Мери Балоу
Мрачният ангел (8)

Глава осма

— Какво искаше да каже госпожица Саймънс — попита Дженифър с тих глас и с поглед, насочен към тревата пред краката й, — когато подхвърли, че той е избягал към Европа, след като е бил заловен в компрометираща ситуация с мащехата си? — Тя се изчерви от собствените си думи, но Лайънъл бе започнал всичко, като я отведе да се разходят сами, след като едва бяха започнали да пият чай. Беше й заявил хладно, че е изключително недоволен от нейното поведение.

— Този въпрос е непристоен — каза виконт Кързи, — когато идва от една млада дама, за която ми е казано да очаквам, че е добре възпитана. Но вярвам, че думите на госпожица Саймънс говорят сами по себе си.

За миг тя замълча, осмисляйки думите му, като гневът в нея се бореше с вината. Как можеше той да й се кара, като че ли е дете — мислеше си тя. И как смееше да предполага с този студен тон, че е зле възпитана. А после друга част от съзнанието й напомни, че веднъж бе позволила на граф Торнхил да я целуне и че вероятно щеше да му позволи отново този следобед, ако той бе настоял. Но от друга страна й се искаше да заплаче. Пролетта въобще не протичаше така, както бе очаквала.

— Но той я е взел със себе си в Европа? — въпросът й не можеше да остане висящ. Трябваше да знае. Може би като знаеше, най-накрая щеше да може да се отърси от привличането, което съвсем против волята си изпитваше към графа. Не че наистина можеше да го нарече така. Как можеше да изпитва влечение към него, щом цялата й любов бе отдадена на Лайънъл! — Той е взел мащехата си? Без баща си? Или след като баща му е починал?

— Беше преди баща му да почине — каза лорд Кързи процеждайки думите. — Това бе вероятната причина за смъртта му. Той изчезна с графинята, защото тя не бе в подходящ вид, за да се показва пред почтените хора в обществото. Ето. Доволна ли сте?

Усети в главата си бръмчене и хлад в ноздрите. Не! Не можеше да повярва. Вероятно бе разбрала погрешно това, което бе казал Лайънъл. Графът бе правил… онова със собствената си мащеха? Той й бе направил дете? И я бе отвел на заточение? И… и после какво?

— Къде е тя сега? — гласът й бе шепот.

Той се засмя. Но когато тя погледна към него, забеляза, че той се присмива — изражение, което разваляше добрия му вид. Тя се намръщи и отмести погледа си.

— Изоставена, разбира се — каза. — Наситил й се е и е пристигнал тук сам.

— О!

Бяха изминали целия път до брега на реката. Имаше една двойка в лодка, която без съмнение се наслаждаваше на лукса да са заедно, докато всички останали са на чай. На брега нямаше никой друг.

— Така че виждате — додаде виконт Кързи — защо фактът, че е в компания с такъв човек, може да нанесе непоправима вреда върху доброто име на една дама. И защо трябва да ви забраня въобще да говорите повече с него.

Дженифър бавно завъртя слънчобрана над главата си, докато наблюдаваше лодката в реката.

— Милорд — каза тя тихо, — аз съм на двадесет години. А хората все още продължават да ме третират като дете и да ми казват какво трябва и какво не трябва да правя.

— Вие сте млада дама — прекъсна я той. — И сте невинна.

— Няма да бъда повече невинна след малко повече от месец — каза тя, като се обърна с лице към него.

— Ще бъдете моя жена — един мускул играеше на лицето му.

О, да! Тя му дължеше подчинение, както дължеше сега подчинение на баща си и на леля Агата, която заместваше баща й при въвеждането й в обществото. Такава бе участта на жените. Само любовта можеше да подслади хапчето. А тя и Лайънъл се обичаха. Нали?

— Не може ли поне да ми бъде изтъкната някаква причина? — попита тя. — Ако ми заповядвате нещо, милорд, не трябва ли да зная защо се издава тази заповед, така че да мога да я следвам както поради необходимост да се подчиня, така и като собствен рационален избор? Няколко пъти бях предупреждавана да избягвам компанията на граф Торнхил, но досега не ми е посочвана причината да правя това. Аз съм разумно същество, дори и да съм жена.

Той се вторачи в нея, а красивото му лице бе стегнато от някаква възбуда, която тя не можеше да разгадае.

