Мери Балоу
Мрачният ангел (6)

Глава шеста

Беше й трудно да отхвърли чувството, че всичко е провалено. Само защото граф Торнхил я бе целунал, Дженифър се опита да омаловажи случилото се. Всичко, което той направи, бе, че докосна устните й за няколко секунди. Това наистина бе нищо.

Но беше всичко. Всичко, за да развали представата й за живота, изграждана в продължение на пет години. Всичко, за да я разстрои — нея и другите наоколо — не че те знаеха цялата история.

Леля Агата я смъмри в танцувалния салон. Много тихо и без да променя изражението на лицето си, така че никой, дори онези, които стояха на няколко крачки от тях, не можаха да усетят, че й се карат. Но даде ясно да се разбере, че ако танцуването с граф Торнхил не бе достатъчно неблагоразумно, за да предизвика обществото да повдигне вежди в недоумение, то напускането на салона заедно с него и отсъствието им за половин час бе достатъчно да съсипе доброто й име. Наистина щеше да има късмет, ако отсъствието й не е било специално забелязано и ако не я одумват в светските салони за гости на следващия ден.

Безполезно бе да протестира, че както балконът, така и градината са били осветени и че навън бе имало и други двойки. Балконът и градината не можеха да се използват от младо момиче без придружител, което се е оказало с мъж, който не й е нито съпруг, нито годеник. Особено когато мъжът е най-долен развратник.

И Дженифър вече повярва, че той наистина е развратник. За него бе непростимо, че бе откраднал тази целувка. И непростимо за нея, че му я бе позволила, че не беше се противопоставила с възмущение и обида. Не бе в състояние да спори повече с леля си Агата или да се обвие с добродетелност. Чувстваше се ужасно виновна.

Виконт Кързи бе танцувал с нея танца преди вечерята, но държанието му бе студено. Леденостудено. Той не каза нищо, което бе най-лошото. А тя съвсем не бе в състояние да го заговори. Болезнено си припомни мнението на Саманта за него. Но този път не можеше да го обвинява за студенината му, въпреки че би предпочела да бъде отведена настрани и без заобикалки да бъде смъмрена. Чувстваше се така, сякаш му бе изневерила. Чувстваше се недостойна за него. Бе целунала друг мъж, когато бе сгодена за лорд Кързи.

И все пак Лайънъл бе единственият мъж, когото бе пожелавала да целуне. Толкова бе очаквала танца преди вечерята и половиния час, който да прекара с него след това. Но всичко се бе провалило съвсем — изцяло по нейна вина.

След вечерята лорд Кързи я заведе до леля Агата и ангажира Саманта за следващия тур. Той я изведе на балкона и я държа там през цялото време — като наказание за мен, предположи Дженифър. И това подейства. Истинско страдание бе да знае, че той е там, въпреки че бе само със Саманта. Тя танцува с Хенри Чизли, усмихваше му се и бъбреше с него, но през цялото време бе с ясното съзнание за отсъствието на Лайънъл.

Да, това бе подходящо наказание. Ако тя го бе накарала да се почувства по същия начин, когато бе излязла навън с графа, тогава заслужаваше да бъде наказана. А бе излязла навън именно с граф Торнхил и му бе позволила да я целуне.

Прибра се вкъщи и си легна по някое време рано сутринта, изморена до изтощение, само за да открие, че не може да заспи. Опита се да се обвие в топлината на мисълта, че само след малко повече от седмица щеше да има вечеря у граф Ръшфорд, където щеше да бъде обявен годежът й. След това всичко щеше да се нареди. Щеше да прекарва повече време с Лайънъл и да го опознае по-добре. Той щеше да я целува. Щеше да наближи цялото това вълнение от предстоящата сватба. Тя си го представи така, както се бе появил тази вечер, толкова красив, че караше гърлото й да се свива. Беше неин — мъжът, когото обичаше, човекът, за когото щеше да се омъжи.

И все пак умът й продължаваше да блуждае по тъмните, властни очи и дългите, артистични пръсти. Продължаваше да чувства онези устни върху своите и да изживява отново изненадата си, когато откри, че неговите бяха леко разтворени и тя можа да изпита приятната влажност на устата му. Продължаваше да си спомня физическите усещания, които съпътстваха целувката — странното стягане на гърдите й и болезнената възбуда между краката й.

