Мери Балоу
Мрачният ангел (17)

Глава седемнадесета

Граф Торнхил бе дълбоко развълнуван от писмото от Швейцария. Самият факт, че то го бе опростило в очите на Дженифър за поне едно от обвиненията срещу него, разбира се, не беше маловажен. Но не бе само това. В писмото имаше два определени момента, които дълбоко бяха впечатлили ума му.

Тя го бе помолила да не търси отмъщение. Молбата й бе дошла твърде късно, разбира се. Вече бе търсил отмъщение и не бе успял да го получи. Той по-скоро бе помогнал на Кързи, отколкото да го нарани. Кързи бе доста щастлив да се отърве от затрудненията от един нежелан годеж. Но опитът при отмъщението не бе останал без резултат. Нещо повече. Той бе наранил двама души — Дженифър и самия него.

А сега замисляше по-нататъшно и по-злобно отмъщение. Почти бе планирал смъртта на Кързи, може би като го предизвика на дуел. И все пак молбата на Катрин го бе накарала някак си да осъзнае, че омразата просто подхранва омраза и насилие. През последните седмици бе станал точно толкова лош, колкото и Кързи. Да, точно толкова.

Това бе обезсърчителна мисъл.

Особено във връзка с другото, което Катрин бе казала. Аз спечелих от тази среща. Наистина бе спечелила. Истина бе, че бе страдала ужасно, но опитът й я бе направил по-зряла и я бе извел да намери за себе си мястото и живота, които щяха да я направят щастлива. Щеше да се омъжи отново. И най-важното, имаше Илайза, която обожаваше.

Да, Катрин бе спечелила почти от всичко, докато Кързи бе все още егоист, без корени и много вероятно нещастен.

Аз спечелих от тази среща.

Думите го бяха преследвали през целия ден. В опитите си да получи някаква мярка за отмъщение, той бе развалил годежа на Кързи с Дженифър и я беше измамил и принудил да се омъжи за самия него. Беше ли той загубил от тази среща? Беше ли? Или бе спечелил, така, както и Катрин?

В действителност и в двата случая не беше ли станало така, че загубилите, в края на краищата, бяха спечелили?

Това, че Кързи дойде да разговаря с Дженифър в началото на бала бе дръзка провокация. Очевидно това бе добре пресметнат ход. И съвсем естествено бе граф Торнхил да бъде вбесен и дори да е способен да го убие. Но той избра такова държание, че главна негова грижа през вечерта да бъде жена му. Но можеше и щеше да направи всичко, което бе по силите му, за да защити интересите й и да се погрижи за сигурността й. И за удобствата й в бъдеще. Това бе всичко, което можеше да направи.

С облекчение видя, че в края на краищата обществото нямаше да се отнесе с нея като към някой парий. Франк, разбира се, дойде да засвидетелства почитта си веднага щом свърши първият тур и я заведе да танцува с нея втория. А в края на тура Бърти доведе да представи своята изчервяваща се, свенлива годеница — с разрешение на майка й, както му бе прошепнал Бърти, когато графът повдигна вежди и го погледна многозначително. Бърти танцува следващия тур с Дженифър, докато графът бе принуден да партнира на ужасената госпожица Огдън. Нужен му бе целият чар и цели пет минути, за да изтръгне признание за първата й целувка и още две минути, за да я накара да се засмее. Когато се успокои и усмихне, изглежда почти красива — помисли си графът. Несъмнено бе много чаровна. Не трябваше да забрави да поздрави Бърти за избора му.

Когато свърши този тур, полковник Морис се приближи, поклони се галантно на Дженифър и я помоли да му окаже честта да танцува с него. И след това кризата изглежда бе преминала. Очевидно бе станало модно да се танцува със скандално известната нова графиня Торнхил.

Такова е непостоянството на висшето общество — помисли си съпругът й, като я наблюдаваше и дори не се опитваше да прикрие възхищението в очите си. Беше я наблюдавал с предпазливо възхищение, докато бе търсил своето отмъщение. Е, сега то бе станало съвсем истинско.

