Мери Балоу
Мрачният ангел (13)

Глава тринадесета

Беше първата от няколкото сватби, свързващи членовете на висшето общество, които бяха първостепенна цел и неизбежен резултат от Сезона. Следователно това трябваше да бъде своеобразен успех за младоженката и семейството й, нещо, с което да се хвалят с благовъзпитано високомерие до края на пролетта.

Но точно тази сватба, въпреки че свърза един граф на кралството с дъщерята на един виконт, не бе сред големите светски събития. Тя не се състоя в катедралата „Сейнт Джордж“ или в някое друго място за поклонение на светското общество. Състоя се в малка църква, където енорийският свещеник бе съгласен да изпълни службата по кратката процедура. И на нея не присъстваха голям брой светски личности, а само двама приятели на младоженеца — сър Албърт Бойл и лорд Франсис Нелър, и бащата, лелята и братовчедката на младоженката.

Като влезе в студения кораб на празната отекваща църква с баща си и като спря до младоженеца, Дженифър се опита да запази съзнанието си празно. Да не мисли за сватбата, която бе очаквала след един месец.

Не бе погледнала младоженеца, въпреки че сега забеляза с известна изненада, че той носеше обувки на токове и бели чорапи. Беше облечен като за вечерно светско тържество. Както и тя. Леля Агата бе настояла за бяла коприна и дантели — най-красивата от вечерните й рокли. Просто като за специален случай.

Тя предположи, че това бе специален случай.

Ръката му, когато взе нейната, бе топла. А също едра и силна. Тя я погледна, погледна към дългите, добре поддържани пръсти. Над китката му имаше фина дантела и син сатенен ръкав. Ръката му леко стискаше нейната.

Тя осъзна, че това е съществен момент. Важен символ. Бе поставила ръката си в неговата и следователно се бе оставила цялата на него, до края на живота си. На един мъж, който бе съблазнил мащехата си и я бе изоставил, нея и детето й. На един мъж, който бе достатъчно безжалостен и способен на всичко, за да спечели обекта на своята идея фикс. Беше се оставила в ръцете му, защото не бе пожелала да й отрежат косата.

Той говореше, повтаряйки онова, което му казваше свещеникът. Обещаваше да я уважава, да я осигури с всичките земни блага. Тя изпита истерично желание да се изхили и инстинктивно сграбчи ръката му по-силно, за да се спре.

И тя обеща — чу себе си, като че ли бе друг човек — да го обича и почита и да му се подчинява. Да му се подчинява. Да, това бе безусловна капитулация. Нещо, за което я бе принудил. Нещо, за което тя щеше да го мрази до края на живота си. И все пак обещаваше, че ще го обича. Обещаваше тържествено, пред свидетелите и пред Бога.

За първи път го погледна в лицето. Той бе красивият непознат от Хайд парк, благородникът, когото бе харесала и на когото бе повярвала против волята си. Първият — и единствен — човек, който я бе целунал. Тъмна коса, тъмни очи, които фокусираха нейните непрекъснато, нежни, изваяни черти. Дяволът с ангелско име. Мрачният ангел. Нейният съпруг. Тъкмо това казваше свещеникът. Той бе нейният съпруг.

Той се наведе и я целуна по устните. Кратко и леко, както го бе правил два пъти преди това. И както тогава почувства целувката му по цялото си тяло, до пръстите на краката. Очите му й се усмихваха едно нежно, окуражително изражение, което скриваше триумфа, който вероятно изпитваше. Той бе спечелил. За съвсем кратко време. Беше я видял, беше я пожелал и я бе отнел от Лайънъл.

Внезапно се зачуди какво ли щеше да направи той, когато й се наситеше, което според нея бе неминуемо. Не се съмняваше, че щеше да я захвърли настрана със същото безсърдечие и безмилостност, които бе използвал, за да я спечели. Почувства как потрепери отвътре.

Леля Агата бършеше леко очите си с една изработена от нея кърпичка с дантели. Саманта открито плачеше. Баща й изглеждаше успокоен. Приятелите му — усмихнати и много сърдечни се здрависаха силно с него и целунаха ръка на Дженифър. Лорд Франсис я нарече графиня Торнхил.

