Мери Балоу
Мрачният ангел (4)

Глава четвърта

Как бих могла да се чувствам потисната? Не, не съм, каза си Дженифър твърдо, късно на другата сутрин. Само дето беше все още малко уморена. Салонът долу бе отрупан с цветя, като долу-горе половината бяха нейни, а другата половина — на Саманта. Но въпреки цялото вълнение от предния ден и късно снощи, Саманта преливаше от добро настроение.

— Толкова много благородници, които ни изпратиха цветя, Джени — каза тя с широко разперени ръце, като че ли танцуваше в някоя градина. — Едва мога да свържа някои от имената с конкретни физиономии, трябва да ти призная. Всичко е толкова прекрасно! Знам, че е традиция да се изпращат цветя на дамите на следващата сутрин след въвеждането им в обществото, но поне някои от тях би трябвало да са изпратени поради искрено възхищение, нали?

— Да — Дженифър докосна леко с пръсти един лист от най-големия букет. Сякаш малко й се плачеше и въобще не можеше да разбере себе си, или да си прости. Имаше всякакво основание да бъде неимоверно щастлива. Вечерта бе един чудесен успех — и за двете. Нямаше достатъчно танци, които да им дадат възможност да танцуват с всички господа, които ги бяха поканили.

— Този, например — засмя се Саманта. — Лорд Кързи трябва да е поръчал най-големия букет, който магазинът е могъл да му осигури. Сигурно си във възторг. Двамата заедно изглеждахте прекрасно, Джени. Всички говореха така. И всички знаят, че сте сгодени. Съобщението вече може да е излязло и във вестниците.

— Той бе невероятно красив, нали? — попита Дженифър замислено като си спомни за разочарованието си от предишната вечер, въпреки че открито не би признала, че нещо е било разочароващо.

Както бе очаквала, Лайънъл бе танцувал с нея след вечерята още веднъж, но имаха малко възможност да разговарят. Танците не предразполагаха към разговори, с изключение, може би на валса. Но миналата вечер нямаше валсове, защото на нея, на Саманта и на много други млади дами нямаше да им позволят да ги танцуват. Все още нямаха шанс да бъдат одобрени от някоя покровителка. На дамите не бе разрешено да танцуват валс, докато не получеха специално одобрение.

— И той дори ми изпрати букет — каза Саманта, като вдигна един и вдиша аромата му. — Не е ли мило от негова страна? Съжалявам, че съм го считала за студен. Никога няма да го кажа отново. Един благородник, който ми изпраща китка цветя, не може да бъде студен — тя се засмя още веднъж. — Смяташ ли, че ще имаме посетители този следобед? Леля Аги каза, че може да се очаква. Продължавам да искам да се ощипя, за да се уверя, че всичко това е истина, но се въздържам в случай, че не е.

Дженифър докосна един от букетите си, но не го взе. Рози. Червени рози. Вероятно не бе лесно да се намерят рози през това време на годината.

Той не се бе върнал в танцувалния салон. Може би си бе отишъл вкъщи след вечерята или бе прекарал останалата част от вечерта в стаята за игра на карти. Тя все още бе обидена от факта, че около половин час, който можеше да прекара с Лайънъл през паузата по време на вечерята, го беше прекарала с него, че разговорът, който би могла да води със своя годеник, вместо това бе проведен с граф Торнхил. Но тогава, ако беше с Лайънъл, щяха да бъдат на централната маса и отново нямаше да имат възможност за частен разговор. И виконт Кързи не бе пътувал из Европа в последната година и нещо и нямаше да може да я развлича с тези истории и да я изпълва с копнеж да види всичко сама.

Графът нямаше вина. Знаеше го. Но все пак негодуваше срещу него. Беше нечестно, но понякога бе невъзможно да бъдеш честен, когато се намесваше зовът на сърцето. Тя докосна с върха на единия си пръст венчелистчето на една роза и наведе глава да я помирише.

В действителност имаше основателна причина да изпитва негодувание — срещу него и срещу леля Агата. Леля Агата й бе казала в края на вечерта, че не е трябвало да танцува с граф Торнхил и че тя със сигурност нямаше да му позволи да я съпроводи до маса в залата за храна, където никой не би могъл да се присъедини към тях.

— Не мога да разбера защо брат ми го е поканил — бе казала лейди Брил. — Той, разбира се, е граф и освен това има огромно богатство, като собственик на едно от най-процъфтяващите имения в Англия. Но въпреки всичко не е подходящ гост за бал с млади и невинни девойки. Щях да го обезкуража твърде непреклонно, ако го бях чула да кани теб или Саманта.

