Мери Балоу
Мрачният ангел (2)

Глава втора

Лейди Брил, лелята на Дженифър и Саманта — Агата, бе само вдовица на баронет и дъщеря и сестра на виконт, но имаше държане, на което можеше да завиди всяка графиня, и самочувствие, придобито от многото години живот в Лондон. За всеки уважаващ себе си моделиер щеше да бъде невъзможно да произведе дори една единична дреха за по-малко от двадесет и четири часа след обаждането на клиента. И все пак, благодарение на ласкателството на лейди Брил, рано сутринта, след като госпожа Софи бе прекарала няколко часа на Бъркли скуеър с почитаемите госпожици Дженифър Уинууд и Саманта Нюман, на първата бе връчена една рокля в бледозелено от главната помощничка на Софи, която не си тръгна, преди да се увери, че изцяло й пасва.

Дженифър трябваше да бъде облечена модно за първото официално посещение в града на лорд Кързи.

И трябва да бъда въздържана и да се държа като истинска дама — казваше си тя, докато прокарваше леко студените си, несигурни ръце по тъканта на новата си рокля, като изглаждаше несъществуващи гънчици. Сърцето й биеше лудо. Дишаше така, сякаш току-що бе пробягала една миля, без да спре, и то по нагорнище. Саманта току-що бе нахлула в стаята й с думите, че граф и графиня Ръшфорд и виконт Кързи са пристигнали.

— Изглеждаш чудесно — добави тя, като се спря току до вратата, втренчила поглед в братовчедката си със смесени чувства на възхищение и завист. — О, Джени, какво ли чувстваш? Как ли се чувства човек, който всеки миг очаква да слезе от стълбите, за да посрещне бъдещия си съпруг?

Дженифър се чувстваше така, сякаш чехлите й бяха налети с олово. Ако бе в състояние да закуси, сега щеше да чувства раздразнение. И така си беше напрегната.

— Мислиш ли, че трябваше да си подстрижа косата? — попита тя и се загледа в образа си в огледалото, озадачена, че не може да измисли нищо по-сериозно в такъв важен момент. — Наистина е много дълга, въпреки че късата коса е съвсем неуместна според леля Агата.

— Бухнала така, изглежда много елегантна — успокои я Саманта. — И много красива, с тези извиващи се къдрици. Мислех, че ще подскочиш от вълнение.

— Как бих могла — попита почти през ридание Дженифър, — когато не мога да отлепя краката си от пода? Измина повече от година, Сам, и дори тогава никога не бяхме оставали сами, и никога заедно за повече от пет минути. Ами ако той е променил решението си? Ами ако въобще не е имало нищо, което да променя? Ами ако той никога не е искал този брак? Той бе уреден от бащите ни преди години. Мен винаги ме е устройвал. Но ако не устройва него? — Обхвана я паника.

Саманта се изхили и хвърли поглед към тавана.

— Мъжете не биват насилвани за женитба, Джени — заяви тя. — Понякога принуждават жените, защото рядко ни дават думата, когато става въпрос за уреждане на собствения ни живот. Уви, такъв е светът. Но не и мъжете. Ако лорд Кързи не искаше този брак, щеше отдавна да каже не и работата щеше да приключи. Ти просто се отдаваш на някакви си химери. Никога досега не бях те чувала да изразяваш такива съмнения…

Беше си имала, предположи Дженифър, но потиснати толкова дълбоко, че едва ги осъзнаваше. Страхове, че всичките й мечти ще пропаднат. Не знаеше какво да направи, ако това се случеше. В живота й щеше да се открие ужасяваща празнота и болезнена пустош в сърцето й. Но той бе тук, долу, в същия този миг.

— Ако не ме извикат скоро — каза тя, като сви ръце в стегнати юмруци, а след това разпери широко пръсти, — ще рухна на пода. Може би това е само посещение на учтивост, Сам. Мислиш ли? В края на краищата не сме се виждали с него повече от година. Ще има няколко посещения, преди да се стигне до същината, нали? Държа се ненужно глупаво. В такъв случай без съмнение съм облечена претрупано и лорд и лейди Ръшфорд и Лай… и синът им ще ми се присмеят. Баща му и майка му не биха дошли, ако беше така, нали?