И все пак не всичко бе съвсем наред. Разбира се, че не беше. Съвсем учудващо бе, че вечерта протичаше толкова добре. Графът сам й партнира на танца преди вечерята, въпреки че бе видял други двама бъдещи кавалери да се приближават към нея. Не бе съвсем сигурен какво щеше да се случи на вечерята и предпочете да бъде с нея, за да я защити, ако се наложи.

Беше много доволен, че бе имал предчувствието да направи това. Беше я поставил да седне на една маса с Бърти и госпожица Огдън и две други познати двойки. Масата, съседна на тяхната, бе празна, но три други двойки я приближаваха и сред тях бяха граф и графиня Ръшфорд. И графинята, която дотогава бе в стаята за игра на карти през цялата вечер, ги видя и замръзна.

— Ръшфорд — каза тя след значителна пауза и с много ясен глас, — намери ми друга маса, моля те — тя вдигна глава и помириса въздуха. — Има нещо, което вони в съседство на тази маса.

Ръшфорд я отведе и другите две двойки се изнизаха след тях, а граф Торнхил наведе глава към жена си, каза й нещо мило и й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор.

Преди да свърши вечерята, всички в трапезарията и без съмнение всички, които не бяха влезли там, вероятно вече знаеха какво бе казала графинята. Мнозина щяха да аплодират остроумието й.

Не, не всичко бе съвсем наред. И щеше да му бъде трудно да забрави за отмъщението, когато имаше голяма вероятност жена му да стане мишена за други такива бръщолевения, една седмица преди да я отведе към спокойствието и сигурността на Чалкоут.

Хенри Чизли танцува с нея след вечерята, а графът, както обикновено, наблюдаваше. Тя е жена с голяма сила на характера — помисли си той с неочакван изблик на гордост. Държеше се чудесно при обстоятелства, които отдавна биха накарали повечето жени да изпаднат в истерия и биха ги отпратили към постоянен упадък. Дженифър — подозираше той — няма да загуби присъствие на духа, дори когато пълната истина за това, което се бе случило с нея през последните няколко дни, най-накрая се стовари върху нея.

Той внезапно си спомни, че го бе запитала кой е бил любовникът на Катрин и кой е бащата на Илайза. Нима подозираше каква бе истината? Пое си дълбоко дъх.

Но вниманието му бе отвлечено.

С крайчеца на съзнанието си помнеше, че Саманта бе напуснала леля си и сега се приближаваше към рамките на вратата. В това нямаше нищо странно, но вниманието му бе приковано в мига, когато тя се блъсна в Кързи пред всички. Забърза покрай него и излезе навън през вратата, а само няколко секунди по-късно Кързи се обърна и също излезе.

Графът се намръщи. Все още не бе имал шанса да се запознае добре със Саманта, но тя бе братовчедка на Дженифър и дори по-млада от нея. Не виждаше защо Кързи ще иска да има нещо общо със Саманта, след като току-що се бе отървал от Дженифър. Но ако бе решил наистина да насочи чара си към момичето, то нейната младост и неопитност без съмнение щяха да я направят негова лесна жертва.

Той се поколеба и погледна назад към жена си, която все още танцуваше с Чизли и му говореше нещо, което го караше да се смее. Поколеба се още миг и след това сам се изниза от салона.

Да, Кързи се бе обърнал към нея и те разговаряха. Можеше да види само гърба му, но момичето изглеждаше доста развълнувано. Изглежда Саманта не го забеляза, когато той се приближи точно толкова, колкото му бе необходимо. Може би се бе отказал от мисълта за отмъщение, но нямаше да стои безучастен, докато Кързи съблазнява едно невинно момиче.

— … прекрасна млада дама — чу Кързи да казва, — а аз винаги съм оценявал красотата. Може би съм изразил някаква галантност, която вие сте разбрала погрешно?

Графът видя как вълнението върху лицето на Саманта даде място на ужаса.

— Вие искахте да се освободите от Джени — чу я той да казва, въпреки че тя почти шепнеше. — Опитахте се да ме използвате. О, о! — Последното възклицание бе мъчително.

