Ник Хорнби
Ега ти животът (31)

Двайсет и пет

Разбрах за смъртта му още същата сутрин, когато го научила и Лора. Звъннах й от магазина с намерението само да й оставя съобщение на телефонния секретар. Така беше по-лесно, пък и исках просто да й кажа, че някакъв бивш неин колега е оставил съобщение за нея на нашия телефонен секретар. Всъщност на нейния телефонен секретар, ако говорим за собственост. Няма значение. Не очаквах Лора да вдигне телефона, а когато го направи, имах чувството, че се обажда от дъното на океана. Гласът й беше приглушен и нисък, и плосък, и от първата до последната сричка в сополи.

— Те на това му се вика настинка. Надявам се да си в леглото с гореща грейка и интересна книга. Роб съм, между другото.

Не каза нищо.

— Лора, Роб е.

Все още нищо.

— Добре ли си?

И тогава последва ужасният миг:

— Прасчо — каза тя, въпреки че първата сричка потъна в смъркане на сополите, така че „прас-“ е просто академично предположение.

— Не се притеснявай — казах аз. — Просто си легни и забрави за това. Ще се притесняваш като оздравееш.

— Прасчо умря — каза тя.

— Кой, по дяволите, е Прасчо?

Този път вече я чух ясно.

— Баща ми умря — изхлипа тя. — Баща ми, баща ми.

И после затвори телефона.

Непрекъснато си мисля за смъртта на едни или други хора, но винаги е ставало въпрос все за хора, които по някакъв начин са свързани с мен. Мислел съм си за това как бих се чувствал, ако Лора умре, и за това как Лора би се чувствала, ако аз умра, и за това как бих се чувствал, ако майка ми или баща ми умрат. Но то си е нормално, нали? И въпреки че бащата на Лора боледуваше през целия период на връзката ми с нея, това никога не ме беше притеснявало: беше по-скоро нещо като „баща ми има брада, а на Лора баща й има гръдна жаба“. Не вярвах, че гръдната му жаба наистина може да го доведе до нещо друго. А сега, разбира се, него вече го нямаше и ми се щеше да… да какво? Какво ми се щеше да…? Да съм бил по-мил с него? По време на няколкото ни срещи се бях държал съвсем прилично. Да сме били по-близки? Той си беше типичен тъст, а и двамата бяхме много различни, пък и беше болен, и… и бяхме точно толкова близки, колкото беше необходимо за случая. Но когато някой умре, човек трябва да мисли точно такива неща, да се изпълни с вина, да се укорява за грешките и за пропуските си и аз правех каквото можех по въпроса. Беше баща на бившето ми гадже, все пак. Какво се очакваше да чувствам?

— Добре ли си? — пита Бари, когато ме вижда зазяпан в празното пространство. — С кого говори?

— С Лора. Баща й умрял.

— А, ясно. Кофти. — И след това пое към пощата с куп поръчки под мишница.

Схващаш ли? Лора — аз — Бари: скръб — объркване — временен, умерен интерес. Ако искаш да намериш начин как да притъпиш болката от смъртта, то Бари е човекът, който ти трябва. За момент се почувствах странно поради това, че тези двама души — единият толкова побъркан от скръб, че едва говори, и другият, чието съчувствие намира израз в едно безразлично свиване на рамене — изобщо се познават. Беше странно, че именно аз бях връзката между тях двамата; беше странно, че живеят в един и същи град, по едно и също време дори. Но пък Кен беше баща на бившето гадже на шефа на Бари. Какво точно се очакваше да чувства Бари?

 

Лора ми се обажда около час по-късно. Не очаквах да го направи.

— Извинявай — казва тя. Все още беше трудно да се разбере какво точно казва, заради сополите и сълзите, и тона, и интонацията на гласа й.

— Недей, няма нужда.

След това малко поплака. Мълчах, докато не се поуспокои.

— Кога се прибираш вкъщи?

— След малко. Като се пооправя.

— Има ли нещо, което да направя?

— Не.