Саманта отново погледна към тавана, но още преди да може да каже нещо, на вратата зад нея се почука и един портиер обяви, че молят госпожица Дженифър да слезе в розовия салон.

Дженифър пое въздух през носа, бавно и дълбоко, преди да се озове в прегръдката на братовчедката си. След минута вече вървеше по стълбите със смирено достойнство, което не съответстваше на бясното тупкане на сърцето й.

Щеше да го види отново. Щеше ли да изглежда такъв, какъвто си го спомняше? Щеше ли да й се зарадва? Щеше ли тя да бъде в състояние да се държи като зряла жена на двадесет, каквато беше?

Когато я въведоха в салона, мъжете станаха на крака, а дамата остана да седи. Дженифър се поклони на баща си, а след това на граф и графиня Ръшфорд, когато баща й им я представи. Графът беше едър и надут, както си го спомняше. Веднъж Саманта бе отбелязала, че той е една по-стара версия на сина си, но Дженифър никога не можа да види някаква прилика между двамата. Лайънъл никога не би могъл да се превърне в толкова непривлекателен човек. Графинята бе ниска и дебела и с безизразно лице. Трудно бе да се повярва, че бе могла да роди такъв красив син.

Графът наклони глава към нея и я изгледа одобрително от глава до пети. Устните му се свиха, като че ли тя бе някаква неодушевена стока, която той възнамеряваше да купи. Дженифър си помисли това, но видя одобрение в очите му. Графинята й се усмихна окуражително и дори стана да я прегърне и й подложи бузата си.

— Дженифър, скъпа — каза тя. — Прекрасна, както винаги. Каква красива рокля…

После баща й кимна към третия мъж в салона и най-накрая тя обърна глава и погледна виконт Кързи, като му се поклони. В редките случаи, когато успяваше да го види през последните пет години, след като бракът им бе уговорен, тя винаги с вълнение се бе чудила дали той ще изглежда така чудесно, както си го спомняше. И всеки път се изненадваше от факта, че следващия път бе дори по-красив. Същото се повтори и сега.

Виконт Кързи бе не само красив и елегантен. Той бе съвършен. Нямаше черта на лицето му или част от тялото му, която би могла да бъде подобрена. Сега Дженифър отново имаше същото усещане, когато очите й попиха сребърно русите му коси, дълбоките му сини очи, изваяните черти и съвършено пропорционалното му тяло под безукорните му модни дрехи. Той бе все още десетина сантиметра по-висок от нея. Беше се опасявала, че ще го надрасне, но сега страхът й отмина. Той й се поклони, а погледът му дълго не се откъсваше от нея. Саманта винаги бе твърдяла, че е студен. Това бе и странното усещане, което имаше сега Дженифър. Той не се усмихна, въпреки че всичко, което каза, бе вежливо, и взе участие в разговора, който последва, едва когато всички седнаха. Но тогава и тя не се усмихна. Без съмнение и тя му се бе сторила хладна. При такива обстоятелства бе трудно да се усмихваш, да наблюдаваш и да се чувстваш удобно. Тя седеше с изправен и вдървен гръб, механично вземаше участие в разговора, като осъзнаваше критичното одобрение на родителите му.

В края на краищата това е просто едно посещение на вежливост, помисли си тя след няколко минути. Беше глупаво от нейна страна да очаква, че това събитие щеше да има по-голяма важност, когато те не я бяха виждали толкова отдавна. Колко бе наивна! Надяваше се, че нейното появяване и държанието й нямаше да ги накара да разберат, че тя е очаквала повече. Щяха да си помислят, че е съвсем недодялана.

И тогава баща й се изправи на крака.

— Ще ви покажа новата секция на библиотеката, за която ви споменах в Уайт, миналата седмица, Ръшфорд — обяви той. — Ако искате, елате да я разгледате сега. Ще ни отнеме само няколко минути.

