Мери Балоу
Мрачният ангел (15)

Глава петнадесета

Той седна да закусва сам. Беше закъснял много повече от обикновено. Въпреки че прислужниците му се придържаха към обичайния си невъзмутим вид, почти можеше да си представи подхилванията и разбиращите погледи, които си разменяха зад гърба му. Почти се смути.

Дженифър бе дълбоко заспала, когато той се събуди — объркан, с нейното тяло притиснато и обвито около неговото. Беше му отнело няколко минути, за да се освободи от нея и да стане от леглото й, без да я събуди. Наистина, трябваше да бе дълбоко заспала, щом не се събуди.

Беше я покрил до брадичката, преди да вдигне халата си и да отиде през тоалетната й стаичка до неговата. Беше се страхувал, че прохладата на утрото и изчезването на топлината на тялото му ще я събудят. Или може би онова странно смущение, което почувства, което го бе накарало да я покрие така, че прислужничката й да не разбере, че е спала гола. Прислужничката щеше да открие този факт за брака на господарката си рано или късно, все пак.

Вече бяха донесли пощата. Малък пакет писма бе грижливо положен на мястото му на масата за закуска и там имаше дори няколко покани, ако не го лъжеше зрението му. Това бе най-малкото учудващо. Беше си мислил, че най-доброто, което можеше да направи, бе да заведе Дженифър на една от тези забави, за които вече бе получил покана преди скандала, и до места като парка и театъра, за които той въобще нямаше нужда от покани.

Прегледа набързо купчината и рязко спря при вида на едно писмо. Боже мой, какво странно, странно съвпадение. Беше писмо от Катрин, първото, което получаваше след завръщането си. Той го вдигна нетърпеливо, като се зачуди дали в него има нещо, което щеше да успокои духа на Дженифър, докато чакат няколко седмици, може би и няколко месеца, за отговор на писмата, които щяха да напишат тази сутрин, или може би този следобед. Миналата нощ тя бе казала, че му вярва, но той можеше да усети смущението й. Знаеше, че има голяма доза съмнение, смесено с вярата и страха, че я прави на будала.

Четеше внимателно и се усмихваше на себе си, докато накрая остави писмото и изяде закуската си, преди да се заеме с останалата част от купа или да прочете вестника си.

Час по-късно той се разходи обратно до горе, въпреки че по това време на деня обикновено бе вече в клуба си и нямаше нищо, което да го спре да отиде там и днес. Наистина, щеше да му се наложи да изтърпи безжалостните закачки и неприличния език на някои от приятелите си и познатите си, ако не отидеше.

Качи се в тоалетната си стаичка, отвори тихо вратата към тази на жена си и като я намери празна, още по-тихо отвори вратата към спалнята й и влезе в нея.

Тя все още спеше, а завивките се бяха смъкнали до кръста й. Лицето й бе полузаровено във възглавницата, която бе използвал той, а едната й ръка бе пъхната под нея. Косата й разпиляна и с великолепен цвят й служеше като някакво одеяло, но не можеше изцяло да скрие мекотата на кожата й и пълните форми на гърдите й.

Прислужничката й, отбеляза той унило, вече бе влизала. На нощното шкафче имаше чаша шоколад и изглеждаше така, сякаш е студен. Е, неговите прислужници биха могли поне да бъдат изцяло удовлетворени, че бракът му е бил консумиран.

Беше доволен, че тя спеше толкова дълго и толкова дълбоко. Вероятно всякак бе изтощена. Той се почувства предпазливо изпълнен с надежда. С надежда, че нещо може да излезе от този брак, който никой от тях нито бе желал, нито бе очаквал. Беше изморена да мрази, бе казала тя, въпреки че преди два дни се бе заклела, че ще го мрази до края на живота си. И въпреки че бе плакала, докато той консумираше брака им, без съмнение, защото не бе Кързи, тя му бе позволила да я има втори път. Той й бе дал свободата да отказва и тя бе използвала тази свобода, за да каже да.