Той не разбира — помисли си тя. Усети пристъп на тревога, на безпокойство за бъдещето си, за останалите години от живота й. Той не разбира, че аз съм личност, че жените също имат разум като мъжете.

Обичаше го. Беше го обичала всеотдайно и страстно в продължение на пет години. Но за пръв път — и тя почувства как я обзема паника при тази мисъл — се зачуди дали една сляпа, безразсъдна любов щеше да й бъде достатъчна. Беше си мислила, че любовта ще е всичко. Беше живяла за тази пролет и за този годеж, и за сватбата. Беше ли всичко любовта?

— Разбира се, че имате разум — кимна той. — Но ако е добър, ще осъзнае, че е по-мъдро да се подчини на по-големия опит и по-добрата преценка на мъжете, които са поели отговорността за вас и за жени, значително по-възрастни от вас. Надявам се, че няма да ми създавате трудности.

Със същия успех можеше да й зашлеви плесница. Почувства се зашеметена и унижена, като че ли го бе сторил.

— Да ви създавам трудности! — каза тя. — Нима копнеете за някоя смирена, покорна жена, милорд?

— Несъмнено очаквам някоя, която да си знае мястото, както и моето. Приех от познанията ми за вашето израстване и факта, че сте живяла винаги в провинцията, че ще сте подходяща за мен. Така мислят и баща ми, и майка ми.

А тя не бе подходяща? Защото бе танцувала с граф Торнхил и се беше разхождала с него, когато никой не бе намерил за необходимо да й обясни защо не е трябвало да прави това? Може би, помисли си тя, но мисълта я обърка, защото бе толкова нова и странна, може би виконт Кързи не е подходящ за мен.

Тя се втренчи в него. В своя красив Лайънъл. Мъжът, за когото бе мечтала дълго ден и нощ и когото бе обичала, както й се струваше, цял живот. Какво му бе станало на този Сезон?

— Изглеждате бунтарски настроена — констатира той. — Може би съжалявате за това, че приехте предложението ми преди три седмици? Може би искате да промените отговора си сега, преди годежът ни да бъде официално обявен.

— Не! — отговорът и очевидната паника, която го предизвика, бяха чисто инстинктивни, но дойдоха, за да я спасят и изцяло заглушиха странните съмнения, които я обземаха. — Не, Лайънъл. Аз ви обичам.

И тогава тя замръзна ужасена при звука на собствените си думи, и едновременно с това се взря в дълбоките му сини очи, които й се сториха напрегнати и вглъбени. Беше го нарекла със собственото му име, преди да бъде поканена да стори това. Беше му казала, че го обича, преди той да бе изрекъл същите думи за нея. Беше много объркана. И все пак казах истината, мислеше си тя. Прехапа устната си, но не сведе поглед.

— Разбирам — кимна той. — Е, тогава да не се караме, нали?

Нима се бяха карали? Тя предположи, че бяха и от тази мисъл изпита чувство на облекчение. За любовниците е естествено да се карат. Не че бяха точно любовници — поне още не. Но бяха сгодени. Това беше естествено. Той бе ревнив и раздразнителен, а тя се бе защитавала. Сега се бе свършило. Беше време за помирение. Предположи, че ще правят така десетки или стотици пъти през останалата част от живота си. Това бе истинският живот, противопоставен на живота на съвършенство, който тя живееше в мечтите си. Нямаше за какво да се тревожи.

— Аз дори не го харесвам — каза тя. — Той е смел и… невъзпитан. Танцувах с него на бала у татко и у Чизли, само защото не можех да се измъкна от това, без да изглеждам зле възпитана. И се разходих този следобед с него поради същата причина. Много повече бих предпочела да съм с вас, но вие бяхте обещал на Саманта да я повозите с лодката. Не го харесвам и сега, след като знам какво е направил, със сигурност никога повече няма да разговарям с него.

— Радвам се да го чуя — кимна той.

Тя завъртя слънчобрана си, като почувства цялото облекчение и веселост след края на спора. Усмихна му се.

— Не гледайте така, сякаш все още сте кръстосал шпага с мен — помоли мило. — Усмихнете ми се. Това са такива красиви околности за едно градинско парти, а аз толкова очаквах да бъда тук — с вас.

Тя се изчерви от собствената си смелост, но сърцето й отново бе изпълнено с любов към него. Той се бе показал ревнив и тя се трогна, въпреки че никога вече нямаше да му даде дори и най-малък повод за ревност.

