Ник Хорнби
Ега ти животът (12)

Шест

Точно една седмица след като Лора ме напусна, ми се обади някаква жена от квартал Ууд грийн — имала сингъли, за които мислела, че биха ме заинтересували. Нормално не се занимавах с къщни разчиствания, но тази жена звучеше като човек, който знае за какво говори: спомена за бели обложки, зв картинни обложки и за разни други неща, а това ме караше де мисля, че не става дума за пет-шест одраскани плочи на „Илектрик лайт оркестра“, оставени от сина й, когато се изнесъл от родното гнездо.

Къщата й е грамадна, от този вид сгради, успели някак да се примъкнат до Ууд грийн от други квартали на Лондон, а тя самата не е особено приятна. Беше в средата на четирийсетте, със съмнителен оттенък на кожата и с недоверчиво изопнато лице. И въпреки че е облечена в дънки и фланелка, на дънките й се кипри името на някакъв италианец, лепнато там, където би трябвало да е това на господин Ранглер или на господин Леви, а отпред на фланелката й сияе доста голямо количество бижута, стратегически подредени под формата на знака на дружеството срещу ядреното въоръжаване.

Нито ми се усмихва, нито ми предлага чаша кафе, дори не ме пита учтиво дали кварталът ми харесва, независимо от ледения дъжд, който се изливаше като из ведро и през целия път ми бе пречил да се ориентирам по вдигнатата пред очите ми карта на града. Просто ме отвежда в нещо като кабинет, запалва лампата и посочва мълчаливо сингълите, струпани по горните рафтове на библиотеката — стотици на брой, всичките в стандартните големи квадратни дървени сандъци за едва ли не индустриално съхранение — след което ме оставя да действам.

В библиотечните шкафове край стените няма книги, само плочи, компактдискове, касети и техника за прослушване и звукозапис. Касетите са номерирани с малки лепенки — нещо, което винаги говори за сериозен маниак. Има и една-две китари, облегнати на стената, и някакъв компютър, който изглежда така, сякаш би могъл да възпроизведе нещо музикално, стига да поискаш.

Качвам се върху стол и започвам да свалям сандъците със сингъли. Те са общо седем или осем и въпреки че, докато ги слагам на пода, полагам старание да не гледам какво има в тях, окото ми попада върху предния сингъл — на Джеймс Браун, издаден от „Кинг“, отпреди трийсет години. Изтръпвам в сладостно очакване.

Докато ги разглеждам внимателно, веднага разбирам, че уловът е такъв, какъвто цял живот съм мечтал да имам — още от времето, когато започнах да събирам албуми. Имаше сингъли на „Битълс“, предназначени единствено за фенклубовете, половин дузина сингъли на „Дъ Ху“, оригинали на Елвис от началото на шейсетте, камара редки соул и блуссингъли и… Имаше дори сингъл на „Бог да пази кралицата“! На „Секс пистълс“, издаден от „Ей & Ем“! Никога не го бях виждал! Дори не познавах човек, който да го е виждал някога! И… О, не!… О, не!… О, господи! — и сингълът „Ю лефт дъ Уотър Ръннинг“ на Отис Рединг, издаден няколко години след смъртта му, но веднага спрян от производство от вдовицата му, защото тя не…

— Какво ще кажете? — стои облегнала се на рамката на вратата, скръстила ръце, усмихната при вида на гримасата на телешки възторг, която явно красеше физиономията ми.

— Най-добрата колекция, която някога съм виждал.

И представа си нямах колко да й предложа. Цялото това съкровище струва поне шест — седем хилядарки и тя много добре го знае. Но откъде да ги изкопая тия мангизи?

— Дай петдесет кинта и можеш да ги отнесеш всичките още днес.

Поглеждам я. Явно вече официално сме в света на детските блянове и мечти, където малки сладки бабки те молят просто да разчистиш къщите им от техните „вехтории“ — направо безценни оригинални образци на мебели „Чипъндейл“. Само дето си нямах работа с малка сладка бабка, пък и жената явно знаеше прекалено добре, че това, което притежава в тези сандъци, струва доста повече от петдесет кинта. К’во става тука, бе?!