Тя беше графиня Торнхил. Наистина. Негова графиня, негова жена, негова собственост.

Той й помогна да се качи в каретата, тя получи общо впечатление за тъмносиньо кадифе и лукс и един кочияш затвори вратата. Беше се надявала, че Сам или вероятно приятелите му щяха да пътуват с тях. Но не, те щяха да се придвижат до дома на баща й за сватбения обяд с други карети.

И преди беше оставала насаме с него. В това нямаше нищо странно. Трябваше да свикне да бъде сама с него. Беше негова собственост.

Отначало той издърпа ръката й под своята и след това сложи другата си ръка върху нейната. Седяха в мълчание, докато тръгнат конете. Ръката му бе топла, но нейната, притисната като в сандвич от неговите две, не можеше да извлече топлина, и тя се чувстваше неудобно.

После той освободи ръката й, за да може да я прегърне и да я притисне по-близо до себе си.

— Като леден блок си — каза й той. — В църквата бе студено, а роклята ти е тънка. Въпреки че не смятам, че някой от тези факти е истинската причина — той повдигна брадичката й със свободната си ръка, дланта му бе топла под нея и пръстите му я обхващаха. Отново допря устни до нейните. — Това няма да бъде кошмара, който очакваш. Обещавам ти.

Главата й се подпираше от едната страна на рамото му. Тя я отпусна съвсем върху топлия сатен и затвори очи. Не трябваше да се опитва да се бори, за да се освободи. Беше му жена. Освен това бе толкова изтощена. Предната нощ бе спала на пресекулки. Беше склонна да повярва, че не бе спала въобще, само дето можеше да си спомни странни сънища.

— Дженифър — чу гласа му близо до ухото си. Винаги й бе трудно, когато слушаше гласа му или когато бе в обсега на физическото му присъствие, да повярва, че в действителност, той бе самият дявол. — Ние сме мъж и жена, скъпа. Трябва да се възползваме от това възможно най-добре. Ако някой от нас намери щастие в оставащия ни живот, трябва да го намери в другия. Ако се опитаме много старателно, може би няма да намерим задачата за толкова невъзможна.

Сякаш — помисли си тя, — той бе принуден да се ожени, така, както и аз. Усети изблик на гняв, но го потисна. Всяка силна емоция можеше да я захвърли извън удобната летаргия, в която се намираше сутринта. Все още не й се искаше да се събужда в пълната действителност.

— Днес изглеждаш много красива — продължи той. — Повече от горд съм, че си моя жена.

И тогава отново усети устните му топли, разделени, но нетърсещи взаимност върху своите. Лениво се зачуди дали всички мъже се целуват така — дали това бе начинът да се целуваш. Но никога нямаше да узнае. Усети как топлината прониква в плътта й и в костите й. Допря по-плътно устните си до неговите, като потърси по-голямо удобство.

Беше полузаспала, когато каретата спря пред къщата на баща й. Полузаспала и полусънуваща. Но когато отвори очи и той отдръпна главата си, това бе Гейбриъл, граф Торнхил, в когото тя се взираше, а не Лайънъл.

С остра пробождаща болка, която изглеждаше почти физическа, тя разбра, че е съпруга на този мъж. Че никога повече нямаше да има Лайънъл. И никога повече мечтата си с изключение може би по време на най-сладкия — или най-жесток сън.

 

 

Сватбеният обяд прочете с учудваща лекота. Може би защото всички, с изключение на Дженифър, се стараеха много. Почти прекалено, помисли си граф Торнхил. Темите на разговора бяха съвсем тривиални и се проточиха твърде дълго. Имаше прекалено оживление за обикновени неща и далеч повече смях от Франк, Бърти и от госпожица Нюман. Но той бе доволен. Неловката тишина и неподходящата тържественост щяха да бъдат непоносими.

Той бе женен. Без шанс да направи своя избор, без време да размисли и прецени в какво бе въвлечен, той бе женен — за една жена, която го мразеше и то с основание. Тя вярваше, че неговите коварства са много по-зли от действителните и може би след време би могъл да изясни някои обвинения за нейно удовлетворение. Но не можеше да й разкрие всичко.