Не му бе необходимо кой знае колко време, за да разбере какво се бе случило. Кързи очевидно бе играл двойна игра с надеждата, че ако не спечелеше едната, щеше да успее с другата. И при този начин на действие той съвсем безсърдечно бе оскърбил две невинни девойки.

Граф Торнхил почувства отново импулса към убийство в себе си, за да може да се разплати. Той остана на мястото си, докато Саманта мина покрай Кързи и почти се сблъска с него и се забърза в посока към стаята за дамите. Кързи се извърна след миг и от лицето му личеше, че се забавлява. Изражението му се промени, когато видя графа да стои само на няколко крачки от него.

— Ааа — каза той, — шпионинът по терлици. Нима трябва винаги да се оглеждам през рамо, където и да отида, до края на сезона, Торнхил?

— Това може да се уреди, ако знам, че ще ти донесе няколко безсънни нощи — каза любезно графът. — Искам да поговоря с теб сега, Кързи.

— Нима? — усмихна се виконт Кързи отново, без да се притеснява. — Мисля, че от мен се очаква да не бъда в една компания с мъжа, който е отговорен за разбитото ми сърце.

— Тогава ще почакам — изрече спокойно графът, — да се върнеш в салона и после ще ти запратя ръкавица в лицето, за да защитя честта на братовчедката на жена ми, госпожица Нюман.

— Тогава просто ще станеш за смях — сви презрително рамене виконтът.

— Ще пробвам — усмихна му се графът. — В края на краищата, много малко мога да загубя. Когато човек има лоша репутация, не му остава кой знае какво да пази от възмущението на обществото, нали?

Виконт Кързи изглежда се жегна.

— Е — попита той, — какво имаш да казваш?

— Няколко неща — започна графът, като се огледа, — които бих желал да ти кажа насаме. За наш късмет, виждам, че това преддверие в този момент се освобождава. Да отидем ли там?

— След вас — виконт Кързи направи подигравателен поклон и посочи с ръка към преддверието.

Къщата на Тръскът бе построена тъкмо за обществени прояви. Имаше цяла поредица от малки, удобни преддверия срещу танцувалния салон, всички свързани с врати помежду си, които биха могли да се затварят за уединение, или да бъдат оставени отворени за по-голямо обществено контактуване. Бе съвсем разбираемо, че някои гости биха потърсили по-тихо място от танцувалния салон по някое време на вечерта, ако все пак не се интересуват от карти за игра. Беше разбираемо също, че младите двойки, които бяха въвлечени в брачния пазар, както повечето участници по време на Сезона, биха желали в някакъв момент да откраднат по някоя целувка, без да бъдат наблюдавани от половината присъстващи.

Не бе прието вратите да са затворени. Затворените врати предполагаха тайни срещи и можеха да предизвикат някакъв скандал, ако останеха затворени за твърде дълго.

Граф Торнхил затвори вратата към коридора. Виконт Кързи направи гримаса, а на лицето му отново се изписа насмешка.

— Жалко, че благородниците са се отказали от модата да носят шпаги преди няколко десетилетия, Торнхил — каза той. — Бихме могли да направим грандиозно сблъскване на оръжията тук, нали?

Графът застана близо до вратата. Постави ръцете си на гърба.

— Трябва да ти благодаря, Кързи — погледна го в упор той, — за това, че толкова ме улесни да се сдобия със съпруга. Вярвам, че тя е най-голямото съкровище, което човек би могъл да се надява да открие.

Лорд Кързи се засмя:

— Нима е толкова добра? Може би трябваше сам да опитам няколко пъти, Торнхил. Да ти я дам използвана и прочие.

— Внимавай — гласът на графа бе много тих. — Много внимавай, Кързи. Жената бе принудена да изстрада неописуемо унижение, за което и двамата сме отговорни.

— Хайде пък сега — сви рамене лорд Кързи, като все още продължаваше да се смее. — Трябва да признаеш, че бях по-добър играч от теб, Торнхил. Писмото бе съвършено. Поне по скромното мнение на автора, наистина бе съвършено. Не очаквах, обаче, да се изпързаляш така с нея. Този факт ще ме развлича още дълго.