— Крадени ли са?

Изсмива се.

— Нима си струва да ги крада, ако ще ги разчиствам за някакви си петдесет кинта? Не, на мъжа ми са.

— И двамата какво, нещо сте се посдърпали, така ли?

— Замина за Испания с една двайсет и три годишна. Приятелка на дъщеря ми. На всичкото отгоре има наглостта да ми се обади и да ми иска пари назаем. Отказах му, естествено. Тогава ме помоли да продам колекцията му от сингъли и да му пратя чек за сумата, която им взема, като си приспадна десет процента комисионна. Което ми напомня, ще имаш ли банкнота от пет лири? Искам да си я сложа в рамка и да я закача на стената.

— Трябва да му е отнело бая време, за да ги събере.

— Години. Тази колекция е най-голямото постижение в живота му.

— Работи ли?

— Има се за музикант, но… — прави презрителна гримаса. — Само ми харчи парите, седи по цял ден на дебелия си задник и зяпа етикети и обложки на плочи.

Представи си само: да се върнеш вкъщи и да откриеш, че сингълите ти на Елвис, на Джеймс Браун и на Чък Бери са шитнати за без пари, единствено от чиста злоба. Какво би направил? Какво би казал?

— Вижте, не може ли да ви платя както подобава? Не е нужно да му казвате колко сте им взели. Пак ще му пратите неговите четирийсет и пет кинта, а остатъка може да профукате. Или да ги дадете за благотворителност. Или каквото там решите.

— Не е там въпросът. Искам да съм зла, но и честна.

— Съжалявам, но просто… просто не искам да участвам в подобно нещо.

— Както решиш. Има достатъчно други, които ще се навият.

— Да, знам. Точно затова търся някакъв компромис. Какво ще кажете за хиляда и петстотин? Сигурно струват поне четири пъти повече.

— Шейсет.

— Хиляда и триста.

— Седемдесет и пет.

— Хиляда и сто. По-малко не давам.

— А за няма да се съглася на нито стотинка повече от деветдесет.

И двамата се усмихваме. Трудно е да си представи човек друга подобна комбинация от обстоятелства, които биха довели до подобен род пазарлък.

— Защото, нали разбирате, ако му пратя повече, ще има пари да се върне вкъщи, а това е последното нещо, което искам.

— Съжалявам, но мисля, че трябва да потърсите някой друг.

Знам си, че като се върна в магазина, ще избухна в плач и ще рева с кървави сълзи в продължение поне на месец, но сърце не ми дава да направя такъв номер на жалкия глупак.

— Хубаво.

Станах да си ходя, но после пак клекнах до плочите: един последен дълъг поглед за спомен.

— Мога ли да купя само сингъла на Отис Рединг?

— Става. Десет пенса.

— Е хайде, де. Нека ви дам десетачка за него, а останалото, ако искате, го хвърлете на боклука.

— Добре. Защото се нави да биеш толкова път. И защото имаш принципи. Но това е всичко. Няма да ти ги продавам един по един.

И к’ва стана тя?! Замъквам се до Ууд грийн и си тръгвам със златна мина под формата на сингъла „Ю лефт дъ Уотър Рънинг“, купен за десетачка! Никак не е зле за една сутрин. Бари и Дик ще са силно впечатлени. Но ако някога разберат за Елвис и за Джеймс Браун, и за Джери Лий Луис, и за „Пистълс“, и за „Битълс“, и за останалите, като нищо на секундата ще изпаднат в потенциално опасен травматичен шок и тогава ще трябва да ги утешавам, и…

Но пък как стана така, че се съюзих с лошия, с мъжа, изоставил жена си и духнал чак в Испания с някаква Лолитка?! Защо не мога да съм съпричастен на болката и обидата на жена му? Може би трябва да се прибера вкъщи и да шитна индийската скулптура на Лора на някой дрипльо, който я иска, за да я натроши на парчета и да я продаде за жълти стотинки на вторични суровини. Вероятно ще ми се отрази добре. Но знам, че няма да мога да го направя. Пред погледа ми е единствено потресеното лице на смотаняка, в мига, в който си получава по пощата смехотворния чек, и ми е някак отчаяно, болезнено жал за него.

