Ник Хорнби
Ега ти животът (22)

Шестнайсет

Започнах от самото начало, от Алисън. Помолих майка ми да намери номера на родителите й в местния телефонен указател и продължих оттам.

— Госпожа Ашуърт ли е?

— Да, — Никога не се бях запознавал с госпожа Ашуърт. По време на шестчасовата ни връзка така и не стигнахме до етапа „запознанство с родителите“.

— Аз съм стар приятел на Алисън и бих искал да се свържа по някакъв начин с нея.

— Искате ли адреса й в Австралия?

— Ами… ами да, щом живее там, дайте ми го.

Явно нямаше да простя скоро на Алисън. Всъщност щеш да ми отнеме седмици: седмици, докато се накумя да й напиша писмо и още седмици, докато получа отговор.

Даде ми адреса на дъщеря си, след което попитах какво всъщност прави Алисън в Австралия. Излезе, че се омъжила за някакъв пич, който въртял бизнес в сферата на строителството, а тя работела като медицинска сестра и имали две деца, и двете момичета и тъй нататък, и тъй нататък. Успях да се въздържа да попитам дали някога ме беше споменавала. Все пак трябваше да има някакви граници и за човешката самовлюбеност, нали? После попитах за Дейвид. Оказа се, че живее в Лондон и че работи в счетоводна фирма, и че е женен, и че също има две момичета, и че в семейството май няма мераклии за момчета, и че дори братовчедката на Алисън наскоро също родила момиченце! Изразих учудване на всичките подходящи места.

— Откъде познавате Алисън?

— Аз бях първото й гадже.

Последва продължително мълчание и за момент се притесних да не би пък в дома на Ашуъртови да ме считат за виновник за някакво сексуално престъпление, което не бях извършил.

— Тя се омъжи за първото си гадже. Кевин. Сега името й е Алисън Банистър.

Омъжила се е за Кевин Банистър. Явно тогава, навремето, срещу мен е била самата съдба. Страхотно! А нима човек може да пребори съдбата? Никакъв шанс. Станалото нямаше нищо общо с някакви мои недостатъци, не означаваше, че съм се провалил. Какво облекчение! Вече усещах как раната Алисън започва да зараства, още на секундата.

— Ако това са нейни думи, значи е лъжкиня. — Трябваше да прозвучи като шега, но май излезе накриво.

— Моля?

— Не, наистина, шегата настрана, ха, ха, излизах с нея преди да тръгне с Кевин. Само за около седмица — Наложи се да преувелича дължината на периода, защото ако й кажех истината, щеше да ме сметне за луд. — Но това се зачита, нали? Все пак целувката си е целувка, ха, ха. — Нямах намерение да се оставя да бъда изтикан от историята на Алисън по този начин. Защото аз си бях изиграл ролята в нея. Направил бях необходимото.

— Как каза, че се казваш?

— Роб. Боби. Боб. Робърт. Робърт Зимърман. — Това пък к’во беше?

— Е, Робърт, следващия път, когато говоря с нея, ще й кажа, че си се обаждал. Но не съм сигурна, че ще си спомни за теб.

Беше права, разбира се. Алисън щеше да си спомни за вечерта, когато тръгна с Кевин, но не и за предишната вечер. Сигурно аз бях единственият, който помнеше предишната вечер. Предполагам, че би трябвало отдавна да съм забравил за нея, но мен по принцип не ме бива особено много в забравянето.

В магазина влиза някакъв тип, който търси саундтрака към „Файърбол ХL5“, като подарък за рождения ден на жена си (имах албума и му го шитнах за десет кинта). Беше може би с две-три години по-млад от мен, но говореше изтънчено, носеше костюм и току си подрънкваше ключовете на колата и не знам защо, но това ме накара да се чувствам едно-две десетилетия по-млад от него — аз на двайсет и нещо, а той съответно на четирийсет и нещо. Внезапно усетих изгарящо желание да узная какво точно си мисли за мен. Не му се поддадох, естествено („Ето ви рестото, ето ви плочата, а сега хайде, кажете ми честно, вие ме мислите за изпаднал боклук, нали?“), но пък после дълго разсъждавах над това как ли изглеждам в неговите очи.