— Не знаех, лельо — бе казала Дженифър. — А той ме помоли учтиво. Как бих могла да кажа не?

— Той има отвратителна репутация — бе съобщила лейди Брил — и трябваше да има доблестта да стои далеч от теб. Не трябва да имаш нищо общо с него, Дженифър. Ако го видиш отново, трябва да кимнеш учтиво, но по такъв начин, че всички дами да забележат, че не желаеш по-нататъшно запознанство. Ако той настоява, ти си длъжна да го отрежеш направо.

Тя не бе казала какво е докарало такава лоша репутация на графа и изглеждаше шокирана, че Дженифър дори си бе помислила да я попита.

Той не трябваше да я моли да танцува с него. Не трябваше да я насочва точно към тази маса. Но това нямаше да се повтори. Тя щеше да направи така, както леля Агата я бе посъветвала, ако той се приближи отново до нея. След по-малко от две седмици годежът й щеше да бъде официално обявен и тогава щеше да бъде съвсем в безопасност от всеки господин, независимо от това дали репутацията му е добра или не.

— Денят днес е чудесен — каза Саманта, като се разхождаше покрай прозореца и се взираше нагоре, — въпреки че слънцето не грее. Мислиш ли, че ще получим покани за разходка в парка, Джени? Дано някой благородник ни се обади следобед. О, толкова се надявам! Разбира се, ти няма нужда да проявяваш загриженост. Лорд Кързи е длъжен да се обади и той ще те изведе на разходка. Но аз ще живея в напрежение.

Дженифър хвана братовчедката си за ръка и двете излязоха заедно от стаята.

— Преди да се оплакваш повече — каза тя, — спомни си какво бе преди месец, Сам, или преди година или две. Тогава най-вълнуващото нещо, което можехме да очакваме, бе една разходка до селото, за да сменим цветната украса на олтара на църквата.

— О, да — съгласи се Саманта. — Да, така беше, нали? Ако нямаме посетители днес следобед и ако не можем да отидем на разходка, все още има и утре, разбира се, и балът в Чизли.

И Лайънъл със сигурност ще дойде, помисли си Дженифър.

 

 

Беше й изпратил един букет сутринта. Нищо прекалено щедро, просто това, което се очакваше от всеки благородник да изпрати на сутринта след първия бал. Но той наистина бе изпратил рози, извънредно скъпи по това време на годината, и съзнателно не си даде труд да изпрати цветя на малката блондинка, въпреки че нормалната вежливост би го подтикнала да направи това.

Той не направи посещение на Бъркли скуеър този следобед, въпреки че размисляше над идеята и бе много изкусен, когато откри, че сър Албърт ще отиде. Да присъстваш на бал в един дом сред стотици други гости и да присъстваш на събиране в гостната, между вероятно дузина посетители, бяха две безкрайно различни неща. Можеха да го накарат да се почувства определено нежелан в гостната. Най-малкото щеше да бъде смразен от дракона, в лицето на лелята на девойката, която бе отпуснала охраната си поради ангажименти само за миг и той изцяло се бе възползвал от този миг миналата нощ.

Не, той нямаше да посети къщата на Бъркли скуеър. Но щеше да поязди в парка в обичайния час и щеше да се надява да я срещне там. По всяка вероятност, в деня след представянето й в обществото, тя щеше да бъде там. В края на краищата така бе модно да се прави. Без съмнение Кързи щеше да я изведе на разходка. Щеше да бъде идеално.

Щеше да задвижи нещата бавно, реши наново тази сутрин, както бе решил миналата вечер, когато за първи път му хрумна тази идея. Жената бе резервирана, но нито глупава, нито лекомислена. Наистина, той бе развеселен от остроумието й, когато бе описала посещението си при кралицата. Предположи, че тя е по-голяма от повечето млади дами, които биваха въвеждани в обществото. Изглеждаше по-голяма. Не би могла да бъде заблудена лесно. Особено от Кързи. Дори за благоразумните момичета не бе трудно да се влюбят в Кързи, мислеше си графът. Катрин бе постъпила така, а тя винаги му се бе струвала благоразумна.

