Мери Балоу
Мрачният ангел (18)

Глава осемнадесета

Когато тя се събуди на сутринта, него отново го нямаше. Въпреки че не бе толкова късно, както предния ден, се засрами от факта, че е могла да спи толкова до късно и дори не беше се размърдала, когато той бе станал от леглото й.

Днес изцяло се чувствам като омъжена жена — помисли си тя, докато се обличаше и докато прислужничката й нагласяваше прическата й. Това бе любопитна мисъл. Предният ден сутринта също бе омъжена. Само че тогава се срамуваше да погледне прислужничката си в очите и затова че трябва да излезе от стаите си и да бъде видяна и от други прислужници, които щяха да узнаят всичко. И само дето тази сутрин онова нежно усещаше в гърдите й и леката болезненост, въпреки че това не бе съвсем точната дума между краката й, издаващи, че сега в живота й има мъж, й бяха по-познати. И приятни. И тя харесваше това усещане.

Очите й, отразени в огледалото, изглеждаха по-големи и по-сънливи. Щеше да е чудесно — помисли си тя — да имам брак без неприятности. Щеше да се наслаждава на това, че има един мъж за съпруг, един приятел през деня и един любовник за през нощта. Щеше да се радва да има деца от такъв брак.

Лайънъл. Тя въздъхна неволно и си спомни какво бе направил той миналата нощ, как жестът му й се бе сторил скръбно благороден отначало, докато после тя анализира възможните му мотиви да постъпи така. И до момента, в който бе започнала да си задава въпроси за миналото му. Някак си и тази мисъл я плашеше, защото наруши навика й на мислене, който бе развила за повече от пет години — някак си тя не разбра дали въобще щеше да бъде възможно да има Лайънъл като съпруг и приятел. Между тях никога не бе имало никаква близост. Докато с Гейбриъл…

С Гейбриъл тя винаги бе намирала за лесно да разговаря и лесно да го слуша. Ако обстоятелствата бяха различни, те можеха да бъдат приятели. Разбира се, те вече бяха любовници през нощта. Това бе много по-чудесно, отколкото въобще си бе представяла, че е възможно. Вероятно щяха да продължат да бъдат любовници. Той бе казал, че ще настоява тя да изпълнява задълженията си на съпруга веднъж на вечер. Само че нямаше да бъдат истински любовници, а просто един мъж, който упражнява сексуалните си права, и една жена, която му се подчинява.

Ако бе права, точно така стояха нещата. Ако го попиташе отново.

Тя знаеше, че е права.

Не бе толкова сигурна тази сутрин, че ще го попита отново. Защо просто не си замълчи за това, което знае, или за подозренията си, все пак? Защо не остави всичко да се плъзне към миналото и да се надява, че те ще изградят някакво бъдеще в Чалкоут? Може би щеше да го накара да я обикне. Знаеше, че той я намира за привлекателна. И знаеше, че се чувства отговорен за нея. Та нали се беше оженил за нея? И тя знаеше, че го обича.

Това допускане я завари неподготвена и тя забеляза, че си играе разсеяно с четката за коса, след като прислужничката й я бе оставила. Да! О, да, това беше вярно.

Пое си дълбоко дъх и се изправи на крака. Нямаше смисъл да планира това, което щеше да направи, или онова, което нямаше да направи. Трябваше да знае от опит досега за властта, която имаше присъствието на Гейбриъл върху нея. Нямаше да узнае, докато не бъде отново с него, дали ще може да живее с въпроси, на които не бе отговорено и които измъчваха ума й, или дали щеше да намери за невъзможно да зададе тези въпроси отново, дори и да искаше.

На вратата на тоалетната й стаичка се почука и прислужничката й отвори. Негова светлост молеше нейна светлост да слезе в долния салон веднага щом й е удобно — обясни лакеят.

Долният салон бе за посетители, беше научила предния ден Дженифър, преди да обиколи къщата. Кой? Леля Агата или Сам? Беше малко рано за тях, особено сутринта след един бал.

Същият лакей, който предаде съобщението й, се затича леко надолу по стълбите пред нея, отвори вратата на салона и я затвори зад нея, когато тя пристъпи навътре.