Тя си спомни как бе разговаряла с него и го бе слушала. Беше се разкрила много повече пред него, отколкото някога го бе правила пред Лайънъл, и бе научила много повече от него, отколкото от собствения си годеник. Той я беше убедил, че каквото и да бе имало в миналото му, сега бе променил начина си на живот и бе подготвен да заживее порядъчно. И след това я бе целунал.

Чувстваше се грешна и ограбена. И, против волята си, очарована от спомените.

Сутринта не й донесе облекчение. Изморена и обезсърчена, тя се разходи до стаята на Саманта, само да открие, че братовчедката й седи кротко до прозореца, с подпухнали очи.

— Плакала ли си? — попита тя разтревожена.

Саманта никога не плачеше.

— Не — смотолеви Саманта, като се усмихна бързо. — Просто съм изморена след снощи. Бяхме предупредени, че Сезонът ще бъде изтощителен, Джени, и това ни звучеше чудесно, нали? Все още едва е започнал и вече е просто… изтощителен.

Дженифър седна до нея.

— Не ти ли хареса снощният бал? — попита тя. — Имаше партньор за всеки тур. С някои танцува по два пъти. С Лайънъл, например.

— Хареса ми — Саманта се изправи на крака. — Нека да слезем долу да закусим, а? И може би ще се разходим следобед в парка, за да подишаме чист въздух? Ух, сякаш съм хваната в примка.

Саманта не бе в обичайното си състояние, бликаща от енергия. Дженифър бе разчитала да я намери в добро настроение. Очаквала бе братовчедката й да гори от нетърпение да разговарят за миналата нощ, да обсъждат партньорите й, да разкрие любимеца си. Но тя изглежда нямаше желание да говори за миналата нощ. Дженифър почувства как собственото й настроение спада още повече.

— Сам — поде тя. — Мислех, че ти ще ме ободриш. Предполагам, знаеш, че снощи бях в немилост?

— Да — Саманта прехапа устната си. — Мисля, че той те харесва, Джени. Въобще не се е опитвал да танцува с мен. А с теб танцува два пъти. Мисля, че той наистина е дявол. Сигурно знае, че си сгодена. Лайънъл беше разстроен.

— Лайънъл? — Дженифър се намръщи.

Саманта се изчерви.

— Лорд Кързи — поправи се тя. — Ти го разстрои, Джени. Не трябваше така да изчезваш с лорд Торнхил.

— И ти ли ме мъмриш сега? — попита тихо Дженифър.

— Е, трябва да признаеш, че не беше редно — изрече уклончиво Саманта. — Ти си имаш мъж, Джени, и винаги си твърдяла, че го обичаш. Не беше редно да излизаш навън с графа. Кой знае какво си бяхте намислили, двамата, там, навън?

Бяха по средата на стълбите. Но Саманта бе спряла и с обвиняващ поглед се бе вторачила в братовчедката си. И после, пред слисания поглед на Дженифър, тя прехапа горната си устна, очите й се напълниха със сълзи и тя се обърна, без да промълви дума повече и се затича обратно нагоре по стълбите.

— Сам? — извика Дженифър след нея. Но остана сама по средата на стълбите. Чувстваше се ужасно нещастна и имаше толкова желание да закусва, колкото и да се хвърли в бърлогата на някой лъв.

Наистина тогава постъпката й не изглеждаше като такова ужасно неблагоразумие. Нима беше? Защо бяха отворени двойните стъклени врати към терасата и фенерите там, в градината, бяха запалени, щом не се очакваше от гостите да се разхождат навън?

Но вината я предпази от чувството на възмущение срещу всеки, който я обвиняваше — дори и Сам. Защото, разбира се, постъпката й се бе превърнала в неблагоразумие. Те бяха прави, а тя — виновна. Беше позволила на един мъж, който дори не й бе годеник, да я целуне в градината.

 

 

Саманта се хвърли на леглото и зарида върху възглавницата, в която зарови лицето си. Беше й отнело доста време, докато изтрие всички следи от снощните си сълзи. Сега трябваше да започне всичко отначало — след като отново бе спряла да плаче.

Почувства се ужасно виновна и ужасно… Не можа да намери точната дума.