 

Де да можех да кажа, че животът е пълен с екзотични случайности от този род! Ама не е. Дик ми записа първия албум на „Ликьуорайс Камфитс“ — както ми беше обещал. Джими и Джаки Коркхил спряха да се карат — временно. Майката на Лора не се обади повече, но пък моята се обажда и още как. Убедена е, че Лора ще се заинтересува повече от мен, ако изкарам някакви вечерни курсове. Съгласяваме се, че мненията ни се разминават по този въпрос — дотолкова, че й затварям телефона. Дик, Бари и аз се замъкваме с такси до „Уайт лайън“, за да слушаме Мари и се оказа, че имената ни наистина бяха в списъка на почетните гости. Пътят ни излезе точно петнайсет кинта, но без бакшиша, а бирата там е по два кинта едната. „Уайт лайън“ е по-малък от „Хари Лоудър“, така че мястото е наполовина пълно, вместо да е две-трети празно, а и обстановката е далеч по-приятна, но пък има загряващ изпълнител, някакъв ужасен местен певец композитор, за когото краят на света настъпва веднага след неговата кавърверсия на „Тий фор дъ тилърмен“ на Кет Стивънз — и то не с гръм и трясък, а с мокър парцал по главата. Добрите новини:

1) Не ревах по време на „Бейби, Ай лъв юър уей“, въпреки че ми стана малко нещо кофти.

2) Мари ни спомена: „Бари, Дик и Роб ли виждам там, долу? Радвам се да ви видя, момчета.“ После каза на публиката: „Някога ходили ли сте в музикалния им магазин «Шампионат винил» в Северен Лондон? Страхотен е, наистина си струва.“ И хората почнаха да се обръщат, за да ни видят, при което ние пък почнахме да се споглеждаме занесено от вълнение, при което Бари пък, тъпакът му с тъпак, за малко да се изкиска шумно.

3) Все още исках да фигурирам някъде, върху нечия обложка, въпреки че сутринта, на ставане за работа, брутално повръщах, благодарение на това, че предишната нощ стоях до сто часа, пуших саморъчно свити цигари от евтин, гаден тютюн, наливах се с бананов ликьор и безобразно тъгувах по Лора. (Чакай сега, смята ли се това за добра новина? Може би е по-скоро лоша — окончателното, абсолютно сигурно доказателство, че съм откачил. Но пък същевременно е и добра новина, защото май значи, че все още имам нещо като амбиция, а също и че радио „Мелоди“ не е единствената ми представа за бъдещето.)

Лошите новини:

1) Мари качи някакъв тип на сцената, за да пеят заедно на бис. Пич. Някакъв бунак, дето сподели с нея микрофона по един особено интимен начин, който ама хич не ми се хареса, приглася й, когато пееше „Лъв Хъртс“, пък и през цялото време я зяпаше с повече от очевиден намек, че е по-напред от мен в опашката за снимка върху обложката на албума й. Мари продължаваше да прилича на Сюзън Дей, а скапаняка до нея — тя представи като „Ти-Боун Тейлър, най-добре пазената тайна в Тексас“ — беше леко подобрена версия на Даръл Хол от шоу-дуета „Хол и Оутс“, ако човек изобщо може да си представи такъв дзвер. Дълга руса коса, скули, поне два и трийсет висок, ама пък си имаше човекът и мускули, не може да му се отрече (подчертани от дънково яке на голо), а на всичкото отгоре и глас, в сравнение с който пичът от рекламите на „Гинес“ звучи направо лигаво — глас толкова дълбок, че сякаш се сгромолясва от сцената и се търкулва към публиката като оръдейно гюле. Добре де, ясно ми е, че понастоящем самочувствието ми в сексуален план хич го няма, пък и знам, че жените не винаги си падат по дълга руса коса, скули и височина, а че понякога търсят къса тъмна коса, никакви скули и ширина, но все пак! Трябва да ги види човек! Сюзан Дей и Даръл Хол! Усукани голите хармонии на „Лъв Хъртс“! Едва ли не уста в уста! Добре че оня ден, когато Мари дойде в магазина, бях облякъл любимата си риза, че инак нямаше да имам никакъв шанс.