Но той щеше да я заблуди, тази дългокрака, съблазнителна червенокоса. Фактът, че това няма да бъде лесно, бе ободряващо предизвикателство. Тя бе сгодена, въпреки че още не бе направено официално съобщение за това. Вероятно щеше да бъде направено скоро. Според Нелър сватбата щеше да се състои малко преди края на Сезона. Щеше да бъде по-добре, ако годежът вече бе обявен официално. Един публичен скандал, един развален годеж по средата на Сезона — това щеше да бъде страхотно унижение за Кързи. Нямаше да бъде точно око за око, зъб за зъб. Но щеше да бъде съвсем задоволително.

Отмъщение, дори малко отмъщение, щеше да му донесе сладко удовлетворение. И желанието за това в този миг бе толкова завладяващо, че дори замъгли съзнанието му.

 

 

Виконт Кързи бе дошъл на посещение в Бъркли скуеър заедно с учудващо голям брой други благородници, както и няколко дами. Това бе много приятно, особено за Саманта, която все още не беше се научила, че нейната красота и жизненост ще привличат мъжете като мухи върху мед. Дженифър се радваше заради нея, а за себе си се радваше и бе същевременно разстроена. Беше доволна, защото някои от посетителите намираха за важно да седнат до нея и да поразговарят, а бе разстроена, защото Лайънъл се отдръпваше и оставяше другите да обсебят вниманието й.

Но скоро след пристигането си той я бе помолил да се разходи с неговата двуколка по-късно, в парка. И така, през този час, когато гостната на баща й бе претъпкана от посетителите, тя можеше да се утеши с мисълта, че го вижда, все така прекрасен, в елегантни дрехи за през деня, както бе в коприна и дантела предната вечер. И като знаеше, че най-после — о, най-после щяха да бъдат заедно за час или повече, като се разходи с него на чист въздух и на такова красиво място като Хайд парк.

Това бе наивна надежда. Тя го осъзна твърде рано, в началото на разходката. Хайд парк в пет часа следобед не беше място, където човек отива, за да остане насаме с някого или да се наслаждава на частен разговор. Оказа се, че Ротън роуд бе още по-претъпкан, отколкото танцувалният салон на баща й миналата нощ. Там бе целият моден свят, който се разхождаше или яздеше, или се возеше на многообразие от модни превозни средства.

Но въпреки всичко, беше чудесно да язди до Лайънъл, почти рамо до рамо с него, да бъде видяна там, да знае, че повечето хора са разбрали за връзката им.

— Учудващо е — каза тя. — Двете със Саманта се разхождахме тук преди две седмици, но в по-ранния следобед. Не видяхме никого. С изключение на двама благородници на коне, единият от които бе мургав и със самоуверен поглед.

— Има си подходящо време, за да вземе човек въздух — обясни виконт Кързи. — Няма смисъл да се идва тук през останалата част от деня.

— Освен когато наистина иска да подиша чист въздух и да се поупражнява — каза тя с усмивка и завъртя слънчобрана си.

Той погледна към нея неразбиращо и тя се почувства глупаво. Човек винаги се чувства глупаво, когато си направи шега, а другият не я разбере. Но естествено, това бе плитка шега.

— Откривате ли някога в края на Сезона, че желаете да се завърнете в провинцията, за да се наслаждавате на природата, без всичките тези развлечения? — попита тя.

— Предпочитам цивилизования начин на живот — отговори той.

Това бе почти целият обхват на разговора им. Дженифър скоро разбра, че човек идва в Хайд парк не за да се разхожда с карета или да язди, а за да маха с ръка и да се покланя, да се усмихва, да общува и да клюкарства. Беше озадачаващо, като се има предвид фактът, че тя бе официално въведена в обществото от по-малко от двадесет и четири часа, а вече толкова много хора я познаваха и толкова много се спираха да си разменят любезности с нея и лорд Кързи.

Той бе голям любимец на жените, разбира се. За Дженифър бързо стана ясно, че онези, които спираха, правеха това повече да се взират и да приказват с него, отколкото да общуват с нея. Но това откритие по-скоро я забавляваше, отколкото я дразнеше. Почувства чудесна завладяваща топлина, като знаеше, че той е неин и че всичките тези жени трябва да са позеленели от завист, защото той бе избрал нея за годеница.

И ако жените спираха заради него, няколко господа спряха заради нея. Вълнуващо бе да знае, че беше привлякла вниманието им, въпреки че бе обществена тайна, че е сгодена. За разлика от Саманта, тя не беше се чудила непрекъснато през последните няколко месеца и дори години дали е привлекателна за мъжете. Беше загрижена само за това дали е привлекателна за лорд Кързи. Беше предположила, че никой друг мъж не би си позволил да я погледне повторно, като знае, че не е част от големия брачен пазар.