И след още малко сълзи, отново повтаря „Не“. Сякаш разбираше, че вече никой не може да направи нищо за нея и може би за пръв път й се случваше да изпадне в такова безизходно положение. Знам, че при мен никога не е имало такива безизходни положения. Всички неща, които някога са се обърквали в моя живот, винаги са били поправими — с едно махване на вълшебната пръчица на някой банкер или с внезапната промяна на мнението на някое гадже, или дори само с наличието на някакво качество — упоритост, себеразбиране, гъвкавост — което можех да открия в самия себе си, ако достатъчно усърдно го потърсех. Но никога не бих искал да ми се налага да се справям с този вид скръб, който Лора изживяваше в момента, никога. И ако хората трябва да умират все пак, нека това става някъде по-далеч от мен. Нямаше да съм край майка ми и баща ми, когато умират — в това бях адски сигурен. Когато те си тръгнеха от този свят, нямаше да усетя почти нищо.

 

На следващия ден пак се обади.

— Мама иска да дойдеш на погребението.

— Аз ли?

— Казва, че татко те харесвал. Май. А тя така и не му казала, че сме скъсали, защото просто не бил готов за такова нещо и… ох, не знам. Наистина нищо не знам и нямам сили да споря с нея. Мисля, че тя си мисли, че той щял да види какво става на погребението му. Като че ли… — издава някакъв странен звук, който след миг разпознавам като маниакален хилеж. — Смята, че той и без това бил страдал достатъчно приживе, така че не искала да го разстройва повече.

Знаех, че Кен ме харесваше, но така и не разбирах защо, като изключим оня път, когато търсеше оригиналния саундтрак на филма „Моята прекрасна лейди“, и аз видях тавата на една разпродажба на плочи, купих я и му я изпратих. Виждаш ли докъде водят случайните жестове на доброжелателност? До скапани погребения, ето докъде.

— Ти искаш ли да дойда?

— Не ме интересува. Стига да не очакваш да ти държа ръчичката.

— Рей ще дойде ли?

— Не, Рей няма да дойде.

— Защо?

— Защото не е поканен, затова.

— Не бих имал нищо против и той да е там, ако ти го искаш.

— Ах, колко мило от твоя страна, Роб. Все пак това не е твое погребение.

— Господи.

— Слушай, идваш или не идваш?

— Да, разбира се.

— Лиз ще те докара. Знае къде е и всичко.

— Добре. Как си?

— Нямам време да си бъбрим, Роб. Имам прекалено много неща за вършене.

— Ясно. Ще се видим в петък.

Затварям телефона, преди тя да успее да каже каквото и да било, с което исках да й покажа, че ме е засегнала, а веднага после искам да й се обадя, за да се извиня, но знам, че не бива. Имах чувството, че веднъж престанеш ли да спиш с някоя жена, никога повече не можеш да й угодиш. Просто няма начин да върнеш нещата назад, да ги заобиколиш, да ги избегнеш, колкото и усилия да полагаш.

 

Няма много поппарчета, посветени на смъртта — или поне няма хубави парчета. Може би точно затова обичам попмузиката и намирам класическата за малко мрачна. Има един инструментал на Елтън Джон, „Песен за Гай“, но честно казано това си е просто парче с лигаво пиано и щеше да свърши точно толкова работа на някое летище, колкото и на погребението ти.

— Хайде, момчета, дайте ми най-добрите пет парчета за смъртта.

— Страхотно — казва Бари, — Класация „Последно сбогом на бащата на Лора“. Добре де, добре. „Лидер ъф дъ Пек“. Щото нали там пичът умира върху мотора си. После имаме „Дийд мен’с кърв“ на „Джан и Дийн“, и после „Тери“ на „Туинкъл“. Ъъъ… и онова парче на Боби Голдсбъроу, нали се сещаш, „Енд, хъни, ай мис ю“… — поде мелодията по-фалшиво от нормалното и Дик се изсмя. — А какво ще кажеш за „Тел Лора ай лъв хър“. Това би било върхът.

Радвах се, че Лора не беше тук, за да види колко веселие ни осигури смъртта на баща й.

— Мислех за сериозни песни. Нали се сещате, за нещо, което да покаже малко уважение.