Беше ужасно виновен. И ако тя знаеше цялата истина, щеше да бъде по-лошо за нея, отколкото тя мислеше, че е сега. Поне сега вярваше, че той я бе желал и решително се бе заел да я спечели. Как щеше да се чувства тя, ако научеше някога, че той въобще не я беше искал?

Не, това не беше съвсем вярно. Той бе в плен от красотата й и от невинното й обаяние още отначало. И тя страшно го привличаше сексуално. Може би ако я бе срещнал при различни обстоятелства, щеше наистина да я ухажва. Но не беше.

Бърти бе хладно доволен от новината и бе протегнал ръка като знак, че кавгата им е свършила. Дори се бе съгласил да присъства на сватбата. Франк бе недоверчив и после склонен да намери цялата работа за голям майтап. Той също се съгласи да дойде.

Окуражително бе някак си двамата му най-близки приятели да присъстват на сватбата. Роднините му бяха пръснати в северната част на Англия и, разбира се, оставаха Катрин и детето, което му бе официално полусестра, в Швейцария. Но нямаше никакво време да ги свика, дори и да му се струваше редно.

Той отведе булката си вкъщи в средата на следобеда. Вероятно едва тогава действителността се стовари отгоре му. Той я водеше в своя дом, който сега бе и неин.

Вещите й бяха занесени там сутринта. Прислужничките й се суетяха в тоалетната стая, като се бяха присъединили към неговите, преди да отидат до църквата, и сега разопаковаха дрехите й. Неговите прислужници, които добре разбираха, че това е сватбеният му ден и че булката му пристига вкъщи с него, бяха облечени в най-добрите си униформи и бяха наредени за преглед в коридора. Имаше общо жужене от възбуда, бързо прекратено от едно смръщване на веждите от страна на иконома му, когато той пристъпи стъпалото на вратата с графинята подръка.

Слугите му изръкопляскаха с ентусиазъм, който премина малко учтивостта.

Той се усмихна на Дженифър и се успокои, като я видя, че тя също се усмихваше. Каквито и да бяха личните й чувства към него, той не бе получил от нея нито една целувка през целия ден, но тя бе готова да изиграе своята роля за пред неговата и нейната прислуга, както личеше. Той премина с нея покрай редицата прислужници, докато икономът му представи всеки на жена му. Тя се усмихваше на всички и се спря да разговаря с няколко от тях.

А после икономът заизкачва пред тях стълбите.

— Госпожице Харис — нареди той, щом стигнаха на първата площадка, — заведете, моля ви, нейно благородие до стаите й.

Тя кимна учтиво и продължи напред, като застана няколко стъпала по-нагоре, достатъчно далеч, за да не чува.

Той целуна ръка на жена си.

— Ти си изтощена — прошепна й. — Ще починеш няколко часа, скъпа. Сама. Няма да те безпокоя.

Тя се изчерви, с поглед върху ръцете им.

— Ще оставим това за довечера — каза той. — След театъра.

По време на обяда бе уговорено леля й, братовчедката й и Франк да бъдат в неговата ложа в театъра тази вечер.

Но тя вдигна поглед към лицето му.

— Едва ли говориш сериозно — промълви тя. — Не бива да ме виждат в театъра. Не и след това, което се случи едва миналата нощ. Ще бъде много по-добре, ако тръгнем за провинцията.

— Не — отряза той. — Няма да бъде по-добре, Дженифър. Франк и Бърти ще разгласят този следобед, че сме се оженили сутринта. До вечерта това ще стане достояние на всички. Новините за теб и за мен ще пътуват дори по-бързо от обичайното, при сегашните обстоятелства. Довечера трябва да се появим пред обществото. И трябва да се усмихваме и да изглеждаме щастливи, скъпа. Ще позволим на всички да ни забележат. Ако се измъкнем сега, може би ще бъде невъзможно да се върнем отново.

— Не искам никога да се връщам — въздъхна тя.

— Ще поискаш — той пусна ръката й. — Дори само, за да представим дъщерите ни, когато му дойде времето.

Тя прехапа устната си.

— Върви сега — каза той — и си почини. Довечера ще се изправим пред висшето общество и ти ще видиш, че това съвсем не е невъзможно, в края на краищата. Много малко неща са невъзможни.