Вече имаше известен брой обожатели. Решително спря да ридае и обърна главата си настрани, така че да може да диша. Започна да ги изрежда и да си ги представя мислено. Ето, сър Албърт Бойл. Беше съвсем обикновен и много мил. Ето и лорд Греъм, който бе много млад, но и много енергичен. Господин Максуел я караше да се смее, а сър Ричард Паркс и господин Чизли заслужаваха също вниманието й. Може би някои от новите й кавалери от предната вечер щяха да проявят по-нататъшен интерес и щяха да се превърнат в нейни редовни обожатели. Може би скоро един или двама от тези обожатели щяха да се превърнат в любовници. Може би скоро тя ще бъде въвлечена в някоя сърдечна връзка. Може би Джени няма да бъде единствената, която ще бъде омъжена в края на лятото.

Но мисълта за Джени я смути.

Той наистина бе много потиснат. Много ядосан. Беше го почувствала веднага щом свърши вечерята и я покани за следващия тур. Тя бе обезпокоена и се чудеше защо бе очаквано от нея да танцува с него, да му се усмихва и да прекара половин час в компанията му, когато очите му бяха толкова студени, устните му толкова стиснати, а умът му толкова видимо разсеян. Имаше други благородници, с които би могла да танцува, и които действително щяха да я гледат в очите и да й се възхищават.

Дори се възмути още повече, когато лорд Кързи ясно й даде да разбере, че няма да танцува с нея, а я очаква да излезе с него на балкона.

— Не съм сигурна, милорд — беше му казала тя, — че е редно да напускам салона без придружителка — подозираше, че той прави това, за да накаже Дженифър. Не искаше да се озове по средата на един спор между влюбени — ако наистина така стояха нещата. Ако трябваше да се разхожда на балкона, вместо да танцува, би предпочела да го направи с някой от почитателите си.

— Съвсем благоприлично е — беше я уверил той. — Вие сте братовчедка на годеницата ми.

И така тя бе позволила да я изведат навън — право надолу по стълбите и в градината, където той я отведе да седне на една пейка от ковано желязо, която не се виждаше от балкона и от салона за танци.

— Каква бъркотия — бе избъбрил той. — Каква ужасна бъркотия.

Тя щеше да се почувства по-шокирана от думата, която бе употребил, ако не бе заета в същото време да издърпа ръката си от мястото, където бе хванала неговата ръка и ако последната не бе прилепнала бързо до тялото му, за да я задържи там. Беше се почувствала извънредно неудобно — и все още сърдита затова, че бе въвлечена в нещо, което не я засягаше.

— Тя обича ли ме? — беше я попитал рязко. — Знаете ли? Тя доверява ли ви се?

— Разбира се, че ви обича — бе отвърнала тя, шокирана. — Нали ви е годеница?

— Да — бе кимнал сухо той. — Беше насила въвлечена в това преди пет години, когато бе още дете. Когато аз не бях нещо повече от едно момче. Изглежда, че тя се интересува извънредно много от Торнхил.

— Тя танцува с него веднъж на нашия бал и веднъж на този — бе казала тя, въвлечена против волята си в тази кавга или каквото и да бе това между братовчедката й и нейния годеник. Все още беше ядосана, че изпуска половин час от бала.

— Като изключим това, че те не танцуваха — бе казал той.

— Те дойдоха тук — бе отвърнала Саманта. — Или може би само на балкона. В това няма кой знае какво прегрешение. Сега ние сме тук. И не извършваме прегрешение.

— Не — бе се съгласил той. — Няма ни най-малко прегрешение в това една двойка да е навън, без придружителка, по време на някой бал, нали?

И за да докаже твърдението си, което очевидно бе направил със сарказъм в гласа, той бе измъкнал ръката си изпод нейната, бе обгърнал раменете й с нея, беше повдигнал брадичката й и я бе целунал.

За миг Саманта бе толкова шокирана, че сякаш бе прикована на мястото си. И след това се бе опитала да се освободи. Беше го блъснала по рамото, а дланта я засърбя да го фрасне по лицето. Беше вбесена.

Но той не я бе пуснал. Беше използвал по-голямата си сила да заклещи ръцете й върху гръдния си кош и я бе привлякъл по-близо до себе си с двете си ръце. Главата му се бе наклонила по-удобно към нейната и той я бе целунал отново — с по-голяма жар.

Тя беше спряла да се съпротивлява. И после престана да е пасивна. Беше отвърнала на целувката му. И някак си едната й ръка се бе освободила от примката му и обгърна врата му. В продължение на може би минута тя безумно се бе наслаждавала на първата си целувка.