Беше я любил с такава бавна усърдност, и тялото й бе отговорило, първо с успокоение, а после с удоволствие. Тя не бе казала нищо и бе държала очите си затворени и тялото си неподвижно. Ръцете си бе държала върху леглото. Но той бе забелязал повишената топлина на тялото й, по-дълбокото й дишане и напрегнатите й мускули, които отстъпиха място на отмората и издишането на освободения въздух, точно преди той да се изпразни в нея.

Заедно в леглото можаха да намерят удоволствие. Това не бе всичко. Това не бе дори много, когато трябваше да живеят извън леглото през целия ден. Но все пак бе нещо. Може би една физическа нежност след време щеше да се превърне в емоционално удовлетворение.

Тя се размърда, като се изпъна така, че той почувства внезапна болка в слабините. Зачуди се дали трябва да се обърне и да излезе на пръсти от стаята, преди тя да се събуди изцяло, но остана там и продължи да я наблюдава. Няколко пъти снощи я бе нарекъл моя любов, когато правеше любов с нея. Не беше го направил целенасочено. Това не бе част от плана му да й покаже своята нежност. Думите бяха спонтанни. Действително ли мислеше това, което каза? Никога не бе използвал тези думи с любовниците си или другите случайни връзки.

Къде беше неговата любов?

И тогава тя се завъртя по гръб, изпъна се отново, дланите й се опряха на таблата на леглото и тя отвори очи. Извърна рязко глава, когато забеляза, че той стои там.

Господи, тя бе прекрасна! Очите му потвърдиха това, което тялото му бе почувствало през нощта. Неочаквано си представи образа на детето си, което суче от една от тези гърди.

— Добро утро, скъпа — поздрави той.

Почти можа да види как умът й отбеляза факта, че той е облечен напълно, докато тя бе гола и открита до кръста, с ръцете изпънати над главата си. Свали ги бързо и дръпна завивките до брадичката си. Бузите й пламнаха. Той намери този жест на прекалена скромност за особено мил. Беше под тези завивки с нея през цялата нощ и два пъти бяха имали интимност като мъж и жена.

— Добро утро, м-милорд… Гейбриъл — отвърна тя. — Колко е часът?

— Мисля, че е малко преди дванадесет — той се усмихна. — Но само малко.

Очите й се разшириха:

— Никога не спя до късно…

— Никога преди не си имала брачна нощ — каза той и видя как тя се изчервява още повече. — Искам да ти покажа нещо — продължи. — Ще ми направиш ли удоволствието да се присъединиш към мен на масата за закуска след половин час?

— Имам ли избор? — попита тя.

О, значи нощта и физическото сливане и удоволствието от секса, които и двамата бяха изпитали, не бяха излекували раните. Може би нито една.

— Да — кимна. — Можеш да ядеш сама, ако искаш, скъпа. Дните ти могат да бъдат изцяло твои, ако избереш така, а също и нощите, с изключение на еднократно упражняване на правата ми, за което ти казах, че настоявам. Ти не си мой затворник, Дженифър. Само моя жена.

Той можа да я чуе как въздъхва.

— Половин час? — каза тя.

— Ще позвъня за прислужничката ти, когато се връщам през тоалетната ти стаичка — каза той. Направи крачка напред и се наведе да я целуне някак си разточително бавно по устата. — Благодаря ти за подаръка, който ми направи снощи. За мен той бе по-скъп от бижута — беше сложил ръце от двете страни на главата й върху възглавницата.

— Аз съм твоя жена — каза тя.

— Да — той се взря в очите й. — Боли ли те тази сутрин? Вероятно бе твърде егоистично от моя страна, дори и с твое позволение, да дойда при теб за втори път, когато тялото ти бе отворено едва отскоро.

Не мислеше, че се опитва да я уплаши. Не знаеше какъв му бе мотивът. Да установи някаква интимност между тях, може би, която не е само физическа. Той изпита странна нужда да бъде в състояние да разговаря с нея и на най-интимни теми. Изпита нужда от… от брак.

