Мери Балоу
Мрачният ангел (7)

Глава седма

Тя бе с ясно съзнание за присъствието му там, на брега на реката, и бе пожелала или той да се отдалечи, докато виконт Кързи докара лодката, или пък да продължи да разговаря с лейди Бромли. Но видя Полковника и госпожа Морис да се придвижват, за да се присъединят към тях и си спомни, че когато Лайънъл я бе извел да я разходи, той бе предложил учтиво на Саманта тя да бъде следващата, но тя бе възразила странно, че не се чувства добре във водата. Макар че със сигурност се наслаждаваше на плаването — нещо, което често правеше вкъщи през лятото.

Дженифър знаеше как щяха да се развият нещата, сякаш всичките им действия бяха част от пиеса, която бе чела или гледала, а всички присъстващи — актьори в тази драма. Беше твърде безсилна, за да промени нещо. Можеше само да държи погледа си настрана от лорд Торнхил и да се надява да се изгуби измежду групата познати, с които Саманта разговаряше.

Но, разбира се, пристигането на Полковника и жена му даде шанс на графа да се избави от компанията на тяхната домакиня и той пристъпи напред, когато лорд Кързи подаваше ръка на Саманта в лодката.

— Госпожице Уинууд — каза той, — може ли да ви придружа до терасата. Мисля, че там сервират студени напитки.

Тя едва ли можеше да откаже без това да стане на въпрос. Тонът му бе учтив, беше й протегнал ръката си. Но това, което я разтревожи повече, бе осъзнаването, че самата тя не иска да му откаже. Долавяше съвсем ясно присъствието му още от вечерта на бала у Чизли — а дори и преди това — и винаги знаеше, почти с шесто чувство, кога присъства на същата забава, на която бе и тя. Усещаше го винаги и всеки миг, въпреки че рядко поглеждаше към него и дори тогава правеше това против волята си.

Не искаше да долавя присъствието му. Не го харесваше и дори го мразеше. Искаше цялото й внимание да се съсредоточи върху Лайънъл и тези жадувани седмици с него преди сватбата им. Не беше лесно. Въпреки че всеки от тях прекарваше все повече и повече време в компанията на другия, още не бяха се отпуснали достатъчно, за да разговарят свободно един с друг. Беше така, защото бяха сгодени, но все още годежът им не беше официално обявен, мислеше си тя. След вечерята у граф Ръшфорд през следващата седмица всичко щеше да се промени и всичко щеше да бъде чудесно, така както си го бе представяла.

Нямаше нужда и не искаше да бъде развличана от граф Торнхил. И дълбоко, дълбоко се чувстваше обидена от факта, че той я бе целунал, а Лайънъл — не. И все пак той бе като магнит за сетивата й. Дори когато не можеше да го вижда, тя си мислеше за него почти непрекъснато.

Сега, принудена отново да му прави компания, изпита почти облекчение. Може би ако го хванеше подръка, отидеше с него до терасата и изпиеше чаша лимонада, смущаващият спомен от бала у Чизли щеше да се разпръсне и ужасната неохота… привличане щеше да изчезне. Ето. Никога преди не бе употребявала тази дума. Но е вярна, помисли си тя с известен страх. Граф Торнхил я привличаше.

— Благодаря — изрече тя колкото бе възможно по-хладно, като го хвана подръка. — С удоволствие бих изпила чаша лимонада, милорд.

Това че го докосна, че застана отново близо до него, извика яркия спомен от онази нощ и доста заплашително усещане за физическа близост, с което тя бе съвсем незапозната и не знаеше какво да прави.

Реши да върви и да разговаря с него. Беше посред бял ден и имаше поляни, дървета и цветя, на които да се възхищава, и чисто синьо небе, към което да се взира. Едва когато тръгна да върви, тя се усети, че не се обърна да види отново Лайънъл. Той изглеждаше невероятно красив и мъжествен като я разхождаше с гребната лодка по реката. Съсредоточи се върху любовта си към него.

— Дължа ли ви извинение? — попита граф Торнхил.

