочух разговор между Бари и някакъв клиент — мъж, на средна възраст, доколкото можех да съдя по гласа, пък и явно не от посветените.

— Търся една плоча за дъщеря ми. За рождения й ден. „Ай джъст колд ту сей ай лав ю“. Имате ли я?

— А да. — Каза Бари. — Разбира се, че я имаме.

Знаех с абсолютна сигурност, че единственият сингъл на Стиви Уандър, който имаме в момента, е „Дон’т дрънк драйв“. Имахме го от памти века и така и все не успявах да се отърва от него, дори за без пари. Какво по дяволите се опитваше да направи Бари?

Отидох до касата, за да разбера какво става. Бари стоеше и се хилеше насреща му. Човекът изглеждаше леко объркан.

— Мога ли да я купя, в такъв случай? — попита с плаха усмивка на облекчение, като момченце, което в последния момент се е сетило да каже „моля“.

— Съжалявам, но не може.

Клиентът, по-възрастен, отколкото ми се стори първоначално по гласа, облечен в мърляв бежов шлифер и с кепе на главата, стоеше закотвен на място. Просто го усетих как си мисли „Знаех си, че не трябва да влизам в тая шумна, мрачна адска дупка. Сега и майтап си правят с мен.“

— Защо не може?

— Моля? — Бари се правеше на Нил Уънг и то в мига, когато бе открил електрическата китара.

— Защо не може?

— Защото е сантиментален, мазен боклук, ето защо. Да ти приличаме на магазин, в които се продава „Обаждам се само, за да ти кажа, че те обичам“, а? А сега се разкарай и не ни губи времето.

Човекът се обърна и припряно се изниза от магазина, а Бари доволно се изкикоти зад гърба му.

— Много ти благодаря, Бари.

— Що? К’во има?

— Току що изгони клиент, ето к’во има.

— Ми ний и без туй нямаме к’вото му трябваше. Тъй че аз просто се изкефих малко, а на теб туй и стотинка не ти е струвало.

— Не това е въпросът.

— Добре де, к’ъв е въпросът?

— Въпросът е, че повече не искам да говориш по този начин на хората, които влизат в магазина.

— Защо пък не? Да не си мислиш, че тоя стар глупак щеше да ни стане редовен клиент, а?

— Не, но… Слушай, Бари, магазинът не върви чак толкова добре. Знам, че и преди сме си правили майтап с хората, дето търсят нещо, което не ни харесва на нас самите, но на тази работа трябва да се сложи край.

— Глупости. Ако имахме плочата, щях да му я продам, ти щеше да си с някакви си 50 пенса или една лира по-богат и никога повече нямаше да го видиш тоя задник. Голям праз.

— На теб пък какво лошо ти е направил, та си се надървил такъв?

— Много добре знаеш какво лошо ми е направил. Засегна ме с отвратителния си вкус.

— Но то дори не беше негов вкус, Бари. А на дъщеря му.

— Размекнал си се на стари години, Роб. Едно време щеше не само да го изхвърлиш от магазина, ами и да го подгониш с ритници по улицата.

Прав е. Имаше такова време. Сега обаче то вече ми се струваше много, много отдавна отминало. В днешно време просто не мога да набера чак толкова гняв.

Във вторник вечерта пренаредих колекцията си от албуми. Често го правя в моменти на душевен смут. За някои хора това е доста скучен начин за прекарване на вечерта, но не и за мен. Музиката е моят живот и ми е гот, че мога да джапам из него, да потапям ръце в него, да го докосвам.

Когато Лора беше тук, албумите ми бяха подредени в азбучен ред, и то по хронология, започвайки с Робърт Джонсън и завършвайки с… де да знам… с „Уам!“, с нещо африканско или с каквото там съм слушал, когато се запознах с Лора. Тази вечер обаче ми се щеше нещо по-различно и затова се опитах да си спомня реда, в който бях купувал албумите, като по този начин се надявах да напиша автобиографията си, без да ми се налага да хващам химикалката. Извадих албумите от полиците и ги струпах на пода насред на хола. Измъкнах „Револвер“ и продължих от там насетне. Като свърших, бях обзет от прилив на усещането, че съм жив, защото всичко това все пак бях аз. Хареса ми да видя как с двайсет и пет хода съм стигнал от „Дийп Пърпъл“ до „Хоулинг Уулф“. Вече не ми е болно при спомена как слушам „Секшуъл хийлинг“, и то в период на себеналожени сексуални пости, нито ме досрамява при спомена как учредих в училище рокклуб, където да разговаряме със съученици за Зиги Стардъст и „Томи“.