— А аз с вас — додаде той доста сухо.

Но тогава се усмихна и сърцето на Дженифър направи обикновеното си преобръщане. Тя протегна ръка към него и разбра, че бе сторила това едва когато той я взе и я вдигна до устните си. Тя искаше — о, как искаше да бъдат на някое уединено място, може би в овощната градина, така че той да може да я целуне по устните. Изглеждаше толкова удачен момент за първата им целувка. Най-топлият, най-спокойният момент, който бяха преживели заедно досега.

— Утре вечер е балът у Олмек — каза тя, — а балът с маски у Велгард — на следващата вечер. А след това вечерята и балът у баща ви след още два дни — тя все още му се усмихваше.

Той стисна ръката й.

— Едва мога да чакам — предрезгавя той.

И отново вдигна ръката й до устните си. Дженифър бе чувала, че е добре за двойките да се карат, че караниците често изчистват атмосферата между тях и правят връзката им по-добра от всякога. Това бе съвсем вярно. Тя усети топлината на ръката му през ръкава, докато вървяха обратно към къщата и се почувства толкова щастлива, че старото клише, че сърцето й ще се пръсне, изглежда й прилягаше. Всичко бе зад тях — доста бавното, неудобно начало към техния годеж. И всички съмнения от последната минута — ако можеха да се нарекат така — бяха потиснати.

Тя определено щеше да избягва граф Торнхил до края на Сезона. Сега се почувства засрамена от непринуденото си държание в неговата компания този следобед и усещането, което бе имала, че между тях съществува някакво приятелство. Почувства неудобство повече от всякога поради факта, че му бе позволила онази целувка на бала у Чизли. Сега, след като знаеше онези подробности за него, съвсем нямаше да й бъде трудно да го постави на мястото му открито, ако се наложеше. Собствената му мащеха! Бе правил онова с жената на баща си.

Доста решително затвори разума си за пристъпите на вина поради факта, че няма повече да взема предвид възможността, че той бе свършил с разгулния си начин на живот и сега се опитваше да поправи грешките. Някои неща бяха непростими. Освен това, той бе изоставил мащехата си и детето й някъде сами в чужда страна. Не, той не поправяше грешките си. Бе твърде жалък. Твърде отвратителен.

 

 

— И така, виждаш — каза сър Албърт Бойл, докато сядаше за една ранна вечеря с приятеля си, граф Торнхил, — че ме хвана. Минало време, както изглежда, Гейб. Дори не е сегашно време, а със сигурност не е бъдеще.

Графът го изгледа проницателно:

— Но все още не си се обяснил в любов? — попита той.

— Боже мой, не! — сър Албърт се втренчи мрачно в чашата с портвайн, преди да отпие. — Казах, че това ще се случи, Гейб. Като се появяваш твърде много пъти в танцувалните салони, като танцуваш твърде много турове, на някоя ще й влезе в главата, че си излязъл да си търсиш съпруга, когато в действителност ти просто зяпаш. Роузали Огдън!

— Мислех си, че ако станеш жертва на някоя през тази година, това ще бъде госпожица Нюман — подхвърли графът.

— Ах! — възкликна приятелят му. — Възхитителната блондинка. Мечта за всеки мъж с гореща кръв. — Той погледна отново към чашата си. — А не обикновената, не много красива и твърде скучна госпожица Огдън, с която танцувах и която бях извел да разходя, защото Франк каза, че й станало зле, горкото момиче.

— А тя очаква ли обяснение? Ами майка й? — графът се намръщи. — Не трябва да го правиш, Бърти. Не си компрометирал момичето, нали?

— Бога ми, не — повиши тон сър Албърт. — Тя не е такъв тип момиче, с което човек се промъква в пещерите, Гейб. Мислех да й се обадя утре, в действителност. Преди да ми мине куражът.

Граф Торнхил докосна леко устата си със салфетката и я остави настрана до празната чиния. Чудеше се какво му убягва. Двамата с Бърти бяха близки приятели още от училище.

— Защо? — попита той. — Не си случайно влюбен в момичето, нали? — той не можеше да си представи някой да е влюбен в госпожица Роузали Огдън, въпреки че мисълта бе неучтива. Тя изглеждаше изцяло без качества, които един мъж би намерил за привлекателни. Бърти, от друга страна, бе млад и симпатичен, богат и интелигентен и със сигурност би могъл да разпали чувствата на почти всяка дама, върху която благоволеше да спре погледа си.

