Ник Хорнби
Ега ти животът (39)

Трийсет и три

Запознах се с Каролин, когато дойде да ме интервюира за вестника си и без никакви други простотии, просто веднага хлътнах по нея, още докато стоеше при бара на кръчмата и ми купуваше нещо за пиене. Беше горещ ден, първият за годината — седнахме на маса отвън и гледахме минаващите автомобили — имаше порозовели бузи и носеше безформена рокля без ръкави и тежки ботуши и по някаква причина това съчетание на облеклото наистина й отиваше. Но смятах, че точно днес щях да хлътна по когото и да е. Времето ме караше да се чувствам все едно съм изгубил нервното напрежение, което ми пречеше да усещам, а и без това как да не се влюбеше човек в някой, който искаше да те интервюира за вестника си?

Работеше за „Тъфнел Паркър“, от онези безплатни вестници, пълни с обяви, които ти пъхат под вратата и които след това пъхаш в кофата за боклук. Всъщност беше студентка — караше курс по журналистика и беше в практическата си година. И каза, че всъщност редакторът не беше сигурен дали иска изобщо да използва материала, защото не знаел нито магазина, нито клуба, а Холоуей се падал точно на границата на енорията му, или района му, или околията му, или каквото там му викаха. Но Каролин едно време преди ходила в клуба и много й харесал и искаше да ни направи реклама.

— Не е трябвало да те пускам вътре — казах аз. — Невъзможно е да си била на повече от шестнайсет.

— Горкичката аз! — каза тя и не разбрах защо, докато не сетих какво точно бях казал. Не исках да прозвучи като някаква жалка свалка, не исках прозвучи изобщо като свалка.

Просто имах предвид, че ако сега беше студентка, то тогава трябва още да е била ученичка, въпреки че изгледаше в края на двайсетте, началото на трийсетте си години. Когато разбрах, че била започнала да следва със закъснение и работила като секретарка за някакво левичарско печатно издателство, се опитах да поправя казаното, като същевременно не исках изцяло да го изтривам.

— Като казах онова, за това как не е трябвало да те пускаме в клуба, нямах предвид, че изглеждаш прекалено млада. Не е вярно това. — (А сега де! Осрах се.) — Не изглеждаш и стара. Изглеждаш си точно на годините. — (Еби му майката. Ами ако беше на четирийсет и пет?) — Така де. Може би малко по-млада, отколкото всъщност си. Но не много. Точно колкото си трябва. Просто бях забравил, че човек може да следва и по-късно.

Бих предпочел, по всякое време на денонощието, да съм словоохотлив мазник, отколкото непохватен, полуграмотен екзалтиран изрод.

Обаче минаха няколко минути и вече любовно си спомнях за тези времена на екзалтирано изродство. Изглеждаха безкрайно по-приемливи в сравнение със следващата ми роля — тази на хладнокръвен отворко.

— Сигурно имаш огромна музикална колекция — каза Каролин.

— Така е — казах аз. — Искаш ли да дойдеш да я видиш?

Сериозно го казах! Сериозно го казах! Мислех, че може би щяха да искат снимка с мен, застанал до колекцията или нещо такова! Но когато Каролин ми хвърли поглед през слънчевите си очила, превъртях обратно казаното, след което го изслушах и отчаяно изстенах. Това поне я накара да се засмее.

— Нормално не съм такъв, наистина.

— Не се притеснявай. Но и без това, не мисля, че ще ми дадат да направя от тоя тип интимни профили.

— Не се притеснявах заради затова.

— Няма нищо, наистина.

Всичко обаче беше забравено след следващия й въпрос. Цял живот бях чакал за този миг и когато той най-накрая дойде, не можех да повярвам: чувствах се неподготвен, хванат натясно.

— Кои са ти петте най-любими парчета за всички времена? — пита тя.

— Моля?

— Кои са ти петте най-любими за всички времена парчета? Като в предаването „Дискове за пустинен остров“, минус — колко? Три?

— Минус три какво?

— На „Дискове за пустинен остров“ са осем, нали? Значи осем минус пет прави три, нали.

— Да, така е. Само, че е плюс три, а не минус три.

— Не, просто казвам, че… все едно. Любимите ти пет парчета.

— Къде, в клуба или вкъщи?

— Има ли разлика?

— РАЗБИРА СЕ, че има… — Прекалено рязко прозвуча. Направих се все едно нещо ми беше заседнало в гърлото, прочистих го и почнах наново: — Ами да, малко. Първо имаме любимите ми пет денспарчета за всички времена, а отделно от това има и любимите ми пет изобщо парчета на всички времена. Защото едно от любимите ми парчета за всички времена е „Син сити“ на „Флайинг Бурито брадърс“, но не бих го пуснал в клуба, щото е кънтрибалада. Всички биха си тръгнали.

— Няма значение. Каквито пет си избереш. Значи още четири.

— В какъв смисъл още четири?

— Ами ако едно от тях е този твой „Син сити“, значи остават още четири.

— НЕ! — Този път не положих никакво старание да прикрия паниката. — Не съм казвал, че е сред любимите ми пет парчета! Просто казах, че е едно от любимите ми! Може да се окаже на шесто или седмо място!