Граф Торнхил яздеше в парка и имаше не толкова сатанински вид както миналата вечер — сега бе облечен в син костюм за езда, кожени жълтеникаво — кафяви панталони и високи ботуши. Присъствието му излъчваше сила. Дори сред навалицата от другите светски личности тя го забеляза, когато той бе на значително разстояние от тях. И се надяваше, че няма да дойде по-близко, така че да не й се налага да се отнася към него с хладна вежливост, така както бе заръчала леля й Агата. Искаше й се да знае какво му бе донесло отвратителната репутация. Въпреки че не бе подобаващо за възпитаните жени да се интересуват от такива неща.

Вниманието й бе отвлечено от лорд Греъм, първия партньор на Саманта от предната вечер, и от още един благородник, които спряха да изразят почитанията си. Когато продължиха да яздят, Дженифър откри, че графът е наблизо и че гледа право към нея — както изглежда винаги правеше. Тя кимна с глава, като се надяваше, че той ще отмине бързо.

Той спря и докосна шапката си.

— Госпожице Уинууд, Кързи — поздрави той. — Приятен ден.

— Торнхил — кимна виконтът резервирано и понечи да продължи напред с кабриолета си.

Но графът бе сложил безгрижно ръка на рамката под седалката на Дженифър.

— Надявам се, че сте отпочинала след успеха ви миналата вечер — каза той, като я гледаше право в очите, пренебрегвайки виконта.

— Да, благодаря ви — как можеше човек да запази хладна въздържаност, когато тези черни очи се взираха в нейните собствени и бе почти невъзможно да отклони погледа си встрани? — Благодаря ви за букета — додаде тя, без да бе имала намерение да го споменава. — Вероятно е било трудно да намерите рози по това време на годината. Прекрасни са.

— Така ли? — той направи нещо с очите си така, че те се усмихнаха, а останалата част от лицето му — не.

Дженифър намери това за доста смущаващо.

— Да — кимна тя неубедително и се зачуди дали се изчервява.

Надяваше се, че не, но усещаше как бузите й парят. Той отдръпна ръката си от кабриолета и седна отново изправен на седлото си. Дженифър се зачуди между другото дали просто конят му бе по-голям от тези на другите господа, или високият му ръст създаваше впечатлението, че той се извисява над останалите в парка.

— Но не толкова прекрасни, колкото получателката им — продължи той и гласът му звучеше така, сякаш са съвсем сами заедно.

Докосна отново шапката си, кимна и отмина, без да погледне към Кързи.

Всичко се случи за няколко секунди. Някои други бяха прекарали повече време до кабриолета им. И все пак тя се почувства смутена, разтревожена и биеща на очи. Почувства се така, сякаш всички я гледаха и се чудеха защо граф Торнхил проявява особен интерес към нея, когато тя бе сгодена за виконт Кързи. Знаеше, че се държи глупаво. Завъртя слънчобрана си и се огледа наоколо. Саманта яздеше до господин Максуел и се смееше весело на нещо, което тройка млади ездачи казваха. Господин Максуел също се смееше.

— Не вярвам, че е разумно — каза виконт Кързи до нея със сдържан глас, който почти издаваше яростта му — да позволявате на лорд Торнхил да се държи свободно с вас, госпожице Уинууд.

— Какво — тя извърна рязко глава и го погледна. — Да се държи свободно ли, милорд? — тя настръхна.

— Бях изненадан и съвсем недоволен, че баща ви намери за подходящо да го покани на първия ви бал миналата вечер — продължи той. — Още по-неприятно ми стана, че леля ви му позволи да танцува един тур с вас и да ви прави компания по време на вечерята.

— Леля Агата не му е позволявала — каза тя. — Беше ангажирана с друго, когато той ме покани. Не знаех, че има причина да му кажа не. В края на краищата той бе поканен гост в дома на баща ми.

— Вероятно сте знаела, че ще дойда да ви поканя за танца преди вечерята…

— Как можех да знам — попита тя. — Вие не споменахте нищо такова. И не бяхте в залата за танци, когато щяха да обявят тура. Надявах се да дойдете, но вас ви нямаше. Щеше да бъде невъзпитано, ако откажех точно в този миг на лорд Торнхил или на който и да е било друг.

— Сега, когато знаете, че той не е достоен за уважение, ще имате възможност да го избягвате за в бъдеще. По мое мнение той не би трябвало да бъде допускат там, където има почтени хора. Аз специално, не бих желал да го виждам в компанията на моята годеница.