Тя се извърна и си тръгна, без да му каже дума повече. Той я наблюдаваше как се изкачва по стълбите след госпожица Харис — стройна, елегантна и грациозна, с тъмночервената си коса, нагласена в сложни къдрици на тила и падаща върху раменете й.

Може би нямаше да си избере жена толкова прибързано, ако му бе предоставен шанс, и може би нямаше да избере точно нея. Но едно нещо бе сигурно. Не беше лесно да я наблюдава как отива в леглото си в апартамента, съседен на неговия, и да знае, че е негова жена и че бракът им още не е консумиран и все още не е отишъл при нея.

Искаше му се поне толкова силно, колкото и на нея, да не беше това неприятно задължение да се появят пред обществото довечера като мъж и жена. Би дал голяма част от богатството си, ако вместо това има възможност да си легне с нея и да потърси вечерни забавления от друго естество.

 

 

По време на вечерята не й излизаше от ума една клетва, която бе дала едва тази сутрин. Беше обещала да му се подчинява до края на живота си.

Някак си, като седеше до него на дългата маса в трапезарията, тя успяваше да отговори на усилията му да поддържа разговор. Помисли си, че малкото тренировки за общуване е чудесно нещо. Човек бе способен да разговаря учтиво на различни теми, дори когато нямаше да каже нищо и дори когато разговарянето бе последното нещо на света, което му се прави.

Но една тема й бе трудно да започне. Остави я дотолкова, доколкото не можеше повече да я отлага.

— Милорд — каза тя като го погледна в лицето за един от малкото пъти, откакто бе започнала вечерята, — ще ме извиниш ли да не присъствам в театъра тази вечер? Имах такъв натоварен ден. И не можах да спя добре нито миналата нощ, нито сега следобеда. Имам главоболие. Не се чувствам много добре. — Гласът й утихна. Звучеше слабо и жално дори за собствените й уши.

— Гейбриъл — каза той, като се протегна през масата и пръстите му леко докоснаха опакото на ръката й, — няма да бъда наричан през целия си живот ваша светлост от собствената си жена. Кажи го.

— Гейбриъл — изрече тя покорно. — Най-неподходящото име, което съществува.

— Не ти вярвам, скъпа — каза той. — И дори да ти бях повярвал, пак щях да изискам от теб да ме придружиш до театъра. И щях да те помоля да се усмихваш и да държиш главата си изправена. Не си направила нищо, от което да се срамуваш. Абсолютно нищо.

— Освен това — каза тя тихо, — че съм достатъчно наивна, че попаднах в капана ти.

Той отмести ръката си от нейната.

— Утре вечер — каза той, — ще присъстваме на бала у лейди Тръскът. Ще намериш, че е много по-лесно да го направиш, ако запазиш куража си довечера.

— Ако? — промълви безпомощно тя. — Не мисля, че имам някакъв избор, нали?

— Не — кимна той. — Нямаш никакъв избор, Дженифър.

Едва ли можеше да освободи съзнанието си от ужасяващото изпитание да се появи пред висшето общество по-малко от четиридесет и осем часа след като бе загазила в танцувалния салон у граф Ръшфорд, докато той четеше писмото на висок глас. Но ако тя наистина опита да изостри ума си, за да си вдъхне самоувереност, както би направила нормално, че това евентуално ще свърши и тя би могла да се върне вкъщи към удобството и уединението на леглото си, тя осъзна, че там нямаше да намери утеха.

Днес бе сватбеният й ден. Довечера щеше да бъде брачната й нощ. Преди да може да очаква удобство и уединение довечера, я чакаха много изпитания. Погледна неволно към съпруга си и потрепери. Зачуди се какво ли щеше да почувства. Щеше ли болката да бъде по-силна от унижението? Знаеше какво щеше да се случи. Знаеше от известно време, но ако бе имала някакви съмнения, леля Агата ги бе разсеяла рано тази сутрин, като й бе описала процеса с оживена и изненадващо нагледна откровеност.

Дължеше му подчинение. Трябваше да остави това да се случи. И трябваше да се надява, че ще може да държи съзнанието си безмилостно празно, както бе направила тази сутрин.