В салона бе тихо, въпреки че там имаше четирима души. Графиня Ръшфорд бе седнала от едната страна на камината със съпруга си, който стоеше зад един стол. Виконт Кързи стоеше пред камината, с гръб към нея. Дженифър се обърна инстинктивно към четвъртия присъстващ в салона. Съпругът й бе застанал до прозореца, тялото му бе обърнато към него, въпреки че бе погледнал през рамо, когато тя влезе. Тя спря погледа си на него, докато той тръгна забързано към нея.

— Скъпа — той взе ръцете й, като ги обгърна здраво и повдигна едната към устните си. Изглеждаше толкова блед, сякаш бе видял призрак. — Ела и седни.

Той й помогна да седне на един стол от другата страна на камината и после се отдалечи от нея, за да застане зад стола й, помисли си тя, въпреки че не погледна. Впери очи в килима, на малко разстояние пред краката си. Щяха да представляват нещо като добре подредена жива картина за някой, който влиза сега през вратата — помисли си тя неволно.

— Госпожо — гласът бе на граф Ръшфорд. — Благодарим ви, че ни отделихте от времето си. Синът ми има нещо да ви каже.

Последва дълга тишина, която можеше да се окаже неловка, ако си бе позволила да мисли, или да почувства атмосферата. И тогава виконт Кързи прочисти гърлото си.

— Дължа ви дълбоко извинение, госпожо — започна той. — Нямах смелостта да кажа на вас, или на баща ми, че едно обещание, направено преди пет години, вече не е привлекателно за мен.

Той спря отново и Дженифър се замисли за онова бедно, наивно момиче, с мечтите си за красота и любов завинаги. Момичето, което е била самата тя.

— Опитах се да спечеля свободата си по друг начин — продължи той. — Видях, че се интересувате от Торнхил, и това, че той се интересува от вас и реших да помогна отстрани на вашето… приятелство. Аз бях авторът на онова писмо, госпожо.

Гласът му бе надут и студен. Дженифър се зачуди как ли го бе убедил баща му да дойде и да направи това самопризнание. Силата на богатството, може би? Беше ли заплашил той, че ще лиши Лайънъл от средства?

— И по другия въпрос, ако обичаш — нареди сурово баща му.

Лорд Кързи прочисти отново гърлото си.

— Докато бях неофициално сгоден за вас, госпожо — каза той, — преди две години, бях несправедлив и към една друга дама — графиня Торнхил.

— Една грозна истина, с която не би трябвало да ви обременяваме, госпожо — намеси се граф Ръшфорд с дрезгав глас, — но тъй като тя засяга вашия съпруг, вие трябва да знаете, че той не е безчестният мъж, какъвто може би сте го подозирали, че е.

Никой не наруши тишината, която последва. Виконтът пристъпваше неспокойно от крак на крак.

— Няма да ви безпокоим повече, като удължаваме посещението си, което не е, в края на краищата, светско посещение — обяви най-после лорд Ръшфорд. — Трябва да посетим и виконт Нордал, вашия баща. Но трябва да знаете, госпожо, че дълбоко съжалявам за моята роля в това, което се случи преди четири вечери.

— И аз за моята, в това, което се случи снощи — прибави бързо и задъхано графинята.

— Можете да бъдете сигурна, че висшето общество ще бъде информирано точно толкова решително, както и преди четири вечери, за истината по въпроса. И можете да останете уверена, че няма да изпитвате затруднението да срещате сина ми поне в следващите пет години. Той ще напусне страната след няколко дни.

Тя не вдигна поглед от килима, докато те си тръгваха, придружени от съпруга й. Или след като си бяха отишли. Чувстваше всяка част от тялото си вцепенена.

 

 

Той й даде знак с ръка да остане, когато лакеят му отвори отново вратата да влезе в салона. Имаше нужда да си поеме дъх и да подреди мислите си. Знаеше, че нещо много подобно на това щеше да се случи. Съществуваха онези въпроси, които му бе задала тя по време на бала миналата вечер. Знаеше, че тя щеше да ги зададе отново. Беше й благодарен, че не ги зададе предната нощ. Беше искал предната нощ, в която да й даде нещо, което тя може да запомни като нежност, когато отминеше кризата. Но знаеше, че ще се случи днес. Или утре. Или скоро някой ден.