— Гейбриъл — тя докосна с връхчетата на пръстите си бузата му, както си спомни, че бе направила същото в овощната градина на лейди Бромли, и после затвори очи и прехапа устни. — Нищо. Няма значение. Не, не ме боли — тя се засмя малко, но не отвори очи. — Предполагам, че бих могла да се оправдая с това като извинение да не бъда с теб довечера или дори утре вечер, нали? Не искам да се освободя от теб. Не мога да бъда свободна и не искам илюзията за свобода. Искам да знам, че това е моят живот веднъж завинаги. Искам да свикна с този факт. Мога само да продължавам напред. Ти бе съвсем прав за това. Тогава ме накарай да се почувствам омъжена за теб. Бъди с мен толкова често, колкото поискаш, през деня или през нощта. Искам да забравя как и защо сме се събрали заедно и какво съм оставила зад себе си. Накарай ме да забравя. Ти можеш, ти знаеш. Вярвам, че си разбрал, че те намирам за привлекателен и винаги съм те намирала.

Думите й бяха достатъчни, за да го охладят за цяла вечност и да го стоплят за също толкова време. Той се изправи и тя отвори очи.

— Да — кимна той. — Ще се влюбим, Дженифър. Ще бъдем щастливи заедно, въпреки привидно непреодолимите различия, обещавам ти. — Той се обърна и се отправи към тоалетната й стаичка, където дръпна въженцето на звънеца и после към своята. Сърцето й бе упоено… и изпълнено с надежда.

 

 

Въпреки че облече отново нощницата си, когато отиде до тоалетната си стаичка, тя разбра, че вероятно прислужничката й я бе видяла гола в леглото. Изпита дълбоко смущение и почувства как се изчервява, когато тя влезе забързана с кана гореща вода.

Дженифър се отправи надолу по стълбите половин час по-късно, с грижливо вчесана коса и в благоприлична покриваща я сутрешна рокля. В известен смисъл бе трудно да повярва, че това, което се бе случило през нощта, въобще се бе случило в действителност, освен дето дори с предишните й познания и онова, което леля Агата й бе казала, не би могла да мечтае за такава интимност и такива усещания. И наистина можеше да разбере, че се бе случило. Болеше я, въпреки това, което му каза, но това не бе съвсем неприятно усещане.

Тя бе омъжена дама. Бе омъжена за Гейбриъл, граф Торнхил. Пое си дълбоко дъх, докато портиерът, на когото се усмихна топло, отвори вратата на това, което тя предположи, че е трапезарията. Какво ли си мислеше той, той и прислугата, затова, че тя пристига на закуска чак следобед? Щяха да си мислят, че е била заета с нейния младоженец през по-голямата част от нощта и е потънала в сън на сутринта, ето какво. И нямаше да бъдат много далеч от истината.

Тя се стегна отново, преди да го види. Наистина трябва да е някакъв дявол или магьосник. Когато не можеше да го види, можеше да остане частично здравомислеща и да знае кой и какъв е той. И все пак, когато го видеше и особено когато той бе близко до нея… Е, тя не бе казала цялата истина, когато му даде да разбере, че го намира за привлекателен. Много се страхуваше, че тялото, й започва да жадува за неговото и че умът й бе зает постоянно с тази мисъл.

И все пак тези чувства не са изцяло неприятни помисли си тя, докато влизаше в стаята, а той се забърза към нея от прозореца, до който бе стоял, взе ръката й и я поднесе към устните си. Нещо дълбоко вътре в нея близо до мястото, където два пъти миналата нощ той бе съединил тялото си с нейното се преобърна и тя се изпълни със силно желание да забрави всичко и да се остави да се влюби в него с разума и душата си, така както и с тялото си. Осъзна, че вече го обичаше с тялото си, но отказа да позволи на ума си да я попита как е възможно това, като в продължение на пет години бе обичала друг.

Не, тези полуневолни чувства към него не бяха неприятни. Тя трябваше да вземе най-доброто от живота, в който бе въвлечена от него. Остатъкът от живота й — дълъг или кратък — бе всичкото, което имаше, в края на краищата.