— Време е да тръгваме — обяви той, като остави салфетката си на масата, стана на крака и протегна ръка да й помогне. — Каретата ще бъде скоро тук. Със сигурност не би искала да създаваш допълнителни затруднения и да закъсняваме, уверен съм в това.

Дженифър се изправи с мъка и почти несръчна припряност.

 

 

Изглеждаше, че самите портиери в театъра ги гледаха с подозрение. Изглеждаше, че всички, които бяха до вратите, по стълбите или другаде и още не бяха влезли в залата, се отдръпваха настрана, за да им направят място и после настъпваше невероятна тишина. Изглеждаше, че всички очи в театъра, много от тях подпомогнати от монокли или лорнети бяха извърнати към тях, докато влизаха в ложата на графа, и като че ли всички разговори внезапно секваха и после започваха други, но след известна пауза. Възбудени, жужащи, шокиращи разговори.

Изглеждаше — не, беше така, мислеше си Дженифър. Хвана се за ръката на съпруга си и често поглеждаше към усмихнатото му лице, а нейното отразяваше изражението му. Отзоваваше се на това, което й бе казал по свой начин. Нямаше представа какво й казваше и какво му отговаряше. Държеше брадичката си високо.

Лорд Франсис Нелър бе вече там, с леля Агата и Саманта. Той стана на крака, взе ръката на Дженифър, целуна я, усмихна й се и я заведе до стола, който съпругът й държеше за нея. Тя се настани.

— Браво, госпожо — каза лорд Франсис и й смигна, преди да заеме мястото си до Саманта.

Съпругът й седна до нея и повдигна ръката й и я постави до своята. Наклони глава към нея, докато тя наблюдаваше празната сцена.

— Изглеждаш прекрасно, великолепно и царствено — й каза. — Оглеждай се и се усмихвай дори повече, когато срещнеш погледа на някой познат.

Това бе най-трудното нещо, което бе правила досега. Само дето откри, че когато го прави, погледите въобще не бяха насочени към нея. Никой няма дори толкова смелост, колкото мен — помисли си тя и вдигна още по-високо брадичката си. Не можеха да я погледнат очи в очи и да се преструват припряно, че гледат другаде. Тя видя сър Албърт Бойл в една ложа срещу тяхната, заедно с Роузали Огдън, майка й и още един възрастен господин и му се усмихна топло. Той се усмихна и се поклони в нейната посока.

Наистина действа, помисли си тя няколко минути по-късно, тъкмо преди пиесата да започне. Пристигането им очевидно бе причина за нещо като сензация. Повечето хора не поглеждаха пряко към тях, когато си мислеха, че ги наблюдават. Но нямаше дюдюкане или съскане. Никой не бе изскочил на сцената, за да изиска те да напуснат театъра и да не се осмеляват да осквернят почтените хора с присъствието си отново. Малко хора бяха й кимнали с глава и един или двама дори й се бяха усмихнали.

Всички, бе казал нейният съпруг, щяха да знаят, че те са женени. Сър Албърт Бойл и лорд Франсис ги бяха улеснили, като се бяха погрижили този слух да бъде разпространен през следобеда. Без съмнение, те бяха яздили в парка и бяха направили сватбата единствена тема на техните разговори.

Изведнъж тя си помисли, че преди две вечери, може би точно по същото време, бе обявен годежът й с лорд Кързи. Тази вечер тя бе съпруга на друг мъж.

Преди да може да се отърси от смущаващата я мисъл и преди пиесата да започне, тя усети още една от онези, почти неуловими паузи във всеобщите разговори, последвана от подновено шушукане. И внезапно видя защо. Ложата близо до тяхната, в която тя бе седяла една вечер миналата седмица, досега бе стояла за нейно щастие празна, но вече се запълваше — с граф и графиня Ръшфорд, още една възрастна двойка, която Дженифър не познаваше, и виконт Кързи, който придружаваше госпожица Хорейша Чизли.

Вероятно това е най-болезненият момент в живота ми, помисли си Дженифър. Една ръка покри нейната, тъкмо когато се канеше да стане на крака и да избяга незнайно къде.

— Усмихни се — заповяда мъжът й. — Гледай ме, когато ти говоря.

Тя се усмихна и го погледна. И нямаше представа какво й казва, но срещна топлите му очи.