Е, беше се случило днес. Сега. Кимна енергично към лакея и пристъпи отново в стаята. Чу как вратата зад гърба му тихо се затваря.

Тя седеше там, където я бе оставил. Не беше се помръднала. Изглеждаше така, сякаш се бе превърнала в мрамор.

— Подозираше ли? — попита я тихо.

— Да — просто едно дихание.

Тя не вдигна поглед.

— Дженифър — попита той, като застана близо до вратата и хвана ръцете си отзад. — Обичаш ли го? Съвсем ли е разбито сърцето ти?

— Обичах мисълта за него — тя заговори сякаш на килима пред краката й, като че ли просто си мислеше на глас. — Той бе толкова красив и светски. Олицетворяваше мечтата за любов, романтика и вълнуващ живот, за какъвто, предполагам, повечето от момичетата, които живеят в провинцията, си мечтаят. В продължение на пет години той бе моят живот, или поне моя надежда и моя мечта. Съсипващо е да узная, че през цялото това време него въобще не го е било грижа за мен, да, да узная, че тази година той толкова отчаяно е искал да се освободи от мен, че се е отдал на лъжи и жестокости. Страшно е да се чувстваш толкова необичана.

— Дженифър — напомни й той нежно.

— Озадачаващо е — продължи тя — как в рамките от няколко дни човек може да порасне толкова бързо, че се превръща от момиче през единия ден, в жена в следващия. Мислех, че Лайънъл ме обича. Мислех, че си толкова обзет от фикс идеята да ме имаш, че си се отдал на безчестни машинации, за да ме спечелиш — тя се засмя леко и най-накрая помръдна, за да притисне устата си с едната си ръка.

— Дженифър, скъпа… — прошепна той.

— Това бе отмъщение, нали? Върнал си се оттам, където си бил с мащехата си, видял си Лайънъл тук и си открил, че е сгоден отскоро и си решил да му причиниш болка. Така беше, нали?

Той бавно пое въздух.

— Да — отговори тихо.

Видя как тя затваря очи и силно ги стиска.

— Най-добрият начин да го направиш, е бил да ме накараш да се влюбя в теб и да развалиш собствения ми годеж — продължи тя, — или може би да принудиш Лайънъл да го развали. И да го направиш публично, така че той да изглежда нещо като глупак. Така беше, нали?

— Да.

— Аз нямах значение за теб въобще — каза тя. — Бях просто едно оръдие. Оръдията нямат чувства. За теб нямаше значение дали щях да бъда опозорена и вероятно ще ми причиниш болка.

— Отначало — промълви той, — убеждавах себе си, че на теб ще ти е по-добре без него. Животът ти с него щеше да бъде ад.

— А сега — каза тя — е рай? Можеше ти да напишеш онова писмо, Гейбриъл. И двамата сте играли една и съща игра. Бихте могли да я наречете Изгонването на Дженифър. Може би ти си я нарекъл така. Но и двамата сте я играли. Той те е надхитрил. Сетил се е да напише онова писмо преди теб. Но и ти си могъл да го съчиниш, тогава или по-късно.

— Бих могъл — призна той тихо. — Но не го направих. Не можех.

— Защо не?

— Защото след тази… целувка — заекна той, — на бала с маски у Велгард, вината не ми позволи да те използвам повече. Разбрах, че използвам човек като пешка. Осъзнах какво правя с теб… и със себе си.

— А — опита се да се засмее тя, — извинението на победения. Благородното обяснение. И така, за всичко трябва да се прости. В последния възможен момент си имал угризения на съвестта и си сложил край на подлия си план. Щял си да помогнеш да възстановя доброто си име.