Други лоши новини няма. Това е.

След края на лайфа, си вдигам якето от пода и поемам към изхода.

— Само десет й половина е — отбелязва Бари. — Дай да пием по още едно.

— Вие останете, ако искате. Аз ще си ходя.

Не исках да пия с някакъв си Ти-Боун, а имах чувството, че Бари пък точно това иска. Като че за Бари да пиеш с някакъв си Ти-Боун би било върховното постижение на десетилетието.

— Не че искам да ви скапвам вечерта. Просто не ми се стои.

— Дори само още половин час?

— Твърдо не.

— Чакай само пет секунди, тогава. Да ида да пусна една вода.

— Аз, също — обажда се и Дик.

Щом се покриха, набързо се изнесох и спрях едно такси. Великолепно е човек да е в депресия. Имаш право на колкото си щеш гнусарско държание.

Толкова ли е кофти да иска човек да си е вкъщи, с колекцията си от плочи? Не е като да колекционираш марки, или поставки за под бирени халби, или антични пумпали. Тук, в плочите, има цял един свят, един по-хубав, по-мръсен, по-агресивен, по-миролюбив, по-пъстър, по-гъзарски, по-опасен, по-любвеобилен свят от този, в който аз живея. Има в него и история, и география, и поезия, и още безброй неща, които би трябвало да съм учил в училище, включително и музика.

Когато най-сетне се прибрах вкъщи (двайсет кинта, без бакшиш за таксиджията), си запарих чаша чай, включих слушалките и изслушах всяко надъхано с гняв парче за жени, за което се сещах и имах на Боб Дилън и на Елвис Костело, а когато свьрших с тях, си пуснах албума на Нил Йънг и го въртях отново и отново, докато главата ми не закънтя в резонанс с него, а когато приключих и с Нил Йънг, си легнах и се зазяпах в тавана, което обаче вече не е онова замечтано и неутрално занимание, каквото беше навремето. Голям майтап, нали, цялата тая работа с Мари? Самозалъгвах се, че в това има нещо, някакво бьдеще, към което да се отправя, така че да направя един лек и неусетен преход. Сега лесно мога да го разбера. Всичко разбирам, щом веднъж вече е отминало — много съм добър по отношение на миналото. Това, което не разбирам, е настоящето.

 

Отивам на работа доста късно и Дик вече е успял да отговори на едно телефонно обаждане от Лиз. Да съм й позвънял в службата, спешно. Нямах никакво намерение да й звъня в службата. Явно иска да отмени тазвечершната ни среща. Много добре знам защо и няма да й позволя да го направи така лесно. Ще трябва да я отменя „на живо“, чак като се видим довечера.

Накарах Дик да й се обади и да й каже, че бил забравил, но днес няма да идвам в магазина, защото съм отишъл на музикална изложба в Колчестър и съм щял да се върна чак вечерта, заради някаква предварително уговорена среща. Не, Дик няма оставен телефон за връзка. Не, Дик не мисли, че ще се обаждам в магазина. Нарочно цял ден не вдигам телефона, за да не би Лиз да се опита да ме издебне.

Имахме уговорка да се срещнем в Камдън, в една от младежките кръчми по главната улица. Подраних, но пък носех със себе си някакво клюкарско списание, така че седнах в един ъгъл с халба бира и малко кашу и се замислих кои от споменатите в него филми бих гледал, ако имаше с кого да ги гледам.

Срещата с Лиз не ми отнема много време. В един момент тя се насочва с тежка стъпка към масата, на която бях седнал — Лиз е готина, но доста грамадна, а когато е ядосана, както беше в момента, е направо страховита. Опитвам се да я умилостивя с усмивка, но явно нещо няма да стане, защото вече е прекалено надъхана, за да се хване на уловките ми.

— Ти, Роб, си един скапан задник — тросва ми се тя, след което се врътва и си излиза, а хората от съседната маса ме зяпват. Изчервявам се, насочвам поглед към списанието и отпивам голяма глътка от бирата, с надеждата, че халбата ще скрие срама ми.

Права е, разбира се. Аз съм един скапан задник.