— Разбира се — съгласи се графът, като стана и се отправи към вратата, пресичайки стаята. — Моята библиотека за съжаление е остаряла. Ще трябва да накарам секретаря си да се погрижи за нея.

Графинята го последва.

— А аз ще се консултирам с лейди Брил докато съм тук — съобщи тя. — Винаги ми е приятно да се срещна с Агата, когато съм в града. Дженифър, скъпа, може би ще забавляваш за малко сина ми?

Тя се усмихна и кимна на двамата. Дженифър се бе самоуспокоила с убеждението, че греши за целта на тяхното посещение. Сега се почувства съвсем не на мястото си. Обзе я паника. Но като погледна надолу към ръцете си, които почиваха на скута й, тя с облекчение откри, че те нито треперят, нито се движат нервно.

Виконт Кързи стана, когато вратата се затвори след родителите им. Озадачена, Дженифър забеляза, че за първи път оставаха сами за по-дълго. Погледна към него и видя, че очите му са втренчени в нея. Усмихна му се.

— Много сте красива — промълви той. — Вярвам, че ви харесва Лондон?

— Благодаря. — Тя се изчерви от удоволствие от комплимента, въпреки че думите му бяха изречени формално. — Пристигнахме едва преди два дни и само веднъж сме излизали на разходка в парка. Но да, мисля, че ще ми хареса, милорд. — Умът й се бореше с усещането, че моментът най-накрая е дошъл.

— Бреме ли е за вас? — попита той. — Този брак ви бе наложен, когато бяхте твърде млада, за да разберете какво се урежда за ваша сметка. Искате ли да се измъкнете от това сега, когато сте тук за Сезона? Бихте ли желала да сте свободна, за да отговаряте на вниманието на другите мъже? Чувствате ли се като в капан?

— Не! — тя усети как се изчервява все повече. — Никога, нито за миг не съм съжалявала, милорд. Като оставим настрана факта, че се доверявам на баща ми, когато урежда бъдещето ми, аз… Аз се влюбих в теб от пръв поглед. Тя бе почти готова да изрече думите на глас — … аз намирам, че това също съвпада с намеренията ми да приема неговите планове за мен.

Той сведе глава в полупоклон.

— Трябваше да попитам — каза. — Тогава бяхте едва на петнадесет. Аз бях на двадесет и обстоятелствата за мен бяха малко по-различни.

И тогава тя си спомни за по-раншните си съмнения. Тогава той бе на двадесет години. Само на двадесет. Сега, когато бе на двадесет и пет, дали съжаляваше, че се бе съгласил тогава? Беше ли се надявал, че тя ще отговори по друг начин на въпросите му? Беше ли се надявал, че тя ще му предложи изход да се отърве от тази обвързаност? Той все още не се бе усмихнал, за разлика от нея.

— Н-но може би — заекна тя — този планиран брак, е бреме за вас, милорд?

Сега не подметките на чехлите й изглеждаха като че ли са от олово, а сърцето й. Струваше й се напълно вероятно. Той бе много красив и… модно облечен. Въобще не я познаваше. Не беше я виждал от миналата Коледа.

За миг той погледна към вратата, през която преди малко бяха излезли родителите му, и леко се усмихна. След това се доближи на няколко крачки по-близо до нея и се наведе да вземе дясната й ръка.

— За мен бе удоволствие, когато за първи път се заговори за брака ни — каза той, — да ви считам за моя бъдеща годеница, и сега също е удоволствие. С нетърпение очаквах този момент. Да го направим ли тогава официално? Ще ми направите ли честта да се омъжите за мен?

Всички съмнения изчезнаха. Тя вдигна поглед към неговите дълбоко сини очи и разбра, че е дошъл моментът, когато мечтите й се сбъдват. Лайънъл стоеше близо до нея, държеше ръката й, взираше се в очите й и я молеше да стане негова жена. И тогава той се усмихна, пропъди всякакъв страх от евентуална студенина по негов адрес и разкри съвършено белите си зъби. Тя почувства познатото задоволство от възбуда и любов.

— Да — каза тя. — О, да, милорд.

Стана на крака, като не бе възнамерявала да прави това и не знаеше защо го направи.