— Извинение? — озадачена, тя вдигна поглед към него.

Тъмните му очи гледаха право в нейните.

— Заради това, че ви целунах — додаде той. — Само не ми казвайте, че това е било нещо толкова незначително, че сте забравили за него.

Усмихна й се.

Тя почувства как се изчервява. И да я убиеха, не можеше да измисли какво да каже.

— Аз не съм забравил — продължи той — и не съм си простил. Бих могъл да изтъкна тишината в градината и лунната светлина като извинение, но аз ви заведох там и трябваше да осъзная опасността и да се предпазя от нея. Дълбоко съжалявам за страданието, което вероятно съм ви причинил.

Значи не беше се излъгала в преценката си за него. Какъвто и да е бил в миналото, сега вече бе престанал да бъде човек без чест и без съзнание. Той беше джентълмен. Беше доволна. Беше се натъжила от разочарованието си. И беше разстроена. Имаше неприятното усещане, че щеше да бъде напълно в безопасност, ако той наистина бе безпринципният женкар, какъвто го бе показала тази целувка. Би могла да се защити по-лесно от един женкар.

— Благодаря — кимна тя. — Наистина ми причинихте известно страдание. Аз съм сгодена и единствено бъдещият ми съпруг има право…

— Да… — той докосна леко със свободната си ръка нейната. — Ако извинението ми е прието, нека да сменим темата. Кажете ми какво мислите за поезията на Поуп.

— Възхищавам й се — оживи се тя. — Написана е с изтънченост и елегантност.

Той се засмя под мустак.

— Ако аз бях Поуп и ви слушах сега, щях да отида и да се застрелям.

Тя го погледна, засмя се и завъртя слънчобрана си.

— Наистина си мисля точно това, което казах. Не изпитвам силно емоционално въздействие от поезията му, така както от поезията на Уърдзуърд, например. Но усещам въздействието й върху мислите ми. Това не означава, че я харесвам по-малко. Просто е по-различна.

— Чела ли сте „Покушението“?

— Страшно ми хареса — каза тя. — Беше толкова забавна и остроумна и толкова… нелепа.

— Кара човек да се чувства неудобно за всяка лекомислена постъпка, до която го е довело обществото, нали? Харесвате ли хумора и сатирата в литературата?

— Тя се унижава, за да спечели — за хумор, и „Пътешествията на Гъливер“ — за сатира — каза тя. — Да, и двете ми харесват. А също, и прочувствеността и сантименталността, макар че мъжете незабавно поглеждат снизходително и учтиво-презрително, когато една жена признае това.

Граф Торнхил отметна глава назад и се засмя.

— Тогава няма да се осмеля да направя такова нещо сега — каза той. — Тонът ви звучи така, сякаш хвърляте рицарска ръкавица и ме подканвате да приема предизвикателството. Освен това съм известен с това, че съм пролял скришом една или две сълзи върху Ромео и Жулиета. Не че някога бих признал толкова, дори и да бях подложен на мъчения.

— Но вие току-що го направихте — засмя се тя.

Говореха си за литература през останалото време, докато стигнат през големите тревни площи до терасата, и за кучетата, докато пиеха блажено студената лимонада. Дженифър не знаеше как стигнаха до тази тема, но се усети, че разказва на графа за своето коли, което обичало да яде сладкиши, които тя криела за него, и което разбирало кога ще го извеждат на разходка, обикаляло в кръг, джафкало и по друг начин демонстрирало буйния си нрав и непристойния си ентусиазъм, докато се сбъднат очакванията му.

— То ми липсва — завърши тя съвсем неубедително. — Но животът в града не му понася. Не е свикнало да го водят с каишка.

— Елате — предложи той, като взе празната чаша от ръката й и я остави на масата. — Нека се разходим в овощната градина. Няма да има плодове по това време на годината, а сме твърде закъснели за цъфтежа на дърветата, но за малко ще се отървем от горещината на слънцето, докато сервират чая.