Малко се излагах, но не можех да се спра: това беше прекалено важно, а и бях чакал прекалено дълго за него. Но къде бяха всички те, всичките тези песни, които съхранявах наум, в случай че някой от водещите на предаването „Моите любими дванайсет“ по Радио 1 на БиБиСи се свържеше и ме поканеше като късен и определено неизвестен заместник на някой известен човек? По някаква причина не можех да се сетя за нито една песен, като изключим „Респект“, а това определено не беше любимото ми парче на Арета.

— Може ли да се прибера вкъщи, за да пообмисля въпроса, а след това да ти се обадя? След около седмица или нещо такова?

— Виж, ако не се сещаш за нищо, няма значение. Аз ще напиша нещо. Да речем от сорта на „Любимите ми пет парчета от стария клуб «Гручо»“ или нещо такова.

Тя щяла да напише нещо! Щеше да ме лиши от единствената ми възможност да изготвя списък за издаване във вестник! Нямаше да стане това!

— А, сигурен съм, че ще измисля нещо.

„Ъ хорс уит ноу нейм“. „Бип, бип“. „Ма Бейкър“. „Май бумеранг уонт гоу бек“. Внезапно акълът ми започна да бълва ужасни парчета и започнах да се побърквам.

— Добре, напиши „Син сити“. — Трябваше да има поне още една хубава песен в цялата история на попмузиката.

— „Бейби, летс плей хауз“!

— Това пък на кой е?

— На Елвис Пресли.

— Ааа. Да разбира се.

— И… — Арета, мисли за Арета! — „Мисли“ на Арета. На Франклин.

— Скучно, но щеше да свърши работа! Три вече ги имах. Оставаха още две. Хайде де, Роб.

— „Луи, Луи“ на „Кингсмен“. „Литъл ред корвет“ на Принц.

— Много добре. Супер.

— Това ли беше?

— Ами, няма да е лошо да си поговорим малко, ако имаш време.

— Разбира се. Но това ли е всичко с класацията?

— Това са петте. Искаш нещо да променяш ли?

— Казах ли „Стир ит ъп“ на Боб Марли?

— Не.

— По-добре да го има.

— Какво искаш да махнеш?

— Принц.

— Никакъв проблем.

— И искам „Ейнджъл“ вместо „Мисли“.

— Ясно. — Погледна часовника си. — Преди да се връщам, ще ти задам няколко въпроса. Защо наново се захвана с това?

— Всъщност идеята беше на една приятелка. — Приятелка. Направо достойно за съжаление. — Тя го организира, без да ми казва, нещо като подарък за рождения ми ден. Мисля, че ще е добре да включим и Джейс Браун. „Папас гот а бренд ню бег“. Вместо Елвис.

Внимателно я наблюдавах как правеше необходимите поправки.

— Добра приятелка.

— Така е.

— Как се казва?

— Ъъъ… Лора.

— Фамилия?

— Просто… Лидън.

— А девиза: „Денсмузика за стари хора“. Това твое ли с?

— На Лора.

— Какво значи?

— Виж, извинявай, но бих искал „Фемили ъф еър“ на „Слай енд дъ фемили стоун“ да бъде включено на мястото на „Син сити“.

Отново направи поправка.

— „Денсмузика за стари Хора“?

— Ами, нали знаеш. Много хора не са прекалено стари, за да ходят по клубове, но са прекалено стари за асидджаз и гаражна музика и ембиент и такива работи. Искат да чуят малко Мотаун и класически фънк и стакс и малко от новите неща, всичко накуп, а няма къде.

— Ясно. Ами мисля, че това ми е достатъчно. — Допи си портокаловия сок. — Мерси. Чакам с нетърпение да дойде петък. Преди обожавах музиката, която пускаше.

— Ще ти запиша касетка, ако искаш.

— Ще го направиш ли? Наистина? Мога да си имам вкъщи собствен клуб „Гручо“.

— Никакъв проблем. Обичам да записвам касети.

Знаех, че щях да я направя по всяка вероятност още довечера, а също така и знаех, че като махнех найлона на касетата и натисна паузата, щях да го усетя като предателство.

 

— Не мога да повярвам — казва Лора, когато й разправих за Каролин. — Как можа?

— Какво?

— Откак те познавам, все ми казваш, че най-доброто парче за всички времена е „Летс гет ит он“ на Марвин Гай, а сега го няма дори в челната ти петица.

— Ега си! Лелеее! Не може да бъде! Знаех си, че…

— И какво стана с Ал Грийн? А с „Клеш“? А с Чък Бери? А с онзи, за който се карахме веднъж? Соломон нещо си?

Мамка му!

Обадих се на Каролин на следващата сутрин. Нямаше я. Оставих й съобщение. Не ми се обади. Пак й позвъних. Оставих й още едно съобщение. Започна да става малко неудобно, но просто нямаше начин „Летс гет ит он“ да я няма в челната петица. При третия си опит успях да се свържа с нея и звучеше все едно някак й беше неудобно, но същевременно и малко виновна, а когато разбра, че звънях само за да променя списъка, се поуспокои.