— Смело момиче — чу думите му накрая. — Ще ти бъде все по-лесно, скъпа. Сега не мислиш така, но ще бъде. Обещавам ти — той повдигна ръката й и я задържа върху устните си.

Изпита силна омраза към него. Той бе причината за това. Тя трябваше да бъде там, в другата ложа със своя годеник, сияеща в очакване на сватбата си. Този мъж се бе погрижил мечтата й да рухне. Да бъде заменена с това.

Саманта се наведе близко до нея да й каже нещо. Беше зачервена, с блеснали очи и изглеждаше много нещастна. Горката Сам, помисли си Дженифър, всичко това вероятно проваля и нейния Сезон.

И тогава, когато пиесата започна и най-после тя с признателност насочи вниманието си към сцената, чу ехото от смеха на Лайънъл. Той също ли крие с маска болката в сърцето си — зачуди се тя.

О, Лайънъл. Лайънъл…

 

 

— Ето. Виждаш ли? — каза съпругът й часове по-късно, когато бяха в каретата на път за вкъщи — лорд Франсис бе придружил леля Агата и Саманта — всичко е благополучно в миналото. Справи се чудесно.

Тя се облегна на възглавниците зад нея и затвори очи.

— Гейбриъл — попита тя тихо, — защо го направи? Не можеше ли просто да ме попиташ и ако бях казала не, да приемеш поражението? Защо бе това писмо? Бях в салона за танци, когато то бе прочетено, заобиколена от половината представители на висшето общество. Не можеш да си представиш ужаса и унижението. Как можа да направиш такова нещо с мен?

Той не я докосна. Последва кратко мълчание.

— Не зная нищо за писмото — заяви твърдо. — Не съм го написал, не съм нареждал да бъде написано или изпратено. Някой друг е сторил това, като е знаел, че ще му повярват лесно, в светлината на другите неща, които се случиха между нас.

— Предполагам — промълви тя предпазливо, — че не ти ме целуна пред погледа на всички на бала у Велгард. И че не си ме целунал съзнателно там, а не на балкона, или въобще никак?

Той не отговори.

— Всъщност това няма значение, нали? — каза тя. — Ние сме женени и аз съм на половината път да стана отново почитана и няма смисъл да въздишаме по нещо, което е отминало завинаги.

— Кързи? — каза той. — Може да дойде времето, когато ще осъзнаеш, че едва си се отървала от него, Дженифър.

За известно време тя не можа да проговори. Зъбите й бяха стиснати.

— Аз не мога да заповядвам нищо, нали? — каза. — Бих те помолила, Торнхил, бих желала никога повече да не споменаваш името му пред мен. Ако в теб има капка благоприличие, направи го за мен.

Прекараха останалата част от пътя до Гросвенър скуеър в мълчание. Влязоха в къщата и се качиха заедно по стълбите в мълчание. Той се спря пред вратата на стаята й. Вратата бе полуотворена и вътре бе светло. Камериерката й бе там и я чакаше.

— Ще дойда при теб след малко — прошепна, като се наведе над ръката й.

— О, да. Не се съмнявам в това — промълви тя горчиво и с пълното съзнание, че ще е по-добре да държи устата си затворена. — Тъкмо за това чакаше, нали? Но всъщност не чак толкова дълго. Уреди го със забележителна бързина.

Когато той сложи ръцете си отзад и я загледа мрачно, тя се зачуди дали няма да наруши обещанието си, което й бе дал вчера сутринта. Зачуди се дали ще я удари с ръка. Или дали ще измисли по-стилно наказание. Нямаше да има към кого да се обърне за помощ. Беше негова собственост. И го беше предизвикала.

— Да — изрече той тихо. — Тъкмо това исках. Ще дойда при теб след малко, Дженифър, за да правя любов с теб.

И ето. Когато тя пристъпи в тоалетната си стаичка, щом той й отвори вратата, стомахът й се разбърка толкова болезнено, както би пламнало лицето й, ако той я бе ударил с опакото на ръката си. Той бе облякъл това с думи и я изплаши.

Тя видя, че прислужничката й бе приготвила най-хубавата й нощница и й се усмихваше с разбиране.