Томас Малори
Смъртта на Артур (80)

Глава 18

Как сър Мархаус се сражавал със сър Гауейн и сър Юуейн и как ги повалил и двамата

Тогаз сър Мархаус се приближил до щита си, видял как е, осквернен и рекъл:

— За стореното ми зло донейде си отмъстих, затуй от любов към тази, която ми даде белия щит, ще нося него, а своя ще закача на мястото му.

И окачил белия щит на шията си. Сетне отишъл право при сър Гауейн и сър Юуейн и ги попитал какво ги води в този край. А те му отговорили, че са от двора на крал Артур и са тръгнали да търсят приключения.

— Добре тогава — рекъл сър Мархаус, — ето пред вас стои странстващ рицар, готов за всякакви приключения, стига да пожелаете.

И с тези думи се отдалечил на необходимото разстояние като за двубой.

— Нека го оставим да си върви по пътя — рекъл сър Юуейн на сър Гауейн. — Той е отличен рицар и не ми се ще да се сражавам с него.

— Не — отвърнал сър Гауейн, — не може тъй. Голям позор ще е за нас да не опитаме силите си, колкото и добър рицар да е той.

— Тъй да бъде — рекъл сър Юуейн, — ала аз ще се сражавам преди теб, тъй като съм по-слаб и ако бъда повален, ти ще можеш да отмъстиш за мен.

И втурнали се двамата рицари един срещу друг с цялата си мощ и сър Юуейн ударил сър Мархаус с копието си така, че то се строшило на парчета о щита, а сър Мархаус му нанесъл такъв тежък удар, че конят и ездачът паднали наземи, и ранил сър Юуейн в лявата страна. Тогаз сър Мархаус обърнал коня си и препуснал към сър Гауейн е насочено копие и като видял това, сър Гауейн вдигнал щит и приготвил копието си за бой. И сблъскали се двамата с всичката сила на конете си и всеки ударил другия точно в средата на щита. Ала копието на сър Гауейн се строшило, а копието на сър Мархаус издържало и сър Гауейн и конят му рухнали на земята.

И скочил тогава сър Гауейн пъргаво на крака, изтеглил меч и се втурнал пешком към сър Мархаус. Видял това сър Мархаус, изтеглил меч и препуснал към сър Гауейн на кон.

— Благородни рицарю — рекъл сър Гауейн, — слезте от коня, иначе ще го убия.

— Сполай ви — рекъл сър Мархаус, — добър урок ми давате по благородство, защото не бива единият рицар да се бие на кон, а другият — пешком.

С тези думи сър Мархаус подпрял копието си на едно дърво, слязъл от коня и го вързал за дървото. Сетне вдигнал щит и двамата отново се сблъскали яростно. И удряли тъй с мечовете си, че парчета от щитовете се разхвърчали наоколо, шлемовете им се огънали, ризниците се разкъсали и тежки рани си нанесли един другиму.

Ала от девет часа нататък сър Гауейн ставал все по-силен и по-силен^[1] и тъй до пладне мощта му се утроявала. И като забелязал това сър Мархаус, чудел се как така силата му расте. И продължили двамата да си нанасят тежки рани. А когато минало пладне и наближила вечерта, сър Гауейн започнал да отпада и отмалява, та едва се държал на крака, а сър Мархаус все повече вземал надмощие.

— Благородни рицарю — рекъл сър Мархаус, — напълно се убедих, че сте отличен рицар и мъж с чудна сила, какъвто не съм срещал до днес, и тъй като поводът за този двубой е съвсем нищожен, жалко ще бъде да ви причинявам повече болка, понеже виждам, че сте твърде отпаднал.

— О, благородни рицарю — рекъл сър Гауейн, — вие изрекохте думи, които аз би трябвало да изрека.

Тогаз двамата свалили шлемовете, целунали се и се заклели да се обичат като братя. И сър Мархаус поканил сър Гауейн да нощува при него. И тъй, яхнали те конете и поели към дома на сър Мархаус.

И както яздели, сър Гауейн рекъл:

— Благородни рицарю, чудно ми е, че храбър мъж като вас ненавижда дамите и девиците.

— Сър — отвърнал сър Мархаус, — клеветят ме онези, дето говорят тъй за мен, ала знам, не сигурно девиците от кулата или други като тях са ме наклеветили. Сега да ви кажа по каква причина ги мразя: те са магьосници и вълшебници и колкото могъщ в битка и храбър по дух да е един рицар, превръщат го в жалък страхливец, та да го направят свой слуга — това е главната причина да ги ненавиждам. А на всички благородни дами и девици съм готов да служа, както подобава на рицар.

Както се разказва във френската книга, мнозина рицари надвили сър Гауейн въпреки тройната му сила — сър Ланселот от Езерото, сър Тристан, сър Борс де Ганис, сър Персивал, сър Пелеас и сър Мархаус. Тези шестима рицари победили сър Гауейн.

И тъй, не след дълго стигнали до замъка на сър Мархаус, който се намирал до един малък манастир, и слезли от конете. И там дами и девици свалили доспехите им и веднага се погрижили за раните им, защото и тримата били ранени. И братята били удобно настанени и богато угостени при сър Мархаус, защото, като узнал, че са сестрини синове на крал Артур, той им оказал най-щедро гостоприемство. И останали те при него една седмица, додето раните им заздравели. Сетне се приготвили за път.

— Не е дошло още време да се разделим — рекъл сър Мархаус, — защото аз ще ви преведа през гората.

И яздили те заедно цели седем дни, преди да срещнат приключение.

Ала най-сетне стигнали в обширен лес, който се наричал, както и цялата тази страна, Арой, Земя на чудни приключения.

— Откак тази страна носи името си — рекъл сър Мархаус, — не е било да я прекоси някой рицар, без да му се случат чудни приключения.

И тъй, продължили тримата пътя си, додето навлезли сред дълбока камениста долина и през нея течал буен поток. А на хълма край бистрия излак, дето извирал потокът, седели три жени. Приближили се до тях рицарите и ги поздравили. И видели, че най-старата има златен венец на главата, а на възраст била шейсет, че може и повече лета, та косата й под венеца се белеела. Втората била на трийсет лета, а на главата си носела златна диадема. Третата пък била едва на петнайсет години, а главата й била украсена с венче от цветя. И като ги съгледали, тримата рицари се приближили и ги запитали защо седят при този извор.

— Ето каква е причината да седим тук — рекли те, — чакаме да минат странстващи рицари, та да ги научим къде да намерят чудни приключения. И понеже вие тримата сте тръгнали да търсите приключения, а ние също сме три, нека всеки от вас си избере една от нас. Сетне ще ви изведем при един разклон на пътя и там всеки от трима ви ще избере накъде да тръгне с дамата си. Ала преди това трябва да се закълнете, че след дванайсет месеца на същия този ден пак ще се срещнете тук.

— Тъй да бъде — рекъл сър Мархаус.