Но това, което най ми харесва, е усещането за сигурност, породено от новата подредба. Ставам някак по-сложен, отколкото всъщност съм. Имам някъде около две хиляди албума и трябва да си мен самият — или най-малкото доктор по Йън-Флемингология — за да знаеш как да откриеш някой от тях. Ако искам да слушам, примерно, „Блу“ на Джони Мичел, то трябва да се сетя, че го купих за някакво момиче през есента на 1983-а, ама после реших, че не искам да й го давам, поради причини, в които не ми се ще да навлизам. Е, ако не го знаеш, си направо заникъде, нали? Неминуемо ще трябва да ме помолиш да ти намеря албума и това някак си ми действа изключително успокояващо.

Нещо странно се случи в сряда. Идва Джони, пее „Всичко от всичко“, опитва се да награби шепа обложки. Тъкмо въртим малкия си танц към изхода на магазина, когато той се отскубна, извърта се, поглежда ме и казва:

— Ти женен ли си?

— Не, Джони, не съм. А ти?

Той се изсмива в подмишницата ми — ужасяващ маниакален хилеж, с аромат на пиячка, тютюн и повръщня и завършващ в експлозия от храчки.

— Мислиш ли, че щях да съм в такова осрано състояние, ако имах жена?

Не казах нищо — просто се съсредоточих да го изкарам с танцова стъпка от вратата — но прямото, тъжно самопризнание на Джони привлича вниманието на Бари (може би още ми беше сърдит, задето вчера му се скарах), и той се навежда към него през касата:

— Не помага, Джони. Роб си има страхотна жена вкъщи, а я го ский на к’во прилича. Кофти гледка. Скапана прическа. Пъпки. Пуловер — отврат. Чорапи — отврат. Единствената разлика между теб и него е, че на теб не ти се налага да плащаш наем за магазин всяка седмица.

Бари непрекъснато ме атакува с подобни изказвания. Днес обаче не съм в настроение да го слушам и затова го фиксирам с поглед, които би трябвало да му запуши устата, той обаче го тълкува като подкана да продължава с обидите.

— Казвам го за твое добро, Роб. Това е най-скапаният пуловер, който изобщо някога съм виждал. Нямам дори бегъл познат, който би си навлякъл толкова кофти пуловер. Пуловерът ти е срам за човешкия род. Дейвид Колмън не би облякъл такава гнусотия за шоуто си „Въпрос на спорт“. Щото инак шефът Джон Ноукс би наредил да го арестуват за осквернение на модата. Певецът Вал Дуникън би му хвърлил един поглед и…

Изтиках Джони на улицата, тряснах вратата зад гърба му, претърчах през магазина, сграбчих Бари за реверите на кафявото му велурено яке и му изсъсках, че ако до края на живота си чуя дори само още една от тъпите му, жалки, безсмислени простотии, ще го убия. Като го пуснах, целият се тресях от гняв.

Дик се появява откъм склада и започва да подскача притеснено наоколо ни.

— Ей, момчета — шепне успокоително. — Ей, ей.

— Ти к’во си, бе, преебан откаченяк ли, що ли? — ме пита Бари. — Само да имаш късмета да си ми скъсал якето, брато, да знайш, че яко ще плащаш.

Точно това казва, „яко ще плащаш“. Ама че работа. А после изхвърча ядосано от магазина. Отивам и сядам на бояджийската стълба в склада. Дик висва на прага.

— Добре ли си?

— Да. Съжалявам — решавам да се измъкна по лесния начин. — Виж сега, Дик, вече нямам страхотна жена вкъщи. Напусна ме. Така че, ако Бари изобщо се върне, кажи му го, моля те.

— Разбира се, Роб. Никакъв проблем. Изобщо никакъв проблем. Ще му кажа, като го видя — отронва Дик.

Нищо не казвам. Само кимвам с мълчалива признателност.

— Аз… Аз и без това имам и други работи да му казвам, така че не е никакъв проблем. Ще му кажа за…, тъй де, за Лора, когато му кажа другите неща — мънка Дик.

— Добре.

— Е, ще започна, естествено, с твоето, преди да му кажа моето. Моето не е нещо особено, само за една, дето ще свири в „Хари Лоудър“ утре вечер. Така че, ще му кажа първо твоята новина. Тъй де, нали знаеш, първо добрата, после лошата вест, нещо такова… — продължава да мънка Дик. После се изсмива нервно. — Или по-точно първо лошата, после добрата вест, щото той я харесва оная, дето ще свири в „Хари Лоудър“. — По лицето му се изписва тих ужас. — Искам да кажа, той и Лора харесваше, ама аз, такова, нещо друго исках да кажа. Той и тебе те харесва. Просто…

Казах му, че разбирам какво има предвид и го помолих да ми направи едно кафе.

— Че как, разбира се. Глей, Роб, искаш ли да…да поговорим за това или нещо такова?

За момент почти се изкуших: интимен разговор с Дик сигурно е изживяване, което се случва веднъж в живота. Но му казах, че няма нищо за говорене и за момент си помислих, че ше се хвърли да ме прегърне.