— Ела и седни — покани я той като я поведе към масата и й помогна да се настани. Даде знак на главния слуга да й донесе гореща храна и да напълни чашата й с кафе. — Ще се зарадваш ли, ако разбереш, че тази сутрин получихме покани за бал, за концерт и за пиршество? Адресирани до граф и графиня Торнхил, между другото. Новините се движат по-бързо от светлината, в Лондон, по време на Сезона.

Всяка сутрин получаваше зашеметяващо голям брой покани. Три бе съвсем незначителна цифра. Но това бе с три повече, отколкото бе очаквала или искала.

— Бих предпочела да отидем вкъщи, в Чалкоут — отвърна тя, като решително произнесе къщи, карайки съзнанието й да свикне с факта, че наистина това бе нейният дом, защото бе и негов, а тя бе негова жена.

— Скоро — той покри ръката й върху масата с неговата. — Първо ще се покажем на всички обществени места през първата седмица. Най-малкото, имам намерение да те разведа и да накарам всички мъже в Лондон да умрат от завист, че си моя и недостижима за другите.

Той се усмихна и й се стори почти като дете със своето безгрижие. Но беше направил грешка, като й напомни за фикс идеята си да я има за себе си, и факта, че бе отговорен за това, че сега тя е тук, с него. Би ли могло да има някаква близост между фикс идеята и любовта? Можеше ли той въобще да я обича? По-рано в спалнята й бе обещал, че ще се влюбят. Не тя, а те. Нима тогава той все още не я обичаше? Беше толкова трудно да разбере защо бе действал именно така досега.

— Не — изрече той много тихо, след като даде знак на слугата да излезе. — Не гледай като преследвана. Казах нещо нередно, нали? Искам да ти покажа едно писмо, когато закусиш. Мисля, че ще бъдеш малко по-щастлива, когато го прочетеш.

Не беше гладна. Понечи да отмести настрани чинията си, но гласът му я спря.

— Изяж всичко — помоли той. — Ще седим тук докато свършиш. Ти можеше да ядеш или да не ядеш сама, Дженифър, но се съгласи да дойдеш при мен. Сега трябва да изтраеш да си поиграя на тиранин. Няма да ти позволя да се разболееш от недояждане.

Тя взе ножа и вилицата и изяде упорито храната, която бе позволила да й сложат в чинията. Не, тя също нямаше да позволи това. Нямаше да се представи като блед и изпит скелет пред обществото. И ако утробата й щеше да носи детето му в продължение на девет месеца, както вероятно щеше да стане скоро, тя щеше да направи това място топло и привлекателно. Защото това щеше да бъде и нейно дете.

— Ето — каза тя, като вдигна поглед към него с известно предизвикателство, когато бе готова. — Доволен ли си?

Той й се усмихваше, както й се стори, с любов, както и с радост.

— Нима възнамеряваш да бъдеш винаги толкова покорна? — попита я. — Животът с теб може да бъде рай, моя любов. Искам да прочетеш това писмо, ако обичаш. На глас. Пристигна едва тази сутрин. — И й връчи един лист хартия.

Той бе покрит със сбит почерк, принадлежащ очевидно на елегантна ръка.

Очите й се плъзнаха надолу по страницата към подписа. Катрин. Неговата мащеха!

— На глас, моля — намеси се той отново.

Скъпи мой Гейбриъл — започна тя без интонация, след като си пое дълбоко дъх. — Времето отлита толкова бързо. Наистина възнамерявах да изпратя писмо, което да препуска след теб, няколко дни след твоето заминаване. Извинявай за закъснението. Исках и все още искам да ти благодаря по по-траен начин, отколкото думите, които вече ти казах, за всичко, което направи за мен, когато можеше с пълно основание да ми обърнеш гръб. Искам да ти благодаря за това, че отдаде на мен и на Илайза повече от година от живота си. Няма да забравя саможертвата ти, скъпи.

Дженифър вдигна поглед към него. Той я наблюдаваше с очи, които сякаш горяха.