Той я бе погледнал безмълвно, а очите му блестяха на лунната светлина, когато накрая повдигна глава и тя се вторачи в него и едва тогава постепенно започна да осъзнава какво се бе случило преди миг и с кого бе споделила първата си целувка. И постепенно си спомняше, че никога не го бе харесвала много, че винаги го бе считала за студен.

— Милорд — бе казала тя колебливо. Искаше й се да е отново сърдита, но ядът й би изглеждал неподходящ след тази минута на безусловна капитулация.

— Лайънъл — бе прошепнал той.

— Лайънъл. — Тя бе поставила едната си ръка върху гърдите му.

Не можеше да измисли какво да му каже.

— Виждате ли — бе прошепнал той, — защо придружителките са такова необходимо зло?

Тя се бе вторачила безмълвно в него. Нима той просто й бе демонстрирал онова, което може би се е случило между Джени и граф Торнхил? Нима всичко е било само затова? Но умът й отказваше да работи съвсем ясно.

— Саманта! — той я бе докоснал леко с опакото на ръката си по бузата. — Бих желал да бяхте отишла да живеете с чичо си година или две по-рано, отколкото в действителност. Може би той и баща ми щяха да ми изберат друга годеница. Някоя по-близка до моя вкус.

— Мисля, че би трябвало да ме отведете вътре — бе казала тя, като изведнъж й бе прималяло.

— Да — беше се съгласил той. — О, да, наистина.

Но не бе станал незабавно на крака. Навел бе глава и я бе целунал отново. И за неин вечен срам тя му бе позволила, въпреки че този път не можеше да изтъкне като оправдание, че е шокирана от неочакваната постъпка.

Бяха се изкачили по стълбите към балкона и се бяха разхождали до края на тура. Но свободната му ръка през цялото време бе останала върху нейната — тя го държеше подръка.

През цялата нощ Саманта не знаеше какво да си мисли за тази среща. Освен това, че той не обичаше Джени и че съжаляваше за обещанието, което го бе довело до годеж, който скоро щеше да бъде обявен. Не знаеше какви са чувствата му към нея и дали въобще ги има.

През цялата нощ се измъчваше от вина. Беше позволила да бъде целуната — два пъти — от годеника на Джени. Нещо по-лошо — това бе мъжът, когото Джени отчаяно обичаше и бе обичала в продължение на пет години. А Джени, освен че й беше братовчедка, й беше и най-добрата приятелка.

Вероятно целувката не означаваше нищо за него. Без съмнение не означаваше нищо.

Саманта искаше същото да може да се каже и за нея. Ако не бе означавала нищо, ако можеше да я отхвърли с лека ръка, вероятно щеше да изпита обикновен гняв и просто щеше да съжалява за факта, че годеникът на Джени не я обича.

Но целувките бяха означавали нещо. Лежала бе будна през цялата нощ и през повечето време бе плакала, опасявайки се, че е влюбена в лорд Кързи — влюбена в Лайънъл. Че вероятно винаги е била влюбена и се бе защитавала от онова, което бе изглеждало като съвсем нежелателна и непристойна страст, като бе търсила недостатъци у него.

Но може би не бе така и тя просто реагираше по съвсем глупав и предвидим начин, като се влюбваше в първия човек, който я бе целунал. Като че ли целувките и любовта са синоними. Да, така беше, разбира се. Тя не го обичаше и дори не го харесваше. Беше я яд за начина, по който се бе държал с нея миналата нощ. Това, което бе направил, бе непоносимо.

— Лайънъл — прошепна тя, като затвори очи и притисна влажната възглавница към гърдите си. — Лайънъл — о, Господи, колко го мразеше…

 

 

През следващите дни граф Торнхил си мислеше, че би предпочел да не беше разговарял с госпожица Дженифър Уинууд на бала у Чизли. Тя беше много красива и много привлекателна жена. Искаше му се да знае само тези факти за нея — единствените факти, които човек има нужда да знае за всяка жена. Въобще не се бе почувствал, по някакъв начин виновен спрямо жените, които бе наемал за случайни полови връзки, или спрямо онези, които бе задържал за по-дълъг период като любовници. Когато една жена бе само красив сексуален обект, човек нямаше нужда да изпитва чувства, освен физически.