Ревност. Раздразнението, което изпитваше Дженифър, се стопи на мига. Той бе ревнив. И имаше собственическо чувство към нея. Не искаше тя да се излага на влияние, което той считаше за непристойно. Или да бъде обект на внимание на някой господин, който несъмнено бе красив. Тя се вторачи в него и си пожела той да се обърне към нея, да вземе ръката й и да покаже с някакъв определен знак привързаността си към нея.

И тогава той направи и двете. И се усмихна.

— Толкова сте невинна…

Тя потрепери вътрешно. Беше на двадесет години и не искаше с нея да се отнасят като с малко дете. Но наистина искаше да бъде обект на неговите молби. Погледът й блуждаеше по устните му. Бяха се отдалечили от навалицата на Ротън роуд и бяха почти сами — един рядък миг. Щеше ли да намери той възможност да я целуне миналата вечер? — зачуди се тя. Наистина бе възнамерявал да й бъде партньор на танца преди вечерята. Щеше да им се отдаде възможност — ако бяха изостанали след всички, отивайки към залата за вечеря, или пък ако бяха избързали преди тях.

— Какво е направил той, което го е поставило толкова далеч зад границите на благоприличието? — попита тя. Не беше толкова наивна, за да не знае, че бе почти всеобща практика за младите, неженени господа — а също и за някои женени — да общуват с жени от определен тип. Може би дори Лайънъл — но не, тя не можеше да мисли така за него. Не можеше. Той бе твърде порядъчен благородник. Но не можеше да повярва, че така стоят нещата с граф Торнхил. Трябваше да има нещо по-необикновено, нещо по-лошо, ако въобще имаше. Той я погледна и се намръщи.

— Не би било редно да знаете — каза той. — Достатъчно е да се каже, че той е виновен заради един от най-отвратителните грехове, на които е способен един мъж. Трябваше да бъде заставен да си остане в Европа, вместо да замърсява бреговете на Англия със завръщането си.

Изгнание? Значи е било изгнание онова, което бе отвело граф Торнхил в чужбина за почти две години! И какъв бе този най-отвратителен грях? Грях бе думата, която бе употребил лорд Кързи, не престъпление. Какво бе направил той? Не бе редно тя да знае. Но любопитството я измъчваше.

Виконтът й помогна да слезе, когато се върнаха в къщата на Бъркли скуеър, като я хвана за кръста. За миг ръцете му останаха там и когато Дженифър го погледна в лицето, си помисли, че ще я целуне. Пред самите къщи от другата страна на улицата и пред портиера, който току-що бе отворил вратите. Но той я пусна и вместо това поднесе ръката й към устните си.

— До утре вечер — каза той. — Ще запазите ли за мен танца при откриването на бала в Чизли?

— Да, разбира се — отговори тя.

— А танца преди вечерята? — усмивката му винаги караше вътрешностите й да се преобръщат.

Тя му се усмихна в отговор.

— Да. Също и танца преди вечерята, милорд.

Все още се усмихваше, когато влезе сама в къщата и леко се заизкачва по стълбите към стаята си. Утре вечер. Утре вечер той щеше да я целуне. Всичко в погледа му и в усмивката му говореше за това. Почувства как в нея се надига вълна на подновено щастие. Едва можеше да изчака това до утре вечер.

 

 

Съвсем случайно граф Торнхил видя Дженифър да влиза в библиотеката с братовчедката си и с прислужничката си на следващата сутрин. Той бе с двама познати, но им се извини и последва дамите вътре.

Възможността бе твърде добра, за да я изпусне.

Малко хора четяха вестниците. Някои от тях вдигнаха глави, за да видят кой бе новодошлия. Други няколко се ровеха в книгите на етажерките. Госпожица Уинууд бе сред тях, до една етажерка, отделно от братовчедката си. Прислужничката стоеше тихо от вътрешната страна на вратата и чакаше поверените й девойки да си изберат книги.

Графът почака Дженифър да завие зад ъгъла и се спря да погледне към един шкаф с книги, който удобно я скриваше от предната част на читалнята.

— А — промълви той меко, като пристъпи зад нея, — една позната читателка.

Беше я изненадал. Тя се завъртя, за да се обърне с лице към него, така че гърбът й остана към шкафа. Беше доволен, че бе застанал толкова близо. Дори в полумрака сред етажерките и праха на книгите, тя изглеждаше чудесно. Все още не бе сигурен в себе си какъв е цветът на очите й. Но те бяха широко отворени и красиви.