Дженифър нямаше представа колко време бе изминало, откакто бяха се отдалечили от брега на реката. Може да са били десет минути, а можеше да бъде и един час. Но за първи път, независимо от това колко време бе минало, тя се озърташе наоколо и имаше ясна представа, че се виждат и други хора — на двойки или на малки групи на терасата, както и по-многолюдни групи, разхождащи се по тревните площи. В една от групите играеха крокет, а другите наблюдаваха.

Лайънъл и Саманта не се виждаха никъде. Още не бяха излезли от реката. Вероятно бяха все още в лодката или пък стояха някъде на брега като част от групата, с която бяха тръгнали нататък.

И аз трябва да съм там — помисли си тя и за миг се почувства объркана, като осъзна колко се бе увлякла в разговор с графа. Трябваше да бъде с Лайънъл. Искаше да бъде с него. Беше очаквала този следобед, особено когато се бе събудила и бе видяла колко хубаво е времето. Може би щеше да има късмет да се разхожда сама с него, така, както сега се разхождаше с граф Торнхил. Беше й се сторило като чудесна възможност. Лайънъл придружаваше двете със Саманта на градинското парти. Леля Агата имаше други ангажименти, както и графиня Ръшфорд.

— Може би — каза тя — трябва да ме придружите обратно до реката, милорд. Мисля, че братовчедката ми и лорд Кързи са все още там.

— Ако желаете — усмихна се той. — Въпреки че мисълта за сянка и тишина за няколко минути е определено привлекателна, нали?

Така беше. А също и коварната примамка на неговата компания за няколко минути повече. Да бъде с Лайънъл понастоящем не бе чак толкова удобно. Имаше твърде голямо напрежение, което обграждаше факта за техния годеж и официалното му обявяване, както и предстоящата им женитба. След време щяха да се почувстват удобно заедно. Но не и сега.

— Абсолютно сте прав — кимна тя, като му се усмихна заговорнически. — Слънчобраните са направени да изглеждат красиви, милорд, но иначе са малко полезни.

— Винаги съм подозирал това — ухили й се той. — Но да не дава господ жените да го признаят някога и да станат практични същества. Колко отвратително е да се мисли, че това време може да дойде някога.

Тя го хвана подръка и му позволи да я отведе към овощната градина.

— Мислите ли, че жените трябва да бъдат само орнаменти, които да придадат блясък на живота на мъжете? — попита тя. — Нищо друго?

— Ще трябва да изключа думата само — каза той. — Всички мъже, а също и жените, обичат да бъдат заобиколени от чудесни орнаменти. Те правят живота по-приятен и по-изящен. Но животът щеше да бъде непоносимо скучен и самотен, ако нямаше нищо друго, освен орнаментите. Те скоро щяха да загубят своята привлекателност и нямаше да служат за нищо друго, освен да бъдат захвърлени за облекчение на безсилието. Една жена бързо би загубила своята привлекателност, без значение какъв чудесен орнамент е била, ако няма какво друго да предложи.

— О — успя да изрече тя, — подходящи само да бъдат захвърлени в пристъп на гняв.

Той се подсмихна.

— Това е причината за провала на толкова много бракове. Толкова много двойки се оказват за цял живот впримчени в капана на отегчението и дори на действителното нещастие. Забелязала ли сте? И много често е така, защото някога са мислели, че онова, което е приятно за окото, ще задоволи чувствата и ума им до края на живота им.

— Нима тогава не търсите красотата в една бъдеща годеница? — учуди се тя.

Той се засмя отново.

— Все още не знам какво търся — призна. — Все още не си търся годеница. Но вие изопачавате думите ми. Прекрасните орнаменти са важни в живота. Трябва да има естетическо удоволствие, за да го направите съвършен. Но трябва да има и нещо повече. Много повече, струва ми се.

Жената, която лорд Торнхил ще си избере, вероятно ще бъде щастлива, помисли си Дженифър. Трябва да бъде и нещо специално.

