Томас Малори
Смъртта на Артур (502)

Глава 11

Как сър Ланселот отишъл с другарите си в Амзбъри и намерили кралица Гуиневир мъртва и как я пренесли в Гластънбъри

А сър Ланселот станал преди съмване и разказал видението си на отшелника.

— Трябва да се приготвите за път — рекъл отшелникът — и да изпълните повелята на това видение.

Тогаз сър Ланселот взел седмината си другари и всички заедно се отправили пешком от Гластънбъри за Амзбъри. И макар пътят да бил едва около трийсет мили, стигнали там за два дни, тъй като били твърде немощни и с мъка вървели. И когато сър Ланселот стигнал в женския манастир в Амзбъри, кралица Гуиневир била издъхнала само половин час преди това.

И дамите й разправили на сър Ланселот как, преди да умре, тя им казала, че сър Ланселот почти дванайсет месеца вече е свещеник, и рекла: „И той бърза насам да вземе тялото ми и да го погребе до моя повелител, крал Артур. — И кралицата казала на всеослушание още: — Моля се на всевишния Бог да не доживея да видя със смъртните си очи лика на сър Ланселот.“

— Такава беше молитвата й цели два дни, преди да умре — рекли всички дами.

После сър Ланселот видял лика й, ала не заплакал, а само въздъхнал. И той самият отслужил молитвата и панихидата, и утринната литургия. Сетне приготвили носилка на коне и поели на път. И сто факли горели около тялото на кралицата, а сър Ланселот и седмината му другари вървели край конете, пеели, четели молитви и кадели тамян над тялото. Така сър Ланселот и другарите му се върнали пешком от Амзбъри в Гластънбъри.

И като стигнали в параклиса на светата обител, отслужили за кралицата голяма панихида. А на сутринта отшелникът, който някога бил кентърбърийски епископ, изпял тържествена заупокойна меса. После принесли дарове: първо сър Ланселот, а след него и всичките му другари. Подир това увили тялото й от глава до пети в трийсет ката ренско платно, натрито с восък^[1]. После я положили в оловен сандък и сандъка сложили в мраморен ковчег. И когато я спуснали в гроба, сър Ланселот паднал в несвяст и дълго лежал така. А отшелникът отишъл при него, свестил го и рекъл:

— Грехота е това, което правите — гневите Бога с прекомерната си скръб.

— Истина ви казвам — рекъл сър Ланселот, — вярвам, че не гневя Бога, защото той прозира в душата: аз скърбях и скърбя не за греховните наслади и скръбта ми не ще има край. Като си спомних за красотата и благородството — нейното и на нейния крал — и като ги видях сега да лежат мъртви един до друг, сърцето ми отказа да служи на преизпълненото ми с мъка тяло. И като си спомних, че по моя вина, поради моята гордост и самонадеяност загинаха те двамата, които нямаха равни на себе си сред всички християни, като си спомних тяхната доброта и моята неблагодарност, всичко туй така натежа на сърцето ми, че не можах да издържа.

Така разказва френската книга.