Ник Хорнби
Ега ти животът (35)

Двайсет и девет

Заведох Лора да слуша Мари и тя страшно я хареса.

— Страхотна е! — каза. — Защо повече хора не знаят за нея? Защо има толкова малко хора в тоя клуб?

Намирах това за доста иронично, предвид че през цялото време на нашата връзка се опитвах да я накарам да слуша музиката на хора, които би трябвало да са известни, но не бяха. Но не намерих смисъл да й обръщам внимание върху това.

— Трябва да имаш доста добър вкус, за да разбираш колко е добра, предполагам, а повечето хора това го нямат.

— И е идвала в магазина?

— Ъхъ. Спах с нея. Яко, а?

Ъхъ. Обслужих я в магазина. Яко, а?

 

— Ах, ти, интимният със звездите. — Плесна с ръка в края на една песен на Мари. — Защо не я накараш да пее в магазина? Лайф? Никога не си правил такова нещо.

— Никога не съм имал такава възможност.

— Защо не? Ще е купон. Сигурно няма да е нужен и микрофон дори.

— Ако й трябва микрофон в „Шампионат винил“, значи има сериозен проблем с гласните струни.

— И сигурно ще продадеш някоя друга нейна касетка, а сигурно и едно-две други неща. Можеш да пуснеш обява в рубриката за музикални прояви на списание „Тайм аут“.

— Ей, Лейди Макбет. Успокой се и слушай музиката. — Мари пееше балада за някакъв чичо, който умрял, и когато Лора се беше развихрила, два-три човека се бяха обърнали.

Но идеята ми харасваше. Живо изпълнение! Като в големите музикални вериги. (Дават ли се автографи върху касети? Сигурно.) И ако да речем, това с Мари мине добре, то може би и други щяха се навият — групи даже и ако беше вярно това, че Боб Дилън щеше да си купува къща в Северен Лондон… ами, защо пък не? Знаех, че рокзвездите не свиреха често в магазини, за да подпомагат продажбата на плочи втора ръка, но ако имах възможност да пробутам на надута цена монокопието ми на „Блонд он блонд“, щях да се навия да делим на половина. Шейсет на четирийсет дори, ако се навиеше да остави и автограф.

И беше лесно да се види как от малко единично изпълнение на Боб Дилън в „Шампионат винил“ (а може би и лайф албум с ограничен тираж? Това можеше и да изисква малко оплетени правни договорености, но надали беше нещо невъзможно), можеше да се стигне до по-светли и щастливи дни за в бъдеще. А защо дори да не отворех наново залата „Рейнбоу“? На една пряка беше, а никой не я искаше. И можех да направя промоция с благотворително изпълнение, може би повторение в „Рейнбоу“ на концерта на Ерик Клептън.

По време на антракта отидохме при Мари, докато продаваше касетки.

— А, здравееей! Видях, че Роб е там с някого и се надявах да си ти — каза тя на Лора с широка усмивка.

Бях толкова зает с това да кроя планове за бъдещето в главата си, че забравих да се притесня за срещата лице в лице между Лора и Мари, (Две жени, един мъж. И най-големият глупак би разбрал, че това щеше да доведе до усложнения. И т.н.) а вече ми се налагаше да давам обяснения. Според казаното от мен, бях обслужил Мари един-два пъти в магазина. Тогава въз основа на какво Мари се надяваше Лора да е Лора? ( „Това прави пет лири и деветдесет. Ааа, и гаджето ми има същото портмоне. Всъщност, бившето ми гадже. Много бих искал да ви запозная, но скъсахме.“)

Лора изглеждаше подходящо объркана, но продължи нататък.

— Обожавам песните ти. И начина, по-който ги пееш. — Леко се изчерви и поклати нетърпеливо глава.

— Радвам се. Роб беше прав. Наистина си специален човек. ( „Ето ви четири лири и едно пени ресто. Бившето ми гадже е специален човек.“)

— Не знаех, че вие двамата сте такива добри другарчета — каза Лора, малко по-студено, отколкото би ми се искало.

— А, Роб е такъв добър приятел, откак съм тук. И Дик и Бари. Накараха ме да се почувствам наистина като у дома.

— По-добре да оставим Мари да продава касетките, Лора.

— Мари, ще направиш ли един лайф в магазина на Роб?