Наистина под дърветата в градината струеше блажена прохлада. Клоните над главите им не спираха слънцето, а процеждаха лъчите му и придаваха особена атмосфера на уединение, въпреки че тревните площи и гостите от градинското парти бяха наблизо. Почти като в провинцията, помисли си Дженифър и за миг затвори очи пред пронизалата я неочаквана носталгия.

— Ами вие? — попита лорд Торнхил. — Предстоящата ви сватба е предварително уговорена. Имахте ли някакво участие в избора?

— Не — призна тя. — Татко и граф Ръшфорд са приятели и преди години решиха, че сватосването на децата им е желателно.

— И вие не започнахте борба против решението им със зъби и нокти? — попита той, като се усмихна.

— Не — рече простичко тя. И добави: — Защо трябваше да го правя? Вярвам на мъдростта на баща ми и одобрих избора му.

— И все още ли го одобрявате?

— Да.

— Защото той е красив? Със сигурност ще бъде прекрасен орнамент, който да гледаш през останалата част от живота си.

Тя почувства, че трябва да бъде засегната от това, че той бе оскърбил Лайънъл. Но в очите й имаше лукаво пламъче, когато го погледна. Мисълта за убеждението му, че трябва да има нещо повече от красота, за да има и привличане, щом има надежда един брак да донесе доживотно приятелство и щастие. Да, Лайънъл бе красив и именно красотата му бе причина тя да се влюби неудържимо в него. Но имаше и нещо повече. Налице бе неговата хладна вежливост и чувството за благоприличие. А също и цял един характер, който трябваше да бъде разкрит през следващите седмици и месеци. Щяха да бъдат невероятно щастливи. Беше чакала пет дълги години щастието, което скоро щяха да изпитат.

— Обичате ли го? — попита той тихо.

Но разговорът бе станал твърде личен. Още не бе казала на Лайънъл, че го обича. Той не й бе казал, че я обича. Разбира се, че няма да обсъжда чувствата си с един непознат.

— Мисля — каза тя, — че трябва да разговаряме отново за поезия.

Той се засмя и я потупа по ръката.

— Да. Това бе ужасно неуместен въпрос. Простете ми. За много краткото ни запознанство свикнах да мисля за вас като за приятел. Приятелите обсъждат помежду си и най-съкровените неща. Но приятелите са обикновено от един и същ пол. Когато не са, трябва винаги да има някаква бариера към пълното им приятелство, предполагам, освен ако не поддържат връзка, която е интимна във всяко отношение. Не съм свикнал да имам жена за приятел.

Бяха ли приятели! Тя едва го познаваше. И все пак откри, че е забележително лесно да разговаря с него. Но дори не бе редно да бъде с него. На Лайънъл това не му харесваше, а леля Агата я бе предупредила строго за него. Той не бе съвсем достоен за уважение. А и имаше нещо, което я възпираше да се държи непринудено с него. Някакво… привличане. Отново тази дума.

— Никога не съм имала мъж за приятел — призна тя. — И не вярвам, че това е възможно, милорд. Искам да кажа между мен и вас. — Бе изненадана, че почувства известна тъга. Изненадана и малко смутена да открие, че бяха спрели да се разхождат и някак си тя бе застанала с гръб към едно дърво, а той стоеше пред нея с ръка, подпряна на стъблото и отстрани на главата й. — Скоро ще бъда омъжена.

— Да — той й се усмихна. — Беше глупаво и импулсивно хрумване, че можем да бъдем приятели, нали? Но въпреки това е вярно за този следобед. Вие също го чувствате, нали? Ние сме приятели. Греша ли?

Тя поклати глава. И след това се зачуди дали не трябваше да кимне. И съвсем не бе сигурна с кой от въпросите му се бе съгласила.

— И така — каза той — на мен ми е простено за провинението от онази нощ?

Тя кимна.

— Вината е колкото ваша, толкова и моя — изрече тя почти шепнешком.

