Томас Малори
Смъртта на Артур (323)

Глава 84

Как били нападнати сър Паломид и сър Сафер

После сър Паломид хванал дамата за ръка и я завел при сър Епиногрус и радостта им била толкова голяма, че и двамата изгубили свяст. Когато се съвзели отново, сър Сафер им рекъл:

— Любезни рицарю и господарко моя, би било жалко да сте разделени. Да ви дава Господ взаимна радост.

— Благодаря ви, любезни рицарю — рекъл Епиногрус, — и още повече благодаря на моя господар, сър Паломид, който със своята храброст ми върна дамата.

После сър Епиногрус помолил сър Паломид и брат му сър Сафер да го придружат до неговия замък, за да го бранят.

— Сър — рекъл сър Паломид, — готови сме да ви придружим, тъй като сте тежко ранен.

И тъй, качили те Епиногрус на кротък кон, а зад него сложили да язди дамата му. И скоро стигнали в замъка му и били посрещнати с радост и гостоприемство, каквито сър Паломид и сър Сафер през целия си живот не били виждали.

А на сутринта сър Сафер и сър Паломид си тръгнали и яздили наслуки до пладне. Тогава чули силен плач и викове от едно господарско имение наблизо.

— Сър — рекъл сър Сафер, — хайде да видим какъв е този шум.

— Хайде — отвърнал сър Паломид.

И те продължили напред, додето стигнали до висока порта на господарско имение, а пред нея седял старец и си четял молитвите. Тогава сър Паломид и сър Сафер слезли от конете и ги оставили там. Сетне влезли вътре през портата и видели мнозина снажни мъже да плачат.

— Любезни лордове — рекъл Паломид, — защо тъй плачете и скърбите?

И тозчас един от рицарите в имението видял сър Паломид и го познал, отишъл при другарите си и им рекъл:

— Добри ми другари, в нашия замък е дошъл същият рицар, който уби господаря ни в Лоназеп. Познавам го добре, той е сър Паломид.

Тогава всички си сложили доспехите, всички, що можели да носят доспехи, шейсет на брой, и едни яхнали коне, а други тръгнали пешком. И като се приготвили тъй за бой, бързо се приближили с викове към сър Паломид и сър Сафер и рекли:

— Брани се, сър Паломид, защото те познахме и право и справедливо е да умреш, тъй като уби господаря ни. Затова да знаеш, че ще те убием. И тъй, брани се!

Тогава сър Паломид и сър Сафер застанали гръб о гръб и започнали да нанасят тежки удари, а и сами немалко получили. Така се били с двайсет рицари и четирийсет благородници и йомени почти два часа.

Ала най-подир, въпреки храбростта си, сър Паломид и сър Сафер се предали и били пленени и хвърлени в дълбока тъмница. И след три дни дванайсет рицари се произнесли относно вината им и признали сър Паломид за виновен, а сър Сафер за невинен за смъртта на господаря им. И когато трябвало да освободят сър Сафер, голяма била мъката на сър Паломид за него, а и сър Сафер тъй горко окайвал съдбата на брат си, че никой разказвач не би могъл да опише дори и една десета част от скърбите му.

— Любезни мой братко — рекъл Паломид, — недей да скърбиш и ридаеш. Ако ми е писано да умра от позорна смърт, така да бъде. Ала да бях знаел, че това ме чака, никога не бих се предал.

И тъй, сър Сафер се разделил с брат си в най-дълбока скръб и печал, каквато един рицар може да изпита.

И на сутринта господарите на замъка наредили дванайсет рицари да заведат сър Паломид при бащата на убития от него рицар. И те вързали краката на сър Паломид под корема на коня му, а сетне го отвели в един замък край морето, наречен Пелон, дето сър Паломид трябвало да бъде съден. Така им било наредено. И както яздели със сър Паломид, минали наблизо край замъка Веселата стража. И случило се, че ги срещнал един рицар от този замък, който познавал сър Паломид. И когато този рицар видял сър Паломид вързан на коня, запитал го защо го водят така.

— Ах, добри ми другарю и рицарю — рекъл Паломид, — яздя към смъртта си, защото убих един рицар на турнира в Лоназеп. И ако не се бях разделил с моя господар сър Тристан, което не трябваше да сторя, сега животът ми нямаше да е изложен на опасност. Ала моля те, благородни рицарю, предай почитта ми на моя господар сър Тристан и на моята господарка кралица Изолда и им кажи, че ако някога съм им сторил зло, моля ги да ми простят. И също те моля, предай моята най-дълбока почит на господаря ми, крал Артур, и на всички мои другари от Кръглата маса.

Тогава този рицар заплакал от жал към сър Паломид и препуснал с все сила към Веселата стража, бързо скочил от коня си и отишъл при сър Тристан, та му разказал всичко, което чухте и вие, и през цялото време ридаел като обезумял.