Страхувам се да си помисля какво би могло да се случи с мен без твоята доброта и подкрепа — продължи тя. — Знам, че не заслужавам щастието, което изпитвам в този прекрасен дом, който ми намери, в тази прекрасна страна, към дъщеря ми… о, да, Гейбриъл, към моята нова любов, която открих и която съвсем засенчи старата. Ти каза, че това ще ми се случи и то се случи. Той е граф Ернст Мориц. Не мисля, че си го срещал, въпреки че се бях запознала с него, преди да си тръгнеш. Очаквам много скоро да ми направи предложение. Женската ми интуиция ми подсказва това! Но ще ти пиша повече за това в друго писмо. Това ще бъде писмо за благодарност.

Гейбриъл, бях толкова безразсъдна. Трябваше да остана вярна на баща ти, защото той никога не е бил груб с мен. Бях съблазнена от младостта и красотата, и обаянието, които се оказаха егоистични и безсърдечни. Но няма значение, аз имам Илайза и това няма да промени миналото. Тя е толкова руса и с такива сини очи. Може би е жалко, че прилича толкова много на баща си, но се утешавам с мисълта, че ще бъде голяма красавица.

Пиша несвързано. Обществото прие ли те отново, Гейбриъл? Може би трябваше да настоявам да ми позволиш да изкарам истината наяве, така че доброто ти име да бъде възстановено. Надявам се поне, че „той“ не е в града през Сезона. Не търси отмъщение, ако е там. Той ми даде Илайза и така аз спечелих от тази среща. Потърси любовта за себе си, скъпи! Не мога да си представя, че някой я заслужава повече от теб — въпреки че не вярвам, че съществува жена, която те заслужава.

Ставам сантиментална. И ми свършва хартията! Пиши ми. Липсва ми твоето добро настроение и твоята приветливост.

Оставам твоя любяща те, Катрин.

Дженифър сгъна обратно писмото в първоначалните му форми и го плъзна върху масата към съпруга си. Не го погледна.

— Е — промълви той.

В гласа му сякаш се четеше безпокойство. Може би наистина бе обезпокоен.

Тя вдигна поглед към него.

— Казах ти миналата нощ, че ти вярвам…

— Но имаше съмнения — показалецът му си играеше с единия край на писмото. — Сега имаш ли?

Тя поклати глава.

— Той в града ли е? — попита тя. — Бащата на детето?

Ръката му изстина. Тя се зачуди дали си представя, че цялото му тяло е напрегнато. Той поклати глава, но тя не бе сигурна дали това бе не или отказ да обсъждат въпроса. Не изрече нищо.

— Радвам се — продължи тя, — че тя е щастлива, че злото е родило добро. — Вероятно Катрин си е мислила, че светът се е свършил, когато е разбрала, че е бременна от любовника си и когато този любовник я е изоставил жестоко, въпреки че тя го е обичала. Вероятно е искала да умре. В Чалкоут. Преди две години. Но от това се е родило добро. Съществува русата и синеока Илайза, новият й дом и страна. И новият приятел. Може би и от моя свят ще се роди доброто, помисли си Дженифър.

— Да — кимна той. — Как бихме могли да живеем сами със себе си, ако не можем да се убедим, че това се случва наистина?

Тя искаше да го утеши. Искаше да се протегне и да докосне ръката му и да го успокои, че въпреки че бе извършил нещо ужасно, в края на краищата всичко щеше да се оправи. Докато си спомни всичко, което бе загубила. Лайънъл. О, мили Боже, Лайънъл. Доброто си име. Спомни си онзи унизителен и болезнен бой с тръстикова пръчка от баща й, само преди три вечери. Не, той не заслужаваше да му бъде простено толкова лесно и толкова скоро.

— Ще дойдеш ли с мен до библиотеката да напишем писмата, в края на краищата? — попита той. — Бих желал да се представиш на Катрин, а аз искам да се похваля с теб и да кажа колко съм щастлив.

— Да — тя се изправи на крака.

Катрин имаше руса, синеока дъщеря. Нейните собствени деца можеха да бъдат руси и със сини очи. Но сега вероятно щяха да имат тъмни коси и тъмни очи. Тя искаше да има деца, дори и те да не бяха на Лайънъл. Дори ако трябваше да бъдат на Гейбриъл. Надяваше се, че първо ще му роди син. Искаше да има син.