Зачуди се, взирайки се в усмихнатото му лице и приятелския поглед, защо въобще се бе съгласила със Саманта, която го бе сравнила с дявола. Или самата тя го бе предложила? Не можеше вече да си спомни. Но само по-тъмният цвят на кожата му в сравнение с Лайънъл я бе накарала да мисли така. Сега, след като го познаваше малко, откри, че той е мъж, който й харесва. Съжали, че не можеше да има истинско приятелство между тях.

— Не — каза той. — Аз съм по-опитен от вас в тези работи. Трябваше да го предвидя, Дженифър.

Нужни й бяха няколко мига, докато разбере защо бе почувствала внезапно, като че ли нещо интимно бе преминало между тях — почти като целувката, която бяха споделили в градината на Чизли. И тогава внезапно осъзна, че той я бе нарекъл със собственото й име, докато Лайънъл още не беше го сторил. Отвори уста да го смъмри и после я затвори отново. Той й беше приятел — поне за днес.

— А — усети се той, — още едно провинение. Простете! Да, бях съвсем прав. Не е възможно двама души от противоположен пол да бъдат истински приятели. Има други чувства, които се смесват с тези на чистото приятелство. Уви! Никога не бих могъл да бъда ваш приятел, Дженифър Уинууд. Не и при сегашните обстоятелства.

Тя видя ръката си, сякаш принадлежаща на някой друг, да се вдига към лицето му, видя и почувства как пръстите й докосват бузата му. А след това я свали бързо, за да я постави зад себе си върху кората на дървото, и прехапа устни.

Между двамата се появи напрегнатост. Но въпреки че съзнанието й я усети и знаеше докъде вероятно ще я отведе, останалата част от нея изглеждаше безпомощна да се освободи. Или може би не искаше да се освободи. Тя пожела, изпита нужда отново да усети устните му върху своите. Искаше да почувства как ръцете му я прегръщат, как тялото му застава близо до нейното. Знаеше съвсем ясно, че не иска това, но тялото й и чувствата й пренебрегнаха мисълта й.

— Вие току-що ми простихте — промълви той тихо, а устата му бе само на няколко сантиметра от нейната — за едно прегрешение, което съм силно изкушен да повторя. И за което знаех, че ще бъда и изкушен, ако ви видя още веднъж сама, без надзор. Не, няма и най-малката възможност за приятелство между вас и мен. Вие сте сгодена — за човека, когото обичате. Намерих ви с пет години закъснение, Дженифър Уинууд. Ако не беше така, щях да се боря с него заради вас — до последно. И може би дори щях да спечеля. — Той се отдръпна крачка назад и отмести ръката си от стеблото на дървото.

— Бихте могъл да имате всяка, която поискате — каза тя, като все още се взираше в него. При тези тъмни, красиви черти и висока атлетична фигура. Не я интересуваше какво бе направил той. Всяка жена щеше да се влюби в него само ако малко го опознаеше. Всяка жена, освен онази, чието сърце не е дадено вече другаде.

Той се засмя и за миг изглеждаше искрено развеселен:

— О, не, ето къде грешите. Има поне някоя, която не мога да имам. Нека да ви придружа обратно до терасата. Сигурно вече е време за чая и вероятно всички са се върнали от реката.

— Да! — Изведнъж тя се почувства потисната. Трябваше да изпита облекчение и благодарност — облекчение, че е избягнала още една ужасна изневяра, и облекчение, че той бе имал по-голям самоконтрол и разум, отколкото нея самата. Но се почувства натъжена. Натъжена заради него, защото изглежда я харесваше, но не можеше да стори нищо, за да засили интереса й, тъй като тя бе сгодена. И натъжена заради себе си, защото бе мечтала за точно такива срещи, каквито бе имала с граф Торнхил — не с Лайънъл. Колко съвършен, колко невероятно съвършен би бил животът, ако именно той я бе целунал на бала и почти целунал в градината и ако именно с него бе разговаряла толкова приятно и свободно на различни теми — както важни, така и незначителни. Ако именно с него се сприятеляваше.