— Тогава вие направихте пълна радостта, с която осенихте живота ми през последните пет години — каза той и вдигна ръката й до устните си.

Тя внезапно разбра защо бе станала. Двамата стояха много близко един до друг. Бяха сами заедно за пръв път. Той току-що й бе предложил да се омъжи за него и тя току-що бе приела. Искаше й се той да я целуне по устата. Изчерви се при мисълта за това, колко неблагоприлично бе подсъзнателното й желание. Надяваше се той да не го е отгатнал.

Той се държеше с безкрайна изисканост. Пусна ръката й и отстъпи крачка назад.

— Вие ме направихте най-щастливия сред мъжете, госпожице Уинууд — обяви официално.

Искаше й се той да я нарича Дженифър и се чудеше дали трябва да му го каже. Но може би щеше да бъде прекалено прибързано. Искаше й се той да я покани да използва собственото му име така, както тя го бе правила в мечтите си в продължение на пет години. Но изведнъж разбра, че сковаността му и официалното му държание вероятно бяха резултат от затрудненията му. Вероятно за един мъж бе по-голямо изпитание да направи предложение, отколкото за една жена да го приеме. Ролята на жената беше пасивна, докато тази на мъжа бе активна. Тя се опита да си представи ролите им разменени. Опита се да си представи как би се чувствала по-рано тази сутрин, докато го чакаше да пристигне, ако знаеше, че тя трябва да поеме инициативата, че тя трябва да направи предложението. Усмихна му се със съчувствие.

— И вие също ме направихте щастлива, милорд — каза тя. — И аз ще посветя живота си на вашето щастие.

Бяха спасени от по-нататъшен разговор от завръщането на родителите им в салона, с изписано на лицата им очакване. Във всичко, което последва, Дженифър се опираше на своето щастие, на знанието, че сега, след толкова дълго време, най-накрая всичко бе официално и неотменимо, че щастието й е подписано и подпечатано.

Щяха да се оженят в края на юни. Междувременно щяха да прекарат един месец, наслаждавайки се на обществения живот през Сезона в една компания, или поне доколкото обществените порядки позволяваха — преди годежът им да бъде официално обявен и отпразнуван с някоя празнична вечеря и бал в имението на граф Ръшфорд. И после щеше да измине още един месец, преди да се състои самата сватба.

Краят на юни. Два месеца. След два месеца тя щеше да бъде графиня Кързи. Жената на Лайънъл. И през тези два месеца щеше да танцува с него на баловете и различните събирания, да седи с него на вечерите и концертите, да присъства с него на театралните и оперните представления, да се разхожда с него пеша и с карета. Щеше да го опознае. Да започне да се чувства уютно с него. Да му стане приятел.

И след това жена за цял живот. Спътница завинаги. Майка на децата му.

Като че ли се намирам в рая, помисли си тя, като хвърли поглед към него, докато бащите им говореха. Той също я погледна и отново не се усмихна. Два месеца, през които да се разсее малкото неудобство, което направи тази сутрин почти съвършена. Но тя си е съвършена, каза си тя уверено. Неудобството трябваше да се очаква. Те едва се познаваха един друг, въпреки факта, че от пет години бяха определени един за друг. Дори не се бяха срещали повече от година. А едно предложение за женитба е събитие, съпроводено с напрежение, дори и при идеални обстоятелства.

О, да, всичко бе съвършено! Само че съвършенството бе едно абсолютно състояние, а тя знаеше, че това, което бе започнало тази сутрин, щеше да става все по-добро през следващите два месеца и дори още по-добро в края на юни.

Аз съм най-щастливата жена на света, каза си тя. Беше влюбена в най-красивия мъж и бе сгодена за него — най-после официално сгодена. Той й се бе усмихнал и й бе казал, че го е направила най-щастлив сред мъжете. Тя щеше да се погрижи това да остане вярно до края на живота им.

Той целуна отново ръката й, когато си тръгна с родителите си след няколко минути. Същото направи и графът. Графинята я прегърна, целуна я още веднъж и дори проля няколко сълзи.