Изсмя се. Изсмя се, но не отговори. Кибичихме тъпо и мълчахме.

— Майтапите ме, нали?

— Всъщност не. Някой съботен следобед, когато магазинът е пълен.

— Можеш да застанеш върху масата при касата.

Това го каза Лора и аз й хвърлих поглед. Мари сви рамене.

— Става. Но получавам парите от продадените касети.

— Разбира се.

Това го каза пак Лора. Все още ме беше яд заради последната й изцепка и затова се задоволих единствено с това да й хвърля още по-рязък поглед.

— Мерси, радвам се, че се запознахме.

Върнахме се на предишното си място.

Видя ли? — каза тя — Лесна работа.

 

По време на първите няколко седмици откак Лора се беше върнала, от време на време се опитвах да разбера какъв беше станал животът: дали беше по-добър или по-лош, дали чувствата ми към Лора се бяха променили, ако да, то дали бях по-щастлив от преди, доколко точно бяха почнали да ми шарят очите, дали Лора се беше променила, какво беше усещането от това, че живеехме заедно. Отговорите бяха лесни — по-добре, донякъде, да, не много, не особено, доста приятно — но също така и незадоволителни, защото знаех, че не идваха от дълбоко. Но някак, откакто се върна, не остана време за мислене. Прекалено бяхме заети в това да говорим или да работим, или да правим секс (доста секс имаше в момента, голяма част от която се дължеше на мен с цел да изгоня неувереността си) или да ходим на кино. Може би трябваше да спра всичко това, за да имам възможност да обмисля нещата по-добре, защото знаех, че това бяха важни времена. Но от друга страна може би не, може би нещата трябваше да си останат такива, каквито бяха. Може би така хората си заздравяваха връзките.

 

— Браво, страхотно. Нас никога не си ни канил да лайфим тук, нали?

Бари. Изрод. Трябваше да се сетя, че щеше да намери нещо във връзка с прословутия лайф на Мари в магазина, за което да мучи.

— Не съм ли? Мислих, че съм те питал, а ти отказа.

— Как изобщо ще потръгнат нещата при нас, ако нямаме подкрепата на приятелите си.

— Роб ти даде да закачиш плакат, Бари. Бъди честен. — А за Дик това беше направо страхотен жест на благоволение, защото нещо в бандата на Бари му бъркаше в червата. Звучала му като „немска маршова дъскорезница“, нямало почитание към музиката в нея.

— О, да, супер. Голямата работа. Някакъв си скапан плакат.

— Как щяхме да поберем тук цяла банда? Щеше да трябва да купя и съседния магазин, а не съм готов да правя това, само и само за да вдигате гюрултия в събота следобед.

— Можеше да свирим акустично.

— О, да бе, да. Немска лайф маршова дъскорезница. Те това щеше да е готино.

Забележката ми накара Дик да се изсмее, а Бари рязко се обърна и му хвърли гневен поглед.

— Млъквай, тъпако. Казах ти, вече не заимстваме от немците.

— И какъв щеше да му е смисълът? Какво щяхте да продавате? Да имате издаден албум, та да му продавате касетките, а? Нямате, така ли? Ясно значи.

Тъй силна бе мощта на логиката ми, че Бари трябваше да се задоволи с това намусено да излезе от магазина за пет минути и след това да седне до касата с глава, заровена в някакъв стар брой на списание „Хот прес“. От време на време казваше по нещо неубедително като например: „Само защото си я чукал“ или „Как можеш да си управител на музикален магазин, когато нямаш абсолютно никакви познания в музиката?“ Но основно си мълчеше, изгубен в мисли за това какво щеше да бъде, ако бях дал на „Баритаун“ възможност да свирят в „Шампионат винил“.

И без това цялата работа с изпълнението беше глупава. Все пак единственото, което щеше да представлява, беше половин дузина парчета, изсвирени на акустична китара пред петнайсетина човека. Това, което ме притесняваше, беше колко тръпнех в очакване за този миг и колко много се наслаждавах на жалката подготовка за това (няколко плаката, едно-две телефонни обаждания, за да се докопам до малко касети). Ами ако не бях доволен от това, което се получеше? Какво щях да правя тогава? Знанието, че количеството… живот…, което имах на разположение, не беше достатъчно, ме плашеше. Мислех, че трябваше да се отказваме от излишното и да се оправяме с това, което оставаше, а определено не така стояха нещата.