— Добре, това са сигурните челни пет. Номер едно — „Летс гет ит он“ на Марвин Гай. Номер две — „Дъ Хауз Джак билт“ на Арета Франклин. Номер три — „Бек ин дъ ЮЕсЕй“

на Чък Бери. Номер четири — „Уайт мен ин дъ Хамърсмит Пале“. И последното не за подценяване, парче, ха ха, „Соу тайърд ъф биинг ълоун“ на Ал Грийн.

— Нали разбираш, че повече на мога да го променям. Това е.

— Добре.

— Но мислех си, че ще е добре, ако напишем и любимите ти пет клубни песни. Между другото редакторът хареса материала, това свързано с Лора.

— Ааа.

— Възможно ли ще е да напишем набързо най-пълнещите дансинга песни, или нямаш такава готовност?

— Не. Знам кои са. — Изброих и ги (въпреки че, когато статията излезе, беше написано „В гетото“, като песента на Елвис, грешка, която Бари счете, че се дължеше на моето невежество.)

— Почти приключих с касетата ти.

— Наистина ли? Колко мило от твоя страна.

— Да ти я изпратя ли? Или ако искаш, да се срещнем, за да пием по едно?

— Ъъъ… да се срещнем звучи по-добре. Ще ми се да те почерпя в знак на благодарност.

— Супер.

Касетки, а? Винаги свършваха работата.

 

За кого е? — Попита Лора, когато ме видя да си играя с тоналностите и нивата.

— А, само за жената, която ме интервюира за безплатния вестник. Карол? Каролин? Нещо такова. Каза, че щяло да й бъде по-лесно, ако нали знаеш, ако получеше представа за музиката, която пускаме да свири. — Но не успях да го кажа, без да се изчервя, и знаех, че тя всъщност не ми вярваше. От всички възможни хора, тя най-добре знаеше какво представляваха сборните касетки.

 

Денят преди срещата ми с Каролин. Усетих всичките основни симптоми на дълбокото хлътване: нервен стомах, дълги периоди на замечтаност, неумение да си спомня как изглеждаше. Сещах се за роклята и ботушите и си спомнях за наличието на перчем, но лицето й беше празно и затова го попълних с някои желателни черти — мърморещи червени устни, въпреки че именно външният й вид на чистоплътна английска умница беше това, което първоначално ме привлече. Очи с форма на бадеми, въпреки че беше със слънчеви очила през по-голяма част от времето. Знаех, че когато се срещна с нея, щеше да има първоначален миг на разочарование — затова ли бяха всичките дандании — а след това щях да намеря нещо, което пак да ме развълнува: това, че изобщо беше дошла, секси глас, интелект, чувство за хумор, нещо. И между втората и третата среща вече щеше да се е родил цял нов комплект от митове.

Този път обаче се случи нещо по-различно. Заради многото фантазии беше. Правих обичайните неща — представях си, с най-големи подробности, цялата развръзка на нашите взаимоотношения, от първата целувка, до леглото, до общото ни жилище, до това как се женим (в миналото бях подготвил списък на парчетата, които да звучат на сватбата), до колко хубава щеше да изглежда, докато беше бременна, до имената на децата — и в един момент внезапно усетих, че нямаше какво друго, което да се, един вид, случи. Бях преминал през всичко, бях преживял наум цялата ни връзка. Изгледах филма на бързи обороти. Знаех цялата развръзка, края, всичките яки моменти. Сега трябваше да превъртя обратно и да започна всичко отначало, но този път наистина, а къде беше купонът във всичко това?

И по дяволите… кога най-сетне всичко това щеше да престане? Щях ли цял живот да скачам от скала на скала, докато не останеха вече такива? Щях ли да побягвам всеки път, когато ме досърбяваха ръцете? Защото ме досърбяваха веднъж-два пъти в месеца, това усещане ме нападаше наред с режимните сметки. Понякога и по-често, ако беше през лятото. От четиринайсетгодишна възраст насам, все с червата си разсъждавах, а между нас двамата, честно казано, бях стигнал до извода, че червата ми имаха лайна за мозък.

Знаех какво й имаше на Лора. Това, което й имаше на Лора беше, че никога нямаше повече да я виждам за първи или втори, или трети път. Никога повече нямаше да прекарам два-три дена в неистови усилия, за да си спомня как изглеждаше, никога повече нямаше да пристигна с половин час по-рано, за да се срещна с нея, като в това време зяпам в една и съща статия в някое списание и гледам часовника си на всеки трийсет секунди, никога повече нямаше мисълта за нея да породи усещането, което имах, когато слушах „Летс гет ит он“. И да, обичах я и я харесвах, и провеждахме готини разговори, правихме добър секс и водехме наситени спорове с нея, а тя се грижеше за мен, притесняваше се за мен и уреди „Гручо“ за мен, но каква стойност имаше всичко това, когато някоя с рокля без ръкави, приятна усмивка и чифт Док Мартинс влиза в магазина и казва, че иска да ми вземе интервю? Никаква, ето каква, но може би трябваше все нещо да значи.

За к’во? Щях да й пратя касетката по пощата. Може би.