— Ще бъда кратък — прекъсна го графът. — Дойдох да ти кажа следното, Кързи. Ти прелъсти мащехата ми, опозори жената, която сега е моя съпруга и жестоко си поигра с чувствата на нейната братовчедка — още една и дори още по-млада невинна девойка. Няма за какво да се страхуваш от мен, тъй като след завръщането ми от Европа, открих за моя сметка, че съм се принизил до твоето ниво, като се опитвах да те накажа и с тези си действия оскърбих невинни хора. Но ако отново се доближиш, до която и да е дама, намираща се под мое покровителство, и ако кажеш или направиш нещо, разчетено да им причини обществено унижение, ще ти хвърля тази ръкавица в лицето на най-многолюдното място, което мога да намеря. Няма да те питам дали ме разбираш. Не мисля, че слабоумието е сред твоите недостатъци.

Виконт Кързи отметна глава назад, през смях.

— Страх ме е и треперя, Торнхил — изкиска се той. — Колената ми се подгъват.

— Ако не се подгъват сега, то това ще стане още преди тази нощ да свърши.

И двамата мъже извърнаха рязко глави и с изненада погледнаха към вратата на съседното преддверие, която сега се отвори и тръшна върху стената зад тях. Граф Торнхил си помисли, че вероятно не е била затворена.

Там стоеше граф Ръшфорд с пламтящ поглед и с почти мораво лице. Зад него Торнхил зърна за миг шокираното лице на графинята. Двамата благородници, с които бяха вечеряли, бързо избутаха дамите си през другата врата, навън в коридора.

— Татко! — възкликна виконт Кързи.

Една добре репетирана мелодрама не би могла да бъде изиграна и с половината на тази прецизност помисли си граф Торнхил. Е, толкова за тайните стаи и тайните разговори. И съвсем не в тази връзка, той се зачуди дали звукът от една целувка се пренася от едно преддверие на друго.

— Ръшфорд — каза той рязко, като направи поклон. — Госпожо — направи същото и към графинята. — Вече казах, каквото имах да казвам. Ако ме извините…

Той се извърна и излезе от стаята, като затвори вратата леко след себе си. Чу, че музиката тъкмо свършваше. Дженифър щеше да го чака в салона.

 

 

Знаеше си, че е страхливка, преди още да свърши нощта. Въпросите, които му бе задала по време на първия валс, тези, на които не бе отговорено, се повтаряха отново и отново в съзнанието й и през останалата част от вечерта. Не че наистина имаше нужда да чуе отговорите им. Но докато не им бе отговорено, докато не чуеше всичко от неговия глас, дотогава би могла да убеждава себе си, че това са само въпроси и че тя не знае отговорите им.

Реши, че ще го попита веднага щом свърши балът. И все пак не го попита в каретата на път за вкъщи. Бяха сами заедно и пътуваха в мълчание. Не че нямаше възможност да попита. Но не го направи. Той седна възможно най-далеч отдясно на седалката, а тя — възможно най-отляво. Но той взе ръката й в своята и я държа толкова здраво по време на това мълчаливо пътуване, че умът й бе изцяло съсредоточен върху болката й. Или поне така й се стори. Посрещна болката с удоволствие, защото тя даде възможност на ума й да се съсредоточи върху нещо.

Ще го попитам веднага щом дойде в стаята ми — реши тя, когато той я придружи до етажа и я остави на вратата на тоалетната й стаичка, след като леко я бе целунал и й бе казал, че ще се върне скоро. Но не го направи. Когато се върна при нея, тя вече бе облечена в нощницата си и току-що разпуснатата й и сресана коса изящно падаше по гърба й. И всичко, което можа да почувства, бе само очакване и желание. Ако го попитам сега — каза й една предателска част от разума й, — всичко ще се срине. И той няма да прави любов с мен. Или ако прави, няма да бъда в състояние да й се насладя.