Дженифър бе освободена от баща си и никак не можа да остане спокойна. Колко глупаво! Но и колко естествено, щом току-що й бяха направили предложение и тя бе приела. А сега нямаше никой, с когото да сподели радостта си. И дотолкова не бе на себе си, че започна да взема стъпалата по две, забързана към стаята на Саманта.

 

 

Граф Торнхил изпълни обещанието си да язди в парка в обичайния за всички час на следващия ден, след като бе яздил там в ранния следобед. Както и преди, той се придружаваше от сър Албърт Бойл и от приятеля на двамата лорд Франсис Нелър.

Този път паркът бе многолюден както винаги в този час и в пролетно време. Въпреки това той откри, че не е толкова смутен, както очакваше да бъде. Много от благородниците, които сега видя, бе срещнал и предния ден или същата сутрин. Мъжете изглежда не бяха повлияни кой знае колко от скандала, щом той се отнасяше за някой от тях.

Много от дамите в парка все още не го познаваха. Измина дълго време, откакто бе за последен път в Лондон. Тези, които го познаваха — в повечето случаи по-възрастни дами, го поглеждаха високомерно и щяха да го отрежат от раз, ако им бе предоставил тази възможност, но пък бяха твърде добре възпитани, за да правят сцени.

Всичко мина доста добре, помисли си той и в края на краищата бе доволен, че бе дошъл първо в Лондон, преди да се върне в Чалкоут. Следващия път, когато щеше да дойде, щеше да бъде стар и изпята песен. Други скандали щяха отдавна да са изместили този, в който бе замесен.

— Срамота — каза сър Албърт, когато внимателно разгледа тълпата — няма и следа от нея, Гейб, ни следа от тях. Най-прекрасната малка блондинка, която очите ти са виждали, Франк. А спътничката й имаше дълги крака, на които Гейб се възхищаваше. Представи си ги обвити около неговите, или нещо такова. Но тях ги няма тук.

Лорд Франсис се изхили.

— Надявам се, че не си й го казал, Гейб. Може би за една швейцарска госпожица това е обикновена учтивост, но една госпожица англичанка би изпаднала в истерия и нейните баща, братя, братовчеди и чичовци щяха да ти обявят поотделно дуел. Щеше да имаш срещи по зори в продължение на цял месец.

— Запазих мислите си за себе си — успокои го графът през смях, — докато накрая постъпих достатъчно глупаво, за да се доверя на Бърти. Те вероятно имат други ангажименти днес следобед, Бърти. Или може би още не са представени в обществото. Това би обяснило вчерашната им самотна разходка.

Той също се оглеждаше с надежда да ги зърне — и по-специално червенокосата. Изненада се на себе си, като я сънува миналата нощ, но уви, тя му казваше, че трябва да се върне вкъщи, където му бе мястото.

И тогава усмивката му изчезна и бе напълно глух за духовитостите на лорд Франсис, които разсмиваха сър Албърт. Да, мислеше си той. Да!

Имаше още една причина за връщането му в Лондон. Той едва признаваше пред себе си и от всичко можеше и нищо да не излезе. Но да, усещаше някаква странна приповдигнатост на духа. Беше дошъл точно навреме. Дори да се бе опитал, нямаше да може да избере по-подходящо време.

Винаги бе осъзнавал, че не бива да се противопоставя на предишния любовник на Катрин. Готическата склонност да се вика един мъж на дуел и да му се изстреля куршум между очите, бе отдавна минала. Но трябваше да има нещо. Баща му бе мъртъв. Той бе глава на семейство, което бе обезчестено. Нещо повече, винаги се бе възхищавал на Катрин, беше с нея през повечето време на бременността й и заточението й. Тя бе принудена да понесе целия товар сама, а немалка част от него бе дълбоко нараненото й сърце. И въпреки че сега тя бе страстно отдадена на дъщеря си, цялата отговорност от отглеждането на детето и стресът бяха само нейни и щяха да останат още дълги години.

Бащата, каквато бе природата на нещата, не бе изстрадал нищо, а бе изпитал физическо удоволствие от цялата тази работа.