Обичаше Лайънъл толкова много… Но вече знаеше, че между тях няма въображаема любов. Имаше истинска човешка връзка, до която не бяха стигнали лесно. И двамата бяха съгласни, че искат този брак и тя вярваше, че и двамата се обичат. Но общуването и изграждането на приятелство бе нещо, върху което трябваше да поработят. Може би щеше да бъде по-лесно, щом имат вече интимната връзка на брака, щом заживеят заедно и споделят отговорностите. Но мечтата й да се срещнат в Лондон и от този момент нататък да заживеят щастливо, не се бе превърнала в действителност. Сега трябваше да го признае пред себе си.

И все пак можеше да се превърне, ако характерите им бяха повече съвместими. Знаеше, че е възможно да се чувства удобно с мъж и да й е лесно да разговаря с него, да го слуша. Но Лайънъл не беше този мъж.

Тя го обичаше, но все още той не й беше приятел. Може би и така е добре, помисли си тя. Желанието й да го направи свой приятел щеше да й даде цел, към която да се стреми след сватбата. Човек винаги има нужда от цели, за да осмисли живота си.

Виконт Кързи бе на терасата със Саманта и група други гости. На Дженифър й се стори, че всички се обърнаха да я наблюдават как се приближава по пътя от овощната градина през поляната. И сега, когато бе твърде късно, й се стори, че в края на краищата е било неблагоразумно да отиде точно там.

Граф Торнхил не се забави, когато я върна до Лайънъл. Но се сбогува по начин, който силно я смути, въпреки че бе сигурна, че не бе имал такова намерение. Взе дясната й ръка в своите, вторачи се в нея настойчиво — така, както бе направил онзи първи следобед в парка, и заговори тихо, но достатъчно силно, за да могат останалите от групата да чуят, тъй като всички бяха притихнали при тяхното приближаване.

— Благодаря ви, госпожице Уинууд, за приятната компания.

Думите му бяха съвсем безобидни. Означаваха просто една вежливост — думи, които се очакваше да бъдат казани от всеки джентълмен на една дама, с която той е танцувал или с която се е разхождал. И все пак прозвучаха някак си обезпокоително интимно. Или може би просто така ми се струва, защото се чувствам виновна заради това, което почти се бе случило отново, помисли си, Дженифър. И чу думите му с ушите на вината. Думите му прозвучаха така, сякаш бяха останали заедно съвсем сами и бяха много доволни от компанията на другия. Тя трябваше да се сдържи да не се обърне към събралите се гости, за да обясни, че той въобще не е искал да каже това.

И след това, за да направи нещата още по-лоши — въпреки че това бе жест, невинен като думите му, — той взе ръката й и я доближи до устните си. Искаше й се да не продължава да я гледа така. А също и да не продължава да държи ръката й, както й се стори, в продължение на няколко секунди. Разбира се, той не влагаше умисъл в това, но — о, но тя се страхуваше, че за всички онези, които ги наблюдаваха, това не е ясно. И в частност за Лайънъл.

Графът се отдалечи, без да промълви дума на Кързи и Саманта или на някой от останалите. Тя намери това за неучтиво и бе изненадана и разочарована от него. Не погледна накъде отиде той. Усмихна се на годеника си и се почувства ужасно неудобно.

— Била сте много смела, за да отидете да се разхождате с граф Торнхил, госпожице Уинууд — обяви госпожица Саймънс с широко отворени очи. — Моята прислужничка ми каза, а тя го знае от съвсем достоверен източник, че той е бил принуден да избяга в Европа с мащехата си, когато баща му ги е открил заедно в компрометираща обстановка.

— Клаудия! — гласът на брат й прозвуча като камшик, така че тя благоволи и да се изчерви, докато се хилеше.

— Е, това е истина — промълви тя.

— Виждам, че чаят е сервиран — прекъсна ги весело Саманта. — Умирам от глад. Ще започнем ли ние, Джени? Аз не се срамувам — тя се засмя и като хвана подръка братовчедката си, я поведе към масите, които една дълга редица от лакеи току-що бяха заредили с чинии, отрупани с различни съблазнителни лакомства.