— Добро утро, милорд — поздрави тя. — Ще си заемам книга.

Той се засмя и почака, докато тя разбра абсурдността на собствените си думи и му се усмихна неохотно. Той предположи, че е неохотно. Предположи също, че я бяха предупредили за него. Тя бе погледнала виновно и почти бе ужасена, когато се обърна за първи път. Зачуди се какво ли са й разказали за него. В частност се зачуди какво й бе казал Кързи.

— Виждам — той взе книгата, която бе пъхната под ръката й и повдигна вежди. — Поуп^[1]? Харесвате ли поезията му?

— Не знам — каза тя. — Но възнамерявам да открия.

— Обичате ли поезия? — попита той. — Чела ли сте Уърдзуърд^[2] или Колеридж^[3]?

— И двамата. Харесвам и двамата. Чувала съм, че Поуп е доста по-различен. Може би и него ще харесам. Не вярвам, че харесването на един вид литература означава, че човек няма да хареса друг вид. А вие? Това би ни дало много тесен обсег на интереси.

— Правилно — кимна той. — Харесвате ли романи? Ричардсън^[4], например?

Тя се усмихна отново.

— Харесвах „Памела“, докато не прочетох „Джоузеф Андрюс“ на Фийлдинг^[5] — каза тя — и разбрах как се бе позабавлявал с другата книга и колко прав е бил. Бях засрамена от това, че сама не бях видяла колко двулична е била Памела.

— Но със сигурност, това е една от целите на литературата — вметна той. — Да ни помогне да видим онези аспекти на нашия свят, за които сами не сме се замисляли. Да разшири нашите хоризонти и умозрението ни. Да ни направи по-критични и по-либерални в мисленето.

— Да — кимна тя. — Прав сте — и след това се изчерви, озърна се наоколо и облиза устните си, а той отгатна, че тя току-що си бе спомнила, че не трябва да разговаря с него.

— Аз не нападам младите дами по тъмните ъгли на библиотеките — подсмихна се той. — Но разбирам, че трябва да си тръгвате.

— Да — кимна тя, като го погледна внимателно.

Той не бе отстъпил, за да може тя да мине.

— Ще бъдете ли на бала на Чизли, тази вечер? — попита той.

Тя кимна.

— Ще запазите ли един танц за мене? — погледна я очакващо. — Може би втория? Без съмнение ще танцувате първия с вашия годеник.

— Вие знаете?

— Може би не сте била достатъчно дълго време в града, за да разберете колко невъзможно е да се опази една тайна — увери я той. — А аз наистина мисля, че годежът ви е замислен да бъде обществена тайна, нали?

— Не — каза тя.

— Ще танцувате ли втория тур с мен?

Тя се колебаеше и после преглътна.

— Благодаря ви. Ще ми бъде приятно.

— Ще бъде — съгласи се той. — Но бих искал да не продължавате да ме гледате така, когато казвате това, сякаш виждате насреща си някой палач с качулка на главата и брадва върху рамото.

Той задържа очите й със своите, докато накрая тя се усмихна.

— До довечера — се усмихна и той, като най-после отстъпи назад. — Всяка минута дотогава ще ми се струва дълга като час, а всеки час — като ден.

— Колко абсурдно — каза тя.

— Повечето неща от живота са такива — съгласи се той.

Тя се поколеба и после се промуши покрай него.

— Книгата ви — напомни й.

Засрамена, тя погледна назад към него и протегна ръка да я вземе. Той я постави в ръката й, като направи така, че пръстът му докосна нейните.

Много щастлива среща, помисли си той. Късметът бе на негова страна. Не се съмняваше, че Кързи ще бъде обезпокоен, като го види да танцува с госпожица Уинууд тази вечер. Щеше да бъде удоволствие да стресне Кързи.

Просто ми се иска, мислеше си графът, докато напускаше библиотеката пет минути по-късно, след като дамите бяха вече сторили това, тя да е различно момиче. Имаше смущаващото чувство, че под изключително красивото и съблазнително тяло на госпожица Уинууд се крие доста приятна личност. Интелигентна и с чувство за хумор. Някой, когото при други обстоятелства би могъл да хареса като приятел.

Но той заключи разума си за съвестта си. Не искаше да бъде отклоняван от целта си. Перспективата да накара Кързи да изглежда като глупак бе просто твърде изкушаваща за момента.