— Какво, да не би да си диджеят на погребението? Ух. Кофти работа. Все пак парчето на Боби Голдсбъроу може да стане един от хитовете на събитието. Нали знаеш, когато хората си правят кратка почивка. Майката на Лора може да припява.

Отново започва да пее по същия фалшив начин, но този път с фалцет, за да покаже, че го пее жена.

— Разкарай се, Бари.

— Аз вече реших какво ще има на моето погребение: „Уън Степ Биънд“ на „Меднес“, „Ю кан’т олуейс гет уот ю уонт“.

— Избрал си го само защото е от „Големия студ“.

— Да, но не съм гледал „Големия студ“, нали?

— Копеле лъжливо. Гледа го, заедно с „Телесна температура“, когато ги даваха един след друг в седмицата за Лоурънс Касдън.

— А, да. Но бях забравил, честно. Не го включвам само щото съм се сетил за филма.

— Да бе, да.

И тъй нататък, и тъй нататък. По-късно пробвах пак.

— „Абрахам, Мартин и Джон“ — казва Дик — това парче не е лошо.

— Как се казваше бащата на Лора?

— Кен.

— „Абрахам, Мартин, Джон и Кен“. Не. Нещо не го виждам как ще стане.

— Разкарай се.

— „Блек Сабат“? „Нирвана“? Те нали всичките си падат по смъртта.

Та така премина поменът за Кен в „Шампионат винил“.

 

Мислел съм за това какво бих искал да свирят на моето погребение, въпреки че никога не бих могъл да го кажа на някого, защото би си умрял от смях — „Уън лав“, на Боб Марли; „Мени Ривърс ту крос“ на Джими Клиф; „Ейнджъл“ на Арета Франклин. И винаги съм си фантазирал как някоя красива и просълзена хубавица все ще повтаря, че аз съм бил най-хубовото нещо, което изобщо някога й се е случвало, и ще държи да се свири „Ю ар дъ мост бютифул тинг дет евър хепънд ту ми“ на Гладис Найт, но пък не мога и да си представя коя ли би могла да е въпросната красива, просълзена хубавица. Но както се казва, това си беше моето погребение и можех да позволя да бъда щедър и сантиментален. Това не променя факта, който Бари отбеляза, дори да не знаеше, че го е направил, а именно, че имахме седем билиона часа музика в този магазин, а нямаше и минутка от тях, която да опише това, което чувстваш в момента.

Имах един-единствен костюм, който беше обличан за последен път на една сватба преди три години. Вече на разбираемите места малко ме стягаше, но ще трябва да свърши работа. Изгладих бялата си риза и намерих вратовръзка, която не е кожена и която да няма саксофони по нея, след което изчаках Лиз да дойде да ме вземе. Не взех нищо със себе си — всичките картички на павилиона за вестници бяха отвратителни. Изглеждаха като неща, които семейство Адамс изпращаше един на друг за рождените си дни. Щеше ми се да бях ходил преди на погребение. Единият ми дядо е умрял още преди се родя, а другият — когато бях много малък. И двете ми баби бяха живи, ако може така да се каже, но никога не ги виждах. Едната живее в старчески дом, а другата — при леля ми Илейн, сестрата на баща ми. Със смъртта им едва ли би настъпил краят на света. Нали знаеш, нещо от сорта на „Извънредно издание! За всеобща изненада, току-що умря един от най-старите жители на света!“ И въпреки че имах приятели, на които са им умирали приятели — един хомосексуалист от колежа на Лора, който хвана СПИН, един приятел на приятеля ми Пол, който умря в мотоциклетна катастрофа, и сума ти от тях са загубили родители — все някак успявах да се измъкна от тия неща. Но сега вече разбирах, че занапред щях да се занимавам с тях до края на живота си. Две баби, мама и татко, лели и чичовци и освен ако аз не съм първият, който ще отпътува, постепенно ще има и сума ти хора на моята възраст — може би даже не толкова постепенно, защото няма начин някой от тях да не гушне букета преждевременно. Веднъж замислил се по въпроса, усетих, че всичко звучи страшно потискащо, все едно щях да ходя на по три или четири погребения седмично, в продължение на следващите четирийсет години, и нямаше да имам нито време, нито желание за нещо друго. Как се справяха хората с тая работа? Задължително ли трябва да се ходи? Може ли човек да откаже, под претекст, че му действа потискащо? (Съчувствам ти и тъй нататък, Лора, но тая работа просто не е за мен, нали разбираш?) Просто не мислех, че бих могъл да преживея факта, че ще ставам все по-стар, отколкото съм, и започнах да развивам завистливо възхищение към родителите си, задето вече бяха ходили на стотици погребения и никога не мрънкаха или поне на мен никога не ми бяха мрънкали. Може би просто нямаха достатъчно въображение да разберат, че погребенията всъщност бяха по-депресиращи, отколкото изглеждаха.