— Това, което направих, е непростимо — съгласи се той. — Ще занимава съвестта ми докато съм жив, ако това е някаква утеха за теб, Дженифър. Не мога да намеря каквото и да е извинение за това, което направих. Не мога да намеря с какво да изкупя греха си, така че да ми простиш. Няма нищо, каквото да мога да кажа или да направя.

— Ти се ожени за мен — тя се засмя отново и най-после го погледна. Очите й, които се спряха върху неговите, той почувства като плющене на камшик. — Ще имаш възможност да носиш вината си до края на живота си, Гейбриъл. Тя ще бъде там всеки път, когато ме погледнеш. Ще се примириш ли, как мислиш?

— Не — каза той. — Никога. А ти трябва да ми кажеш какво искаш, Дженифър. Ако желаеш моята закрила и може би… деца, тогава ще продължим да живеем в една и съща къща. Ще ти дам колкото свобода желаеш. Или ако предпочиташ да не ме видиш никога повече, ще ти стъкмя дом, с всичко, от което се нуждаеш, и достъп до някой делови човек, който ще се грижи за твоите интереси, така че да нямаш вземане — даване с мен. Помисли за това ден или два, или колкото е необходимо. Ще бъде изцяло така, както ти желаеш.

Той се обърна към вратата и постави ръка на дръжката. Искаше му се да може да я освободи от себе си, така че да не й се налага да носи името му до края на живота си, така че да може да си намери съпруг, когото да обикне. Искаше особено силно сега името й да бъде изчистено в очите на висшето общество.

Но имаше едно нещо, което трябваше да й каже. Извърна глава, за да погледне отново към нея.

— Предполагам, че до края на живота ти — каза той, — в ума си ще подхвърляш като ези-тура кого мразиш повече — Кързи или мен. Или вероятно това ще бъде по равно, по твоята съдебна преценка. Но трябва да ти кажа това, Дженифър. Ти се чувстваш нежелана и необичана. Чувстваш, че и двамата мъже, които си мислила, че ги е грижа за теб, просто само са те използвали. Грешиш. Ти си желана и обичана. Не бях го разбрал дори след като се бях оженил за теб. Мислех, че се женя за теб, за да те спася от позора, и може би това бе само част от истината. Но само част. Ти си страхотно привлекателна. Обичам те повече от живота си!

Той излезе от стаята, нареди на един лакей да се погрижи конят му да е на вратата след десет минути и се отправи към стаята си на горния етаж, като вземаше стъпалата две по две.

 

 

Саманта се отби по време на следобеда, като доведе една прислужничка със себе си. Разказваше с широко отворени очи как граф и графиня Ръшфорд и виконт Кързи дошли сутринта и се затворили с чичо й за половин час. Леля Агата била привикана, след като си тръгнали. Доброто име на Дженифър и на граф Торнхил по всичко изглежда щяло да бъде възстановено.

Но Сам все още изглеждаше нещастна, дори след като прегърна Дженифър и й каза колко е доволна. И най-накрая тя разкри онова, което си бе казала, че планира да каже днес, каквото и да става. Лайънъл се бе престорил, че я харесва и тя се бе влюбила в него и после бе разкрила как я бе използвал.

Не знаеше дали Джени ще бъде в състояние да й прости.

Дженифър бе далеч по-малко засегната, отколкото вече бе наскърбена. Чувството изглеждаше като нещо съвсем мъртво в нея. Освен чувството към братовчедката й, която й бе най-добрата приятелка от няколко години насам. Тя въобще не обвиняваше Сам. Мъжете бяха такива зли същества и толкова властни, когато притежават красота и чар, комбинирани с безмилостност и опит.

Те се разходиха в парка през тихата част от следобеда, хванати под ръка, разсъждавайки колко е променил градът за няколко седмици живота им, но въобще не по начин, който бяха очаквали.

Дженифър вечеря сама, след като донесоха, че съпругът й ще хапне в своя клуб. Тя седна в трапезарията, усещайки тишината и присъствието на прислугата, и се насили да яде, като си вземаше по мъничко от всяко блюдо. Прекара вечерта сама в собствената си всекидневна, като се зае с бродиране. Предположи, че трябва да си уреди среща, за да разговаря с него. Имаше чувството, че той ще се опита да остане далеч от къщата, колкото е възможно по-дълго, докато тя не направи така, че да му каже какво желае.