И така, тя реши да го попита след това, преди да заспят. Но любовният акт им отне доволно много време и още повече сили. И правенето на любов й напомни, че тя не иска нищо от това да е истина. Нищо, включително и това, за което знаеше, че е истина. Не искаше да е истина, защото искаше да го обича. И искаше да бъде свободна да се радва на това до края на живота си. Не искаше да й се налага да се свива от страх пред него, при изпълнение на брачните й задължения веднъж на вечер. Не искаше това да се превърне единствено в задължение.

— Моя любов — прошепна той в ухото й, когато най-после свършиха и тя трябваше да бъде тази, която да го заговори. — Моя любов, не те ли изтощих?

От описанието на леля Агата и от предишните си познания, тя бе очаквала всичко да продължи не повече от няколко минути. И беше очаквала само малко неразположение за себе си и, разбира се, никакъв разход на енергия. Но то бе продължило много повече от няколко минути, и да, той я бе изтощил и тя самата се бе изтощила.

Не й бе останала никаква сила, за да промълви и една — единствена дума. Тя пое дълбоко дъх, сгуши се близо до него и заспа. Беше заспала дори преди да чуе тихия му смях в отговор.

Струя светлина от зората се процеждаше в стаята, когато тя се събуди отново и разбра, че именно устните му, които се разхождаха от слепоочието към бузата й, бяха превърнали съня й в еротичен и после я бяха събудили. Тя пое дъх сънливо, опряна до гърдите му и изпъна крака до неговите. Той има силни мъжки крака — реши тя и си спомни как ги усещаше от вътрешната страна на бедрата си.

Добре, каза си тя решително, когато дойде в пълно съзнание. Това е то. Попитай го сега. Свърши с това. Няма да имаш мира докато всичко стои открито.

И после може би никога нищо!

Но въпросите трябваше да бъдат зададени. Тя отдръпна лицето си от гърдите му и отметна глава назад. Той й се усмихваше.

— Добро утро, моя любов — поздрави я нежно. — Да не би случайно да те събудих?

— Да, събуди ме — кимна тя. — Какво искаш да кажеш с това?

Аз се усмихвам, помисли си тя безпомощно. Аз му се усмихвам.

— Исках само смирено да те попитам — продължи той, като усмивката му бе толкова мила, че й се размекнаха коленете, — дали мога да правя отново любов с теб, моя женичке.

— О, о…

Тялото има заплашителна власт над ума — помисли си бързо тя. Никога преди не бе подозирала това, преди тялото й да бе събудено за удоволствие — едва миналата нощ. Сега всяка част от нея бе готова за внезапно събуждане. Тя го искаше. Искаше да го чувства — навсякъде.

— Само ако ти искаш — каза той. — Трябва да кажеш не ако не искаш.

Тя осъзна внезапно и с пълно учудване, че вижда лицето му като в мъгла. И тогава усети една гореща сълза да се търкулва диагонално по бузата й и да пада върху ръката му.

— О, Гейбриъл… — изрече накрая. — Наистина го искам. Наистина. Прави любов с мен.

Когато свършиха, тя не каза нищо, въпреки че не заспа веднага, нито пък той. Можеха да разговарят, но вместо това топло и сънливо се целуваха със затворени очи. И тя се възхищаваше на това, което бе научила — че той може да прави любов с нея с ръката си, с пръстите си и отново и отново да я докарва до лудост и екстаз, така че когато влезе в нея най-накрая, за да изпита и той същото, тя можеше да бъде като приятно мека люлка за неговия твърд движещ се член и за семето му.

Щеше да му зададе въпросите утре, или по-скоро късно тази сутрин. Не сега. Сега щеше да бъде един от най-скъпоценните й спомени в живота. Щеше да запомни тази нощ, като нощта, през която бе обичала всеотдайно. Щеше да я запомни като нощта, преди любовта да умре завинаги.

Но онова беше утре. Това бе сега. Тя плъзна ръка около кръста му и притисна гърдите си по-удобно към неговите. Целувката им бе прекъсната за миг, но те отвориха очи, усмихнаха се лениво и отново съединиха устните си.