Сър Албърт изду бузи и изкара въздуха през устата си.

— Става така, Гейб. Танцуваш с едно момиче, защото я съжаляваш и си представяш колко натъжена и унизена ще бъде тя, като си отиде вкъщи, като знаеш, че е останала без кавалер през цялата вечер, докато по-красивите момичета са танцували. И след това я извеждаш да се разходите поради същата причина, пеша или с лодка на някое градинско увеселение и после танцувате отново на последната вечер у Олмек. И после започваш да осъзнаваш, че някой се крие зад простотата, плахостта и… скуката. Някой, който е сладък по свой начин, и някой, който… е, който ще кърви, ако се пореже, ако разбираш какво искам да кажа. Някой, който обича котенца за развлечение и плаче за момчетата коминочистачи и обича да се промъква в детската стая на сестра си и да си играе с племенниците и племенничките си, вместо да седи в гостната и да слуша разговорите на възрастните. И после осъзнаваш, че тя не е толкова обикновена, плаха и скучна, както си си мислил.

— Ти наистина си влюбен в нея — констатира заинтригуван графът.

— Е, не виждам щастливи звезди да кръжат около главата ми — смръщи се сър Албърт. — Така че може да бъде и това, нали? Просто на мен… хм, малко ми харесва, предполагам. Нещо, което пълзи нагоре по теб. Не го забелязваш и не го искаш непременно, не го одобряваш, когато го откриеш. Но то е там. И изглежда, че може да се направи само едно нещо. Не, две, предполагам. Бих могъл да напусна утре Лондон, за да посетя леля си в Брайтън, или нещо такова. Но винаги ще чакам да чуя за нея, че се е омъжила за някой дебелак и тогава винаги ще се чудя дали той позволява на момчетата да се катерят и да влизат в къщата му и дали държи котенцата навън. И дали ще й направи деца за собствената й детска стая. Гейб, мисля, че съм слънчасал. Беше ли горещо напоследък? Познавам я от по-малко от седмица. Не мога дори да говоря реалистично за нещо, което пълзи нагоре по мен, нали? Пълзенето е бавен процес. По-скоро галопирането.

— Ти си влюбен в нея — обяви вече категорично графът.

— Е — сви рамене сър Албърт, — както искаш го наричай, Гейб. Но имам намерение утре да й се обадя. Бригъм й е чичо и настойник. Ще поговоря първо с него. А също и с майка й. Ще направя всичко порядъчно. Дори вероятно ще коленича, когато настъпи моментът — той трепна. — Мислиш ли, че ще направя нещо толкова неизразимо унизително, Гейб?

Графът се изхили.

— Няма никаква зестра, между другото — продължи сър Албърт. — Поне Франк казва така, а той би трябвало да знае, тъй като сестра му е приятелка на нейната сестра. Така че не мога да бъда обвинен, че действам прибързано от алчност за богатството й, нали? Освен това, вероятно е добре известно, че джобовете ми са издути, така че нямам нужда да посягам към зестри.

— Никога няма да бъде счетено за нещо друго, освен за това, което е — кимна графът. — Брак по любов, Бърти.

Приятелят му направи гримаса и пресуши чашата си с портвайн.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Следобед ще ги разходя двете с майка й до Тауър. Ще трябва да видя как ще се почувствам след това. Вероятно ще променя мнението си и ще се спася. Мислиш ли, Гейб?

Графът просто се усмихна.

— Идваш ли? — сър Албърт се изправи на крака.

— Не — каза графът. — Мисля, че ще остана да изпия още една чаша портвайн, Бърти. Ще пия за твоето здраве и щастие. Върви и се направи красив за дамата, в която си влюбен.

Сър Албърт направи още една гримаса и си взе довиждане. Граф Торнхил не изпи друга чаша портвайн, но дълго остана седнал на масата, въртеше разсеяно празната си чаша с пръстите на едната си ръка, а замисленият му вид обезкуражи както познатите му да се присъединят към него, така и сервитьорите да изчистят масата.

И после започваш да осъзнаваш, че някой се крие… Някой, който ще кърви, ако се пореже… Нещо, което пълзи нагоре по теб.

Това е нещо изцяло между мен и Кързи, мислеше си той. Считаше, че в дъното на всичко е грехът на Кързи и бе видял как Катрин страда от него. И сега бе съзрял шанс за малко отмъщение и се оказа обзет от желание да го доведе докрай. Кързи знаеше това и бе отправил своето предизвикателство. Всичко бе само между тях двамата.