Нямаше намерение дори да се опита да направи госпожица Уинууд своя любовница. Не бе толкова долен, дори и да бе позволил на желанието за отмъщение да го обземе изцяло. Но наистина имаше намерение да я заблуди, да я компрометира, да я накара да развали годежа си, или ако това се провали, да принуди Кързи да стори това. И при двата случая последващият скандал и унижението за Кързи щяха да бъдат крайно задоволителни за него.

Щеше да бъде много по-добре, ако бе предвидил тя да остане за него само чувствената и дългокрака червенокоса, която бе пожелал да има в леглото още от първия миг, в който я видя — много преди да узнае за връзката й с Кързи. И ако бе насочил вниманието си към многобройните привлекателни черти на личността й — между тази червена коса и тези дълги крака. Беше глупаво да й позволи да се превърне в личност за него. Тя виждаше живота си като живот на привилегирована. Чувстваше, че дължи нещо в замяна. Чувстваше, че има някаква отговорност към подвластните на баща си и че ще има към съпруга си, след като се омъжи. Предпочиташе провинцията пред града. Усещаше, че именно там е истинският живот. Не завиждаше често на другите. Считаше се за щастлив човек.

Проклятие! Той не искаше да знае за нито едно от тези неща. С изключение на това, че бих могъл с тях да успокоя съвестта си, предположи графът. Би могъл да убеди себе си, че й прави услуга. Тя заслужаваше някой по-добър от Кързи. Но може би след един скандал за развален годеж нямаше да може да си намери друг.

Той бе изненадан от реакцията й на неговата целувка — въпреки че едва ли би могла да се нарече така, когато той просто бе докоснал устните й със своите за няколко секунди, а ръцете й и останалата част от тялото си бе държал определено на разстояние от нея. Дори така, той бе изненадан, че тя нито се дръпна, нито го смъмри след това, нито пък избухна в сълзи. Беше приела целувката, дори бе притиснала устните си към неговите за тези кратки секунди. И после се бе държала така, сякаш нищо нередно не се беше случило между тях.

Беше задоволително. Дотук всичко бе много лесно.

Просто му се искаше, за да намали съпротивата й, да я накара да се чувства удобно с него и да я направи податлива на настъплението му, да не му се налага да разговаря с нея. Просто му се искаше да не знае, че тя бе взела онази книга с поезията на Поуп да я чете, защото не искаше да бъде ограничена в читателските вкусове.

Той я видя вечерта след бала у Чизли в театъра и й кимна от собствената си ложа, когато улови погледа й. Имаше чувството, че тя е знаела отдавна, че той ще бъде там, но съзнателно не бе поглеждала в неговата посока. Не направи никакъв опит да посети ложата на Ръшфорд, където тя седеше с компанията си.

Видя я отново на следващия следобед в парка, да се разхожда в едно ландо с Кързи, госпожица Нюман и Хенри Чизли, и докосна шапката си да я поздрави, като нито спря да поднесе почитанията си, нито погледна към останалите й спътници. Видя я и същата вечер на концерта у госпожа Хобс. В залата той седна срещу нея, Кързи, граф и графиня Ръшфорд и я наблюдаваше през по-голямата част от вечерта, въпреки че не се приближи до нея през антрактите, когато другите гости кръжаха наоколо.

Но в Ричмънд на следващия следобед, на градинското парти на лейди Бромли, той реши, че я бе оставил сама достатъчно дълго време. Имаше късмет, мислеше си той, че бе поканен на такова отбрано събиране, но лейди Бромли беше баба на Катрин и знаеше, че той не е баща на детето на Катрин — въпреки че очевидно не знаеше кой е бащата, защото Кързи без съмнение нямаше да бъде измежду гостите й.

Лейди Бромли го хвана подръка и се разходи с него покрай реката, която за неин късмет бе естествена граница на градината й. Тя вървеше много бавно, но той със задоволство съобрази крачката си с нейната. Слънцето грееше, на небето нямаше нито един облак и той имаше намерение някак си още преди края на следобеда да остане насаме с госпожица Дженифър Уинууд. Да се приближи една стъпка по-близо до отмъщението си — до спечелването на играта, както се беше изразил Кързи.

— Тъкмо вчера получих писмо от Катрин — сподели лейди Бромли. — Детето е добре и тя също. Изглежда, че климатът й допада. Също и компанията. Тя прекарва добре там, нали, Торнхил?

— Изглеждаше напълно доволна, когато я оставих преди два месеца, госпожо — увери я той искрено. — Наистина, бих казал, че тя е намерила мястото на този свят, което най-добре й приляга.