Какво желаеше тя всъщност!

Обичам те повече от живота си!

Не му вярваше.

Не искаше да знае какво желае. Все още не искаше да мисли за това. В момента товарите бяха твърде тежки, за да й позволят да мисли рационално. Той трябваше да почака за решението й.

Легна си рано. Беше изтощена до смърт. Имаше нужда да си легне рано една нощ. И остана така, взирайки се в тъмнината, чудейки се кога ще се прибере той вкъщи, ако въобще го направеше, докато чу тихи звуци, които идваха от стаята му. Беше оставила вратата на собствената си стая отворена. И тогава звуците спряха. Може би там бе влязъл само камериерът му.

Не можа да заспи. В продължение на двадесет години бе спала в леглото сама. От две нощи бяха споделяли леглото с него. Сега не знаеше дали ще може въобще някога да заспи сама. Не можа да заспи. Вероятно бе лежала в леглото два часа или повече.

Стана и запали една свещ. Обгърна коленете си и се загледа в пространството, докато почти се зазори. Не можа да заспи. И не можа да събере сили да вземе една книга от лавицата под нощното й шкафче. Не искаше да чете.

Действително можеше да направи само едно нещо. Най-после осъзна този факт с въздишка и изви крака от едната страна на леглото. Остави свещта на мястото си.

 

 

Тя не почука. Просто отвори тихо вратата и пристъпи вътре. Дори не бе сигурна, че се е прибрал вкъщи, или че ако се е прибрал, не е отишъл обратно долу. Пердетата бяха дръпнати настрана, така че стаята изглеждаше доста осветена. Той стоеше до един от прозорците, облечен в халата си, и се обърна да я погледне през рамо. Тя пресече стаята и застана съвсем близко до него.

Можеше да говори само това, което бе в сърцето й. Не бе мислила за някакъв план за това, какво желае. Но някои неща се казваха най-добре, без да бъдат осмисляни предварително.

— Искам бракът ни да продължи — каза му тя.

— Много добре — тонът му бе предпазлив. — Няма да ни отнеме много време. Само няколко минути. Да го направим ли тук? После ще можеш да се върнеш в собственото си легло. С късмет и нощни усилия много скоро ще ти направя дете. Тогава няма да ти се налага да ме виждаш толкова често.

— Нямах предвид това — каза тя.

Той стоеше тихо и неподвижно и я гледаше.

— Сериозно ли го каза? — почти изхлипа тя. — Моля те! Моля те, моля те, Гейбриъл, кажи ми сега истината. Ако го каза само, защото знаеше, че имам нужда да го чуя, и ако го кажеш отново сега, ще знам отговора си достатъчно скоро. По-добре дотогава просто да кажеш, че ми желаеш доброто и че искаш да работиш с мен за взаимно и удобно уреждане на нещата. Сериозно ли го каза?

— Обичам те повече от живота си — повтори той.

— Наистина ли? — тя погледна отблизо лицето му в тъмнината. Беше му дала начин да намери изход, без да трябва да бъде жесток. Но той го бе казал отново. — Мисля, че тогава ще се получи, Гейбриъл, защото и аз те обичам, виждаш ли. Знам, че те обичам, защото ти ми предложи удобна алтернатива, вместо да живея с теб, но знам също, че искам да продължа с теб.

Той извърна глава да погледне надолу към площада. Трябваха й няколко мига да разбере, че той плаче.

— Гейбриъл! — ужасена, тя докосна ръката му. — Недей.

Но той тръсна глава и я извърна още по-далеч от нея, докато накрая успя да се овладее.

— Не може да бъде това, ти да искаш да ми простиш за онова, което ти сторих, Дженифър — изхлипа той. — То ще бъде между нас до края на живота ни.