Ако трябва да бъда честен, единствената причина да отида беше надеждата, че може да има полза от това. Може ли човек да успее да се свали с бившето си гадже на погребението на баща й? Не мислех, че е възможно. Но де да знае човек.

 

— Значи викарият казва хубави неща и след това всички се сьбираме отвън и го погребват, така ли?

Лиз ми обясняваше цялата процедура.

— Ще е в крематориум.

— Бъзикаш ме.

— Как тъй те бъзикам бе, глупак такъв!

— Крематориум? Еби му майката!

— Какво значение има?

— Ами, няма, но… еби му майката. — Те за това не бях подготвен.

— Какво има?

— Не знам, ама… еби му майката.

Лиз въздъхва.

— Да те сваля ли на спирката на метрото?

— Не, разбира се.

— Млъквай тогава.

— Просто не искам да припадам, това е. Ако припадна поради липса на предварителна подготовка, ти ще си виновна.

— Ама че си жалък екземпляр. Знаеш, че никой не ги обича тези неща особено много, нали? Знаеш, че всички ще сме страшно разстроени днес, нали? Не си само ти. Веднъж съм ходила на кремация и беше ужасно. Но дори на сто да бях ходила, пак нямаше да ми е по-малко ужасно. Стига си хленчил като бебе.

— Как мислиш, защо Иън няма да дойде?

— Не беше поканен. Никой в семейството не го познава. Кен те харесваше, а Джо мисли, че си супер. — Джо беше сестрата на Лора и аз също мислех, че тя е супер. На външност приличаше на Лора, но нямаше лъскавите й костюми, нито хапливия й език, нито всичките й там дипломи и академични степени.

— Само това ли е?

— Знаеш ли, Кен не е умрял в твоя чест. Не си мисли, че предназначението на останалите хора е само да изпълняват някакви поддържащи роли в историята на твоя живот.

— Разбира се, че си го мислех. Но не беше ли така и с другите?

— Твоят баща също е починал, нали?

— Да. Много отдавна. Когато бях на осемнайсет.

— Как беше? — Кофти въпрос. Тъпо и отвратително. — Дълго ли скърбя? — Спасих се. Едвам.

— И до днес боли.

— Как?

— Не знам. Продължава да ми липсва и си мисля за него. Понякога дори си и говоря с него.

— Какво му казваш?

— Това си е между мен и него — каза го внимателно, с лека усмивка. — Откакто не е между живите, той знае повече за мен, отколкото е знаел някога приживе.

— И по чия вина беше?

— По негова. Той беше Стандартният Татко, знаеш, прекалено зает, прекалено уморен. Беше ми адски кофти, когато си отиде, но накрая разбрах, че нямам никаква вина за това и че аз съм просто едно малко момиченце, и то добро момиченце. Беше негово решение, не мое.

 

Това беше страхотно. Щях да се сприятеля с хора, които имаха мъртви родители или мъртви приятели, или мъртви половинки. Това бяха най-интересните хора в света. А бяха и лесни за намиране! Бяха навсякъде около нас! Хората, които познаваха мъртъвци, както би казала Барбара Стрейзанд, но самите те все още са живи, бяха най-щастливите хора на света.

— И той ли е кремиран?

— Има ли някакво значение?