Самият голям ден премина като в мъгла, както сигурно е било и за Боб Гелдоф, когато прави „Лайф ейд“. Мари се появи, както се появиха и много хора, които да я гледат (магазина беше претъпкан и въпреки че не се качи на масата при касата, за да свири, наложи се да застане зад нея, върху няколко каси, които намерихме за събитието) и ръкопляскаха, а на края някои от тях си купиха касетки, а други взеха други неща, които намериха в магазина, разходите ми възлязоха на десетина лири, а продадох стока за около трийсет-четирийсет, така че доволно се смеех. Кисках. Така де, широко се усмихвах.

Мари ми продаваше стоката. Изпя около дузина песни, само половината, от които бяха нейни. Преди да започне, изкара известно време при раклите с обложки, за да се увери, че имах нещата, които възнамеряваше да пее и записа имената и цените на албумите, от които бяха. Ако нямах парчето, тя му задраскваше името от списъка си и избираше такова, което да го имах.

— Това е парчето на Емилу Харис „Болдър ту Бирмингам“ от албума му „Пийсис ъф дъ скай“, който Роб продава за невероятната цена от пет лири и деветдесет и девет пенса и можете да го намерите ей там, в „Кънтри (жени)“.

— Това е парчето на Бъч Хенкок … — И накрая, когато хората искаха да си купят песните, а бяха забравили имената, Мари беше там, за да им помага. Щеше ми се да не живеех с Лора и нощта прекарана с Мари да беше преминала по-добре. Може би следващия път, ако имаше следващ път, нямаше да съм толкова нещастен от това, че Лора ме е напуснала и нещата с Мари може би щяха да са различни и…, но винаги щях да съм нещастен, ако Лора ме напуснеше. Това е едно от нещата, които бях разбрал. Значи трябваше да се радва, че беше останала, нали? Така би трябвало да бъде, нали? И си беше така. Донякъде. Когато не мислех толкова много по въпроса.

Можеше да се поспори дали малкото ми събитие не беше по-успешно от „Лайф ейд“, поне от техническа гледна точка. Нямаше спънки, технически изцепки (въпреки че истината беше, че трудно можеше човек да си представи какво би могло да се сплеска, като изключим това Мари да скъса струна или да се пребие) и имаше само един нещастен инцидент: след първите две парчета, се чу познат глас, някъде от далечния край на магазина, точно до вратата.

— Ще изсвириш ли „Най-различни всичко“?

— Не я знам — каза миловидно Мари. — Но ако я знаех, щях да ви я изсвиря.

— Не я знаеш?

— Не.

— Не я знаеш?

— Пак не.

— Господи, жено. Та тя спечели Евровизията.

— Ами значи съм доста невежа, нали? Обещавам, че следващия път, когато свиря тук, ще съм я научила.

— Надявам се да е така.

А след това си пробих път до вратата и Джони и аз изиграхме малкия си танц и го изхвърлих на улицата. Но не беше, като на Пол Макартни микрофона да излезе извън строя по средата на „Лет ит би“, нали.

 

— Прекарах супер — каза след това Мари. — Не мислих, че щеше да свърши работа, но стана. И спечелихме пари! Това винаги ме кара да се чувствам добре.

Веднъж свършило, вече не се чувствах добре. За един следобед време, работих на място, в което други хора искаха да дойдат, а за мен това беше важно — почувствах се, почувствах се, почувствах се, е хайде кажи го, повече мъж, усещане, което беше едновременно и шокиращо, и успокояващо.

Мъжете не работеха в тихи, изоставени улички в Холоуей: работеха в Ситито или в Уест енд, или във фабрики, или мини, или гари, или летища, или офиси. Работеха на места, където работеха и други, и трябваше да се борят за тази си работа и може би, в резултат на това нямаха усещането, че животът се живееше някъде другаде. Дори не се чувствах като център на собствения си свят, така че как можех да се чувствам центъра на нечий друг? Когато и последният човек беше изпратен и заключих вратата след него, внезапно почувствах паника. Знаех, че трябваше да направя нещо с магазина — да го изоставя, да го изгоря, каквото и да беше — и да си намеря кариера.