— Ето къде грешиш — промълви тя и пристъпи смело напред, да обгърне кръста му с двете си ръце. — Казваме го на църква всяка неделя, когато рецитираме молитвите към Бога, нали? Но рядко осъзнаваме напълно какво говорим. Понякога всички сме лишени от мисъл и погазваме чувствата на другите. И всички използваме понякога другите хора за наши собствени цели. За тази част на човешкото съществувание може да се съжалява. Всички ние имаме нужда от опрощение, отново и отново през нашия живот. Мярката за нашата доброта, предполагам, е силата на нашата съвест. Мисля, че ти си много съвестен. И като пренебрегнем факта, че сега те боли и си изпълнен със самоненавист, доволна съм, че всичко това се случи, Гейбриъл. Ако не беше, щях да се омъжа за Лайънъл и щях да бъда нещастна с него. И никога нямаше да те опозная и да те обикна. Когато казах, че искам бракът ни да продължи, имах предвид по всеки възможен начин.

Ръцете му бяха сграбчили раменете й. Той се наведе напред, сега, за да сложи челото си върху нейното. Очите му бяха затворени.

— Ако това е каквото и ти искаш, разбира се — каза тя, внезапно отново с боязън.

— Ако — тя го чу да си поема въздух дълбоко и бавно. — Току-що прекарах един ден, свиквайки с мисълта, че е много вероятно да те загубя, чудейки се как ще живея без теб. С надеждата, че поне ще искаш дете, преди да ме напуснеш.

— Десет, моля те, Гейбриъл — засмя се тихо тя, като наклони главата си така, че за миг устните им се срещнаха.

— Внимавай да не се хвана за думите ти — изръмжа той, като неочаквано се засмя. — И се надявах също, Дженифър, трябва да ти призная, че създаването на дете ще ни отнеме много време.

— Засрами се — прошепна му тя и покри с целувки лицето му. Вероятно се беше бръснал, преди да дойде при нея миналата нощ. Тази не се бе бръснал.

— Знам — каза той. — Непоправим съм. Не прави това повече, Дженифър, освен ако не го мислиш сериозно.

Тя започна да го целува отново.

— Опитвах се да заспя в продължение на часове — призна тя. — Ти направи нещо ужасно с мен, Гейбриъл. Прекара две нощи в леглото ми и сега не вярвам, че мога да заспя без ти да си в него.

— Сигурна ли си, че имаш предвид точно сън? — попита той. Ръцете му разкопчаваха нощницата й.

Тя отпусна ръце отстрани с въздишка на задоволство и малко тръпки от нещо повече.

— Е, може би след и преди — каза тя.

— След и преди какво? — ръцете му застанаха неподвижни.

— След като си правил любов с мен и преди да правиш отново и след това, преди да правиш още веднъж и така нататък — разсмя се тя.

— Господи — въздъхна той, — нима искаш да ме направиш инвалид?

Внезапно, удивително и двамата се смееха — с искреност и дълга наслада и с дълбоко споделена привързаност. Обгръщаха се с ръце, сякаш никога нямаше да се пуснат. Продължаваха да се притискат един о друг, докато накрая и двамата утихнаха.

— Господи — изохка той покъртително. — О, мили Боже…

— Амин — довърши тя. — Това наистина беше молитва, нали?

— Да — кимна той. — Наистина беше молитва.

Тя потърка бузата си в неговата.

— Мисля — каза той, — че трябва да започваме, моя любов. Да правим любов и да се обичаме и да живеем и да бъдем женени по всякакъв възможен начин. Моето легло ще стигне ли?

Тя кимна и го погледна в лицето, докато той изхлузи нощницата от раменете й и тя се плъзна по ръцете й, а после се освободи от халата си.

— Докато ти си в него с мен — каза тя, докато той я заведе до леглото и я положи върху него.

Легна до нея, плъзна ръка по раменете й и я обърна към себе си.

— Определено това беше идеята — каза той. — Много разумно, че я схващаш така, моя любов…

Почувства го по дължината на цялото си тяло. Почувства топлината на устните му срещу нейните и обещанието за любов. И разбра, че е на мястото, към което принадлежи, където искаше да бъде винаги и където можеше и да не бъде, ако не бе една определено подла игра.

Животът е странно явление.

Но философията скоро умря под яростната атака на страстта.