— Де да знам. Просто ми е интересно. Защото каза, че си била само веднъж на кремация и си мислих, нали знаеш…

— Бих те посъветвала да изчакаш два-три дена, преди да бомбардираш Лора с подобни въпроси.

— Опитваш се да ми кажеш да млъкна, нали?

— Точно така.

Имаше право.

Крематориумът се намираше на доста голямо пусто място и трябваше да оставим колата на един почти празен паркинг и да отидем пеша до сградите, които бяха нови, прекалено ярко оцветени и някак не особено сериозни. Човек не оставаше с впечатление, че тук бе мястото, където се изгарят хора. Но пък правеше впечатление за място, където някоя нова — ха-ха, хи-хи — секта се събира всяка седмица, за да си попее. Не, няма начин да „погреба“ моя старец на това място. Предполагам, че ще ми е необходимо място с атмосфера, която да подклажда необходимата за случая скръб, а тухлените стени и голите дъски на това място просто не ме вдъхновяваха за нищо подобно.

 

Беше мултикомплекс с три параклиса. Дори имаше и табела, на която се съобщаваше какво ще става във всеки от и в колко часа:

 

ПАРАКЛИС 1. 11:30 Г-Н Е. БЕЙКЪР

 

ПАРАКЛИС 2. 12:00 Г-Н К. ЛИДЪН

 

ПАРАКЛИС 3. 12:00 —

 

Поне на Параклис 3. му беше излязъл късметът. Кремацията се отлага. Слуховете за смърт са се оказали преувеличени, ха-ха. Седнахме в чакалнята и изчакахме мястото да се напълни. Лиз кимна на един-двама души, но аз не ги познавах. Опитах се да мисля за мъжки имена, които започваха с „Е“. Надявах се човекът, който го оправяха в Параклис 1, да е бил стар или пък ако се засечяхме с неговите излизащи скърбящи, те да не са прекалено разстроени. Ерик. Ебенезър. Едълред. Езра. Все средновековни имена. Всичко беше наред. Дори смешно. Е, не точно смешно, но който и да беше този човек, трябва да е бил поне на четиристотин години и в такъв случай никой нямаше чак толкова да скърби, нали? Едмънд. Едуард. Глупости. Можеше да е умрял на каквато и да било възраст.

Все още никой в чакалнята не плачеше, но се виждаше, че някои вече бяха на ръба и неминуемо щяха да заплачат още тази сутрин. Всичките бяха на средна възраст и имаха опит в тия работи. Тихо разговаряха, ръкуваха се, уморено се усмихваха, целуваха се от време на време. И тогава, без никаква видима причина — а аз се чувствах отчаяно не на място, изгубен и невеж — всички станаха и тръгнаха към вратата с табела Параклис 2.

 

Там поне бе тъмно, така че беше по-лесно човек да се настрои за това, което предстоеше. Ковчегът лежеше отпред, леко повдигнат от пода, но не можех да разбера на какво беше подпрян. Лора, Джо и Джанет Лидън бяха на първия ред, сгушени близко една до друга. Един-двама мъже, които не познавах, бяха застанали до тях. Пяхме псалми, молихме се, имаше кратко и незадоволително обръщение към скърбящите от страна на викаря — някакви неща от книгата му, още един псалм, а след това се разнесе внезапен, смразяващ звук на машинария и ковчегът бавно потъна надолу през пода. Последва вой, идващ някъде от редовете пред нас, ужасен, кошмарен звук, който не исках да чувам: едвам повярвах, че това е гласът на Лора, но същевременно знаех, че е, и в този момент ми се искаше да отида при нея и да й предложа да стана друг човек, да залича всякаква следа от това, което бях Аз, стига само тя да ми позволи да се грижа за нея и да се опитам да я накарам да се почувства по-добре.

Когато излязохме на светло, хората се насъбраха около Лора, Джо и Джанет и ги запрегръщаха. Исках и аз да направя същото, но не виждах как бих могъл. Но Лора видя как Лиз и аз висяхме в периферията на групата и дойде при нас, и ни благодари, че бяхме дошли, и дълго време ни прегръща, а когато ме пусна усетих, че няма нужда да й предлагам да ставам друг човек: вече бях друг човек.