Нещо се прокрадна в краищата на съзнанието й отново, когато той мушна ръката й под неговата и я поведе към библиотеката. Имаше същото усещане като миналата нощ, че има нещо, което просто чакаше да прескочи в ума й. Но упорито отказваше да бъде пленено.

 

 

Саманта бе прекарала една нощ с прекъсван сън. Сърцето й бе при братовчедката й и брачната нощ, която тя сега прекарваше с този мъж, когото двете бяха нарекли дявол отначало. Потръпна и се зачуди дали щеше да се отнася лошо с Джени. Със сигурност един човек, който бе способен на такава невероятна жестокост като изпращането на онова писмо по време на годежния бал на Джени, бе неспособен на нежност.

Горката Джени! Саманта се чувстваше ужасно виновна за това, че слушаше с такава нескрита надежда изявленията на Лайънъл по въпроса й за въодушевлението, което бе почувствала отначало, когато разбра, че годежът е развален — въодушевление, което кошмарно се бе смесило с ужаса. Горката Джени бе страдала страхотно и изглежда, без да има вина. Първо — унижението й на бала, после — побоят от страна на чичо Джерълд. Бяха го убеждавали да не изпраща да му донесат камшик, но двете с леля Аги бяха слушали пред вратата на библиотеката, след като бяха освободени. Преди да могат да изпаднат в паника, Саманта бе чула както неговата заповед Джени да се наведе върху бюрото и да се хване за далечния му край, така и първото изсвистяване на тръстиковата пръчка.

И сега — може би точно в същия момент, този мъж, лорд Торнхил, подлагаше горката Джени на незнайни унижения. Саманта не бе съвсем сигурна какво става в брачното легло, но каквото и да бе то, наистина трябва да е ужасно с човек, за когото си била принудена да се омъжиш.

Но не всички от безсънните мисли на Саманта бяха за братовчедката й. Някои бяха за току-що отминалата вечер и ужасната болка, която бе изпитала, като видя Лайънъл и Хорейша Чизли. Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото да го виждаше с Джени. Поне запознанството й с Лайънъл бе предшествано от привързаност, от която той бе увлечен. И поне Джени бе някой, когото тя обичаше силно. Да види сега Лайънъл с госпожица Чизли й изглеждаше като ужасно предателство.

А може би той не можеше да покаже истинските си чувства все още. Щеше да бъде проява на ужасно лош вкус. Не можеше да скъса в един ден отношенията си с Джени и да придружи братовчедката й на театър след два дни. Не и при обстоятелствата на тази раздяла. Трябваше да почака малко. Може би цяла седмица. Или месец. Или — да не дава Господ — можеше да се чувства заради честта си задължен да стои далеч от нея до края на Сезона и да започне наново през следващата година.

Той щеше да й каже. Щеше да я намери и да уговори среща с нея. Трябваше да бъде търпелива. Трябваше да бъде съгласна с това, което е решил той. Беше толкова по-възрастен от нея — седем години. Понякога тя чувстваше младостта си като ужасна пречка. Понякога чувстваше, че не знае нищо. Щеше да остави Лайънъл да бъде разумен.

Той щеше да я извести. Щеше да си уреди среща с нея някак си, на утрешния бал у лейди Тръскът.

Мисълта беше утешителна. И може би ако граф Торнхил наистина бе желал Джени толкова силно, в края на краищата щеше да се отнася добре с нея. Вероятно с Джени всичко щеше да бъде наред. Пък и тя едва ли щеше да бъде щастлива задълго с Лайънъл. Рано или късно той щеше да й разкрие, че се е чувствал като в капан от този брак, заради едно обещание, което бе направил, когато е бил твърде млад, за да знае какво върши. Тогава той е бил две години по-голям, отколкото Саманта сега.

На следващия ден щеше да говори с него. Той щеше да уреди всичко.

Тя заспа, успокоена от тази мисъл.