С изключение на това, че Дженифър Уинууд бе уловена по средата. Тя беше пешката, която той щеше да използва, за да разстрои живота на Кързи, да лепне скандал и унижение към името му. Публично. Нямаше по-подходяща арена за този вид отмъщение от Лондон по време на Сезона.

Дженифър Уинууд бе маловажна. Щеше да си намери някой друг, който струваше повече от Кързи. Всъщност, както си бе казал и преди, той й правеше услуга. Ако можеше да развали годежа й, щеше да й направи услуга, дори и тя да не го осъзнае. Не че имаше някакво значение. Най-важното бе да има някаква степен на отмъщение на Кързи.

С изключение на…

Някой, който ще кърви, ако се пореже.

Когато й се бе извинил за това, че я бе целунал, тя бе признала, че това я бе разтревожило. Наистина ми причинихте известно страдание, бе казала тя.

Започваш да осъзнаваш, че някой се крие…

Тя харесваше чувствеността и сантименталността в литературата, както и хумора и сатирата. Имаше коли, което й липсваше, което джафкаше и показваше див и непристоен ентусиазъм, когато му предстоеше разходка. Никога не бе имала мъж за приятел. Бе повдигнала ръка и бе докоснала бузата му, когато той се бе престорил на натъжен поради факта, че годежът й правеше невъзможно приятелството между тях.

Някой, който ще кърви, ако се пореже.

Проклятие! Той не искаше да нарани момичето. Нямаше никакво желание за това. И не искаше да я мами. И все пак досега не бе правил нищо друго, освен да я мами, като се преструваше, че изпитва приятелски чувства и дори нещо повече, когато не изпитваше нищо.

С изключение на…

Нещо, което сякаш пълзи нагоре по теб. Не го забелязваш и не го искаш непременно…

Граф Торнхил се изправи рязко на крака и се наложи да протегне бързо ръка, за да хване стола да не се прекатури назад. Имаше нужда от свеж въздух и раздвижване. Трябваше да се подготви добре за бала с маски у лейди Велгард тази вечер. Имаше нужда да си припомни колко всепоглъщащо бе станало желанието му за отмъщение, откакто видя отново Кързи.

 

 

— Предполагаш ли, че довечера ще има валсове? — попита Дженифър. Въпреки че навън бе топъл ден, тя седеше на пода във всекидневната, която ползваше заедно с братовчедката си, с гръб към камината и сушеше дългата си коса. Ръцете й бяха обгърнали коленете й. Имаше красота, на която Саманта винаги бе завиждала. Би могла да бъде воин — амазонка или гръцка богиня или… или кралица Елизабет Първа. Тази вечер тя щеше да отиде на бала маскирана като кралица Елизабет. От друга страна Саманта видя само една безцветна госпожица, когато се погледна в огледалото си, а тази вечер тя щеше да се преоблече като — да не очаква човек! — кралица на феите.

— Вярвам, че почти сигурно ще има — каза тя. — Обикновено има, както дочух, освен ако някога не е първи бал за някое момиче.

— Надявам се — Дженифър положи едната си буза върху колената си. — Сам, не е ли направо чудесно, че ни дадоха разрешение да танцуваме валс миналата вечер у Олмек? Това бе най-щастливият миг от живота ми — е, поне един от тях.

— А аз бях принудена да танцувам с господин Пайпър — каза Саманта. — Ако кажа, че има два леви крака, ще взема да обидя левите крака, Джени.

Братовчедка й се засмя. И изглеждаше невероятно щастлива, както впрочем изглеждаше вече от няколко дни насам. Като че ли бяха разменили ролите си. Джени бе слънчева, винаги готова да се засмее. Саманта, от друга страна, трябваше да се насили да има добро настроение, за да се опита да убеди всички, както и себе си, че първият й Сезон е всичко онова, което бе очаквала.

— Жалко — съгласи се Дженифър. — С кого би искала да танцуваш, Сам? Ако можеше да си избираш кавалер?