— В една чужда страна — каза тя като цъкна с език, — някак си не ми изглежда справедливо. Но съм доволна. Никога не е била щастлива тук. Ще ме извиниш за това, което ще кажа, Торнхил, но моят зет, безпаричният му глупак, не трябваше въобще да я омъжва толкова млада за мъж, който можеше да й бъде баща.

Да, мислеше си графът. Катрин бе четири месеца по-малка от самия него. Тя бе жена на баща му в продължение на повече от шест години, преди да замине с него за Европа. Да, това бе престъпно, особено като се има предвид лошото здраве на баща му дори по време на женитбата му и последвалата го постоянна раздразнителност.

— Кой е немският граф? — попита лейди Бромли.

— Немският граф? — Графът повдигна вежди.

— С нечетливо и без съмнение с непроизносимо име — каза тя. — Споменато два пъти в писмото.

— Не мисля, че съм го срещал — призна графът с усмивка. — Но беше само въпрос на време, госпожо, някой да спечели благоразположението й. Тя привлича силно вниманието на околните.

— Хм — погледна го косо тя, — защото, Торнхил, баща ти й остави малко състояние. А също и на детето.

— Защото тя е прекрасна и чаровна — не се съгласи той.

Лейди Бромли изглеждаше доволна, въпреки че не каза нищо повече. Бяха долу до реката и видяха три лодки във водата — трима господа гребяха, а дамите бяха седнали свободно и изглеждаха като от картина. Дженифър Уинууд, в една лодка с Кързи, правеше следа във водата с едната си ръка, а с другата държеше слънчобран.

— Приятна двойка — промълви лейди Бромли, като проследи погледа му. — Чух, че отскоро са сгодени и ще сключат брак в катедралата Сейнт Джордж преди края на Сезона.

— Да — кимна графът. — И аз го чух. И да, наистина приятна двойка.

Няколко минути по-късно Кързи издърпа лодката до брега и подаде ръка на дамата си да слезе. Тя изглежда по-млада от двадесетте си години този следобед, помисли си графът, в изящната си, украсена с клонки муселинова рокля и сламено боне със сини метличини по ръба и в комбинация със синия слънчобран.

— Госпожице Нюман? — виконтът се усмихна на братовчедката на годеницата си — нисичка блондинка, която стоеше наблизо, в компанията на няколко младежи. — Ваш ред е. Мога ли да имам удоволствието…

Изглежда госпожица Нюман въобще не иска да достави това удоволствие на Кързи, помисли си графът. Горкото момиче. Но тя пристъпи напред и му подаде ръка. В почти същия момент полковникът и госпожа Морис въвлякоха лейди Бромли в разговор и граф Торнхил се възползва от този миг, може би най-добрия, който можеше да му предостави следобедът.

— Госпожице Уинууд — каза той преди тя да има възможност да се придвижи от брега до групата, с която разговаряше братовчедката й. Той протегна ръка към нея. — Може ли да ви придружа до терасата? Мисля, че там сервират студени напитки.

Ситуацията не можеше да бъде по-благоприятна. Имаше няколко души, които ги наблюдаваха, включително и Кързи, който бе безсилен да стори нещо и му липсваше смелост да направи сцена. А тя беше безсилна да му откаже, без да изглежда зле възпитана. Тя наистина изглеждаше невероятно привлекателна — факт, който не бе свързан с нищо конкретно в случая.

Тя се поколеба само за миг, преди да го хване под ръка. Но, разбира се, тя бе благовъзпитана млада дама и съвсем без опит в обществото. Наистина нямаше никакъв шанс.

— Благодаря ви — промълви. — С удоволствие ще изпия чаша лимонада, милорд.

Граф Торнхил, като погледна с възхищение към нея, се зачуди с известно любопитство дали играеше играта сам този следобед. Нима Кързи не го беше видял с лейди Бромли? Ако бе така, защо не бе задържал за по-дълго госпожица Уинууд? Или ако не бе успял да стори това, защо не бе предоставил лодката на някой друг и не бе хванал за ръка годеницата си, за да остане при него?

Изглеждаше като че ли Кързи бе отстъпил този рунд на играта.

Освен ако някак си не вземаше по-активно участие в нея. Прекрасно! Наистина беше прекрасно.

Но каква точно бе играта, чудеше се той.