Томас Малори
Смъртта на Артур (480)

Глава 11

За разговора между крал Артур и сър Ланселот и как крал Артур го укорил

Случило се най-подир един ден по жътва, че сър Ланселот се изправил върху стените на крепостта и заговорил на крал Артур и на сър Гауейн:

— Господари мои, трябва да знаете, че напразно обсаждате този замък. Тук няма да спечелите слава и чест, а позор и мъка, защото, ако пожелая и изляза, с храбрите си рицари, бързо ще сложа край на тази война.

— Излез, ако смееш! — рекъл Артур на Ланселот. — Готов съм да те срещна в открит бой насред полето.

— Опазил ме Бог да се сражавам с най-благородния крал, що ме е посветил в рицарство — рекъл сър Ланселот.

— Позор на теб и измамните ти думи! — отвърнал кралят. — Чуй и знай, че съм твой смъртен враг и такъв ще си остана до смъртта си, защото ти уби много храбри рицари и благородни мъже от моята кръв, които никога вече не мога да си върна. Също тъй ти прелъсти моята кралица и дълги години се радва на любовта й, а сетне най-коварно ми я отне насила.

— Най-благородни мой кралю и господарю — рекъл сър Ланселот, — можете да говорите каквото пожелаете, ала знайте, че с вас самия аз никога няма да се сражавам. А туй, дето казвате, че съм убил вашите храбри рицари, признавам, сторих го и дълбоко скърбя за това, ала бях принуден да се бия с тях, за да спася живота си, инак трябваше да се оставя те мен да убият. А колкото до моята господарка кралица Гуиневир, никой освен ваше величество и сър Гауейн не ще дръзне да докаже в бой с мен, че съм постъпил предателски спрямо вас. А като благоволявате да твърдите, че се радвам на любовта на вашата кралица от много лета и зими, аз твърдо ще ви отвърна и ще докажа в бой срещу всеки рицар на света освен срещу ваша милост и сър Гауейн, че моята господарка кралица Гуиневир е вярна ваша съпруга и е съхранила кралската ви чест, и това съм готов да потвърдя с оръжие в ръка. Ако тя благоволява да ме обича и тачи повече от всеки друг рицар, аз според силите си съм заслужил любовта й, защото неведнъж, господарю мой, вие в гнева си сте скланяли тя да бъде изгорена на кладата и се е случвало тъй, че аз съм се сражавал в нейна защита и преди края на битката враговете й са признавали лъжата си и честта й е бивала възстановена. Тогава, господарю Артур, вие с любов сте ми благодарили, че съм избавил вашата кралица от кладата, и сте давали дума да останете вечно мой благословен повелител, ала сега, струва ми се, зле се отплащате за вярната ми служба. Също тъй, добри ми господарю, мисля, че щях да загубя голям дял от рицарската си слава, ако бях допуснал моята господарка, вашата кралица, да бъде изгорена на клада, и то изгорена заради мен. След като се бях сражавал за вашата кралица, когато други бяха причина за бедата й, струва ми се, още повече имах право да я защитя, когато бе обвинена заради мен самия. Затуй, добри ми и милостиви господарю — рекъл сър Ланселот, — благоволете да приемете своята кралица — тя е вярна вам, неопетнена и добродетелна.

— Позор на теб, подли страхливецо! — викнал сър Гауейн. — От мен да знаеш, че моят господар, вуйчо ми крал Артур, ще отведе оттук кралицата и теб също, та макар пряко волята ти, и ще убие и двама ви, ако пожелае.

— Може и тъй да е — рекъл сър Ланселот, — ала знайте, сър Гауейн, че ако реша да изляза от тази крепост, за да плените кралицата и мен, ще трябва да спечелите такава люта битка, каквато до днес не сте печелили.

— Позор на надменните ти слова! — рекъл сър Гауейн. — Колкото до моята господарка, кралицата, за нея нивга не ще кажа лоша дума. Ала защо ти, подли и страхливи рицарю, уби добрия ми брат сър Гарет, който те обичаше над всичките си сродници? Уви, ти, който със собствените си ръце го посвети в рицарство, защо уби този, що толкоз те обичаше?

— Знам, че няма полза да се оправдавам — рекъл сър Ланселот, — ала кълна се в Иисуса Христа и в рицарската си чест, че по-скоро бих посегнал да убия собствения си племенник сър Борс де Ганис в онова сражение, нежели него. Ала горко ми, че бях тъй злочест и не познах сър Гарет и сър Гахерис.

— Лъжеш, изменнико! — рекъл сър Гауейн. — Ти го уби от омраза към мен. Затуй трябва да знаеш, че ще воювам с теб, додето съм жив.

— Това твърде ме наскърбява — рекъл сър Ланселот, — защото разбирам, че няма полза да търся помирение с вас, сър Гауейн, додето сте тъй вражески настроен. Ако не беше така, сигурно щях отново да спечеля благоволението на моя повелител крал Артур.

— Не се съмнявам, страхливи изменнико — отвърнал сър Гауейн, — защото ти отдавна ни мамиш и погубваш храбрите рицари.

— Можете да твърдите каквото пожелаете — рекъл сър Ланселот, — ала никой не ще дръзне да каже и да докаже, че аз някога предателски съм убил храбър рицар, както сте правили вие, сър Гауейн. Предателски никога не съм убивал, а само когато съм бил принуден, за да спася живота си.

— Аха, подли рицарю — рекъл сър Гауейн, — ти намекваш за сър Ламорак^[1]. Ала знай, че аз го убих в честен двубой.

— Не сте го убили сам — отвърнал сър Ланселот. — Не биха ви стигнали силите да го сторите, защото той бе един от най-храбрите рицари навремето си в целия християнски свят и печално е, че загина.