С Лайънъл, помисли си Саманта колебливо и веднага потисна тази мисъл. Там в реката, на партито на лейди Бромли, Лайънъл — лорд Кързи — й се бе извинил за това, което се бе случило на бала у Чизли. Бе твърдял, че тогава е бил в лошо настроение и е бил забравил, че е джентълмен. А после бе гребал по реката, без да промълви, когато погледът му случайно срещнеше нейния. Когато й бе подал ръка да слезе на брега, той бе задържал ръката й в своята за секунда или две по-дълго, отколкото бе необходимо, и я бе стиснал толкова силно, че тя почти бе извикала от болка, и й бе прошепнал трескаво и пламенно:

— Бих желал — беше й казал той, — да мога отново да забравя, че съм джентълмен. Саманта, бих желал… — Но гласът му бе заглъхнал, а очите му се бяха втренчили в нейните със смут и разкаяние.

— О, не знам — каза тя, като сви рамене. — Със сър Албърт Бойл, може би. Или господин Максуел. Или господин Саймънс. Някой, който има както ляв, така и десен крак и усет към музиката.

И тя се засмя леко.

Дженифър я гледаше съсредоточено.

— Все още ли няма някой по-специален, Сам? — попита тя. — Странно. Някак си очаквах, че ще се влюбиш лудо в някой невероятно красив джентълмен, с доход четиридесет хиляди на година, още след първия ни бал. Имаш голям кръг обожатели. Наистина, изглежда те се увеличават с всеки изминат ден. Но сякаш не си показала предпочитание още към никого.

— Дай ми време — избъбри небрежно Саманта. — Възнамерявам да се спра на някой, който е не по-малко красив от Лай… от лорд Кързи.

— Или граф Торнхил — додаде Дженифър и после се изчерви и обърна глава да положи другата си буза върху коленете си. — Искам да кажа, някой красив като него.

Само графът да нямаше тази ужасна репутация, помисли си Саманта, а скритите й мисли отново бяха пуснати на свобода. И само да не беше този годеж. Изглежда той харесваше Джени и тя… Е, тя бе останала насаме с него при два отделни случая. Ако само… Ако Лайънъл бе свободен. Но тя тласна мислите си обратно в действителността.

— Той не бе у Олмек снощи — сети се изведнъж. — Чудя се дали ще присъства на бала тази вечер.

— Надявам се, че не — смръщи вежди Дженифър. — Знаеш ли, че онова, което каза за него онази невероятно глупава Клаудия Саймънс на градинското парти, е вярно? Той наистина е избягал с мащехата си. Тя е била бременна, Сам. А после той изоставил нея и детето, за да се върне тук сам.

— С жената на собствения си баща! — Саманта изпита истински ужас. — О, Джени, ние бяхме прави за него още първия път, когато го срещнахме. Самият дявол. Наистина е такъв, нали?

— Само дето не изглежда зъл, когато човек разговаря с него — каза Дженифър. — Изглежда сърдечен и приятелски настроен. Но предполагам, че това е природата на дявола, нали? О, но аз не желая да разговаряме повече за него, Сам. Надявам се, че довечера ще има валсове. Искам отново да танцувам валс с лорд Кързи и да усещам ръката му на кръста си. Искам да танцувам само с него в продължение на половин час — Саманта видя, че тя бе затворила очи. — Едва мога да чакам…

Настроението на Саманта падна толкова ниско, че сякаш почувства как някакви оловни тежести се стоварват върху нея. Лайънъл, мислеше си тя. О, Лайънъл! Колко силно би искала и тя да танцува валс с него довечера. И… о, мисълта беше безполезна.

Внезапно намрази братовчедката си. А после обърна омразата към себе си. И към Лайънъл. Ако той имаше нежни чувства към нея — а тя бе сигурна, че има — защо обмисляше женитба с Джени? Но той бе хванат в капан от едно неписано споразумение отпреди пет години, когато е бил само на двадесет.

Само Джени можеше да развали годежа. Щеше да бъде ужасно скандално дори за нея да го направи, но пък за него щеше да бъде невъзможно. Един почтен джентълмен не можеше да се откаже просто така от такова обещание. Но Джени нямаше причина да развали годежа си. Никога нямаше да направи това, освен ако… освен ако узнае, че той обича друга.

Саманта се опита да прекъсне нишката на мисълта си.

— О, Сам — каза Дженифър, като обгърна още по-здраво колената си, все още със затворени очи, — наистина трябва скоро да си намериш някого. Трябва сама да разбереш какво е да се почувстваш щастлива.

Саманта отметна глава назад върху облегалката на стола, на който седеше, и също затвори очи. Изведнъж почувства замайване и гадене.