Искам да кажа, пичът беше женен, което си е бая страшничко, а ключовете на колата му бяха такива, че със самочувствие да си играе с тях човек, така че явно караше нещо от сорта на БМВ или колата на Батман, или нещо друго, но скъпо и лъскаво, а работата му изискваше носенето на костюм, който според моето необучено око беше доста скъп. Днес се бях облякъл малко по-спретнато — бях с новите си черни дънки, вместо с извехтелите сини, и с риза с дълъг ръкав, която сутринта дори си направих труда да изгладя — но дори така издокаран, пак ми личи, че не съм голям мъж, който работи голяма работа. Като него ли исках да бъда? Мисля, че не особено. Но усетих как отново си мисля онова за попмузиката — дали я харесвам, защото съм тъжен, или съм тъжен и затова я харесвам. Щеше да е по-добре, ако знаех дали този човек взимаше попмузиката насериозно, дали някога е седял заобиколен от хиляди и хиляди плочи, в които се говори за… за… (кажи го бе, човек, кажи го)… ами за любов. Най-вероятно, не. Предполагам, че същото се отнася и за министър Дъглас Хърд, и за шефа на Централната банка, и за Дейвид Оуен, и за Никълъс Уитчъл, и за Кейт Ейди, и за всички останали известни тежкари, които би трябвало да мога да изброя, но не го правя, защото никога не са имали нещо общо с музиката. Това са хора, които не биха имали време да изслушат дори първата страна на „Грейтест хитс“ на Ал Грийн, камо ли останалите му неща (само албумите му, издадени от „Хай“, са десет, въпреки че само девет от тях бяха продуцирани от Уили Митчъл). Прекалено бяха заети да съставят базови ставки и да помиряват страните от бивша Югославия, за да слушат „Ша, ла, ла (направи ме щастлив)“.

Всъщност те може и да имат преднина пред мен, що се отнася до общоприетите норми за сериозност (макар всички да знаят, че албумът „Ал Грийн изследва ума ти“ е най-сериозното нещо на този свят, сериозен е като смъртта), но пък мисля, че съм с няколко крачки пред тях, що се отнася за нещата, свьрзани със сърцето. „Кейт — бих казал, — ти хубаво се разкарваш из разни военни зони, но какво ще направиш относно единственото нещо, което наистина има значение? Знаеш за какво говоря, бейби.“ И после може да й дам някои напътствия за сърцето и душата, благодарение на опита ми, натрупан в Колежа за музикални познания. Но май нямаше начин това да се случи. Не знаех нищо за любовния живот на Кейт Ейди, но пьк и той надали би могъл да е в по-лошо състояние от моя, нали? Прекарах трийсет години в слушане на хора, които пеят за разбити сърца и какво — нима това ми е помогнало по някакъв начин? Помогнало ми е друг път.

Така че в това, което го казах преди — че прекалено многото слушане на прекалено много албуми пречи в живота — може би има все пак нещо вярно. Дейвид Оуен, той е женен, нали? Свършил е тая работа и сега е важен дипломат. Онзи пич, който влезе в магазина, с костюма и ключовете, той също беше женен и сега е, де да знам, бизнесмен. А аз, аз съм неженен — по-неженен от това, което съм в момента, не бих могъл и да бъда — и съм собственик на губещ магазин за плочи. Струва ми се, че когато човек поставя в центъра на своята вселена музиката (а вероятно и книгите, филмите, пиесите и всичко останало, което те кара да чувстваш) и й позволява тя да определя цялото му съществувание, той просто вече не е в състояние да отделя необходимото време и енергия, за да сложи в ред любовния си живот и да го възприема като завършен продукт. Налага ти се непрекъснато да го подклаждаш, да го поддържаш все така динамичен и объркан; налага се непрекъснато да ровиш из него, да го нищиш до момента, в който се разпадне на парчета, и си обречен да започнеш всичко отначало. Може би всички ние живеем на прекалено висока скорост — тези от нас, които ежедневно попиват тонове чувства и емоции — и като резултат никога не сме в състояние да се чувстваме просто доволни: необходимо ни е да сме дълбоко нещастни или възторжени, безумно щастливи, а такива състояния са трудно постижими в рамките на една стабилна, солидна връзка.

Няма две мнения по въпроса, че музиката ми е помагала да се влюбвам. Чуя ли нещо ново, с акорди, които сякаш разтапят самата ми сърцевина, вече съм в търсене на нова любов, която да е в съзвучие с тях, и преди да осъзная какво става, вече съм я намерил. В Роузи например, симултантно-оргазмиращата жена, се влюбих след като първо се бях влюбил едно парче на „Каубой джънкийс“: слушах и слушах, и слушах тази песен и станах замечтан, изпитах остра необходимост да намеря някоя жена, за която да си мечтая, и я намерих нея, а после… ами после това ми навлече страхотни неприятности.