Най-малкото нещо, което би могъл да направи — граф Торнхил бе решил преди известно време, — най-малкото нещо бе да съобщи на мъжа, че той знае. Катрин бе пазила неговата самоличност дълго време и едва напоследък бе споделила тайната с доведения си син.

И сега бащата на детето на Катрин яздеше в парка, покланяше се галантно над ръката на една дама във файтон и я ослепяваше с белотата на красивата си усмивка. Не го беше грижа за нищо. За миг графът се позабавлява при мисълта, че може да разбие тези бели зъби на милиони частички.

— Блокираш алеята, Гейб — сепна го лорд Франсис.

— Какво? — попита той. — О, съжалявам! Бившият любовник на Катрин бе докоснал шапката си за поздрав към дамата във файтона и се бе отправил към по-свободните места в парка. — Би ли ме извинил? Има някой, с когото трябва да поговоря.

Без да чака за отговор, той изманеврира коня си измежду превозните средства, пешеходците и другите коне, докато накрая се отдалечи от тях и скъси разстоянието между себе си и другия ездач.

— Кързи — извика той, когато можеха да го чуят. — Добра среща.

Виконт Кързи обърна рязко глава и между красивите му вежди се появи лека бръчка. После се усмихна.

— А, Торнхил — кимна той, — върнал си се в Англия, така ли? Обратно при музиката и всичко това? — засмя се. — Съжалявам за баща ти. За теб трябва да е било шок при създалите се обстоятелства.

— Той беше болен в продължение на няколко години — каза графът. — Твоята дъщеря ще бъде руса като теб, въпреки че косата й още не е порасла. Знаеше ли, между другото, че е дъщеря, а не син? Толкова по-добре, мисля си, когато детето не може да бъде признато като нечий наследник.

Като че ли завеса се спусна пред сините му очи, отбеляза той с интерес.

— За какво говориш? — попита виконт Кързи със студен и надменен глас.

— Лейди Торнхил сега се е установила удобно в Швейцария с дъщеря си — поясни графът — и е на път да възстанови духа си. Предполагам, обаче, че ти не се интересуваш много от това, което ти съобщавам за нея, нали?

— Защо трябва да се интересувам — лорд Кързи се намръщи отново. — Като изключим факта, че срещнах графинята веднъж или два пъти докато придружавах чичо си по време на болестта му, считам, че ти си този, който трябва да бъде най-много загрижен от нейното благосъстояние, Торнхил.

Графът се усмихна.

— Нямам желание да продължавам тази размяна на любезности — каза той. — И няма да хвърля ръкавица в лицето ти. Ще се задоволя да кажа, че знам и че до края на живота си ти ще знаеш, че аз знам. Ако мога да ти направя някаква лоша услуга Кързи, за мен ще е удоволствие да се заема с това. Довиждане.

Той докосна с камшика ръба на шапката си и се обърна да продължи ездата си в противоположната на Кързи посока.

Удовлетворен съм, помисли си той. Беше свършил това, което винаги бе имал намерение да направи. Може би Кързи ще почувства известно неудобство и ще страда, знаейки, че тайната му, в края на краищата, не е толкова скрита.

И все пак, мислеше си графът, трябва да има нещо повече. Бяха поставили рога на баща му, втората му майка бе обезчестена, а той самият бе с накърнена репутация. Едно дете щеше да порасне без подкрепата и без признанието на истинския си баща. Трябваше да има нещо повече. За първи път от дълго време насам нетърпението да нарани истински Кързи, го изгаряше отвътре. Той трябваше да бъде наранен да страда — само малко. Не можеше да бъде уличен публично, без да се раздуха отново старият скандал с Катрин. Лорд Торнхил не би й сторил това, дори тя да се намираше толкова далеко. Не, той нямаше да изпита удоволствие от това да хвърли кал в лицето на Кързи и да го наблюдава като че ли не знае за какво става въпрос.

Но трябваше да има някакъв начин.

Той щеше да наблюдава. Ако имаше нещо, с което да накара Кързи да страда, тогава щеше да го направи.

Без най-малкото колебание.