Мери Балоу
Мрачният ангел (10)

Глава десета

Сър Албърт Бойл намери приятеля си граф Торнхил вкъщи в късния следобед на следващия ден. Той беше във всекидневната на собствения си апартамент на втория етаж и бе пиян.

Не беше нито мястото, нито времето през деня, когато да се натряска човек. А лорд Торнхил не бе от този тип хора, които се оставят да бъдат лесно надхитрени. Особено през деня и когато бе сам вкъщи. Не че бе съвсем пиян. Освен раздърпаните му дрехи, разчорлената му коса и отпуснатата му стойка, както и фактът, че имаше две празни гарафи в стаята — едната върху бюрото, а другата до камината, в краката му, и една почти празна чаша, която се клатеше в ръката му, той изглеждаше достатъчно кротък. Не танцуваше върху масите и не ръмжеше мръсни балади.

Но сър Албърт, на когото махнаха небрежно да седне на един стол с ръка, която държеше чашата, познаваше добре приятеля си. Той беше пиян.

— Е — посрещна го графът. Не заваляше думите. — Извършено ли е делото, Бърти? Дошъл си тук да празнуваш? Позвъни за още една гарафа, скъпи ми приятелю. Тези двете изглежда са празни.

— Тя прие — каза сър Албърт.

Той не приближи звънеца за прислугата. Наблюдаваше приятеля си внимателно.

— Разбира се — графът се въздържа да добави, че момичето щеше да бъде идиотски глупаво, ако бе отказало. — Поздравления, Бърти! Носиш се на крилата на безбрежното щастие?

— Очите й бяха пълни със сълзи през цялото време докато разговарях с нея — продължи сър Албърт, като разчорли модно вчесаната си коса, прекарвайки пръстите на едната си ръка през нея. — И повдигна глава да я целуна по устата, когато възнамерявах да целуна само ръката й. Тя се целува хубаво. — И той се изчерви.

Графът наблюдаваше приятеля си през остатъка от бренди на дъното на чашата си.

— О, невинността на истинската любов — каза той. — Значи имаш роб за цял живот, Бърти. Това ще е удобно за теб.

Сър Албърт стана на крака и се отправи към прозореца, където застана, вперил поглед навън.

— Страх ме е, Гейб — призна той. — Сълзите. Изненаданият поглед, последван от надеждата, щастието и обожанието. Това е достатъчно да замае главата на всекиго. Беше достатъчно да ме направи щастлив завинаги.

— Но теб те е страх — изхили се графът.

— Това е такава огромна отговорност — обясни сър Албърт. — Ами ако не мога да я направя щастлива? Ами ако я допусна до себе си, само защото я спечелих толкова лесно? Ами ако тя ме е приела, само защото не може да очаква много такива шансове? Ами ако…

Графът изпсува, като използва толкова хамалски език, че не можеше да има никакво съмнение, че се е натряскал здравата.

— Бърти — поде той, като се върна към приличен английски, — ако не можеш да видиш щастливата звезда над главата си, стари приятелю, то тогава трябва да си сляп с двете очи.

— Това е просто от отговорността — напомни отново сър Албърт. — Властта, която имаме понякога над другите хора, Гейб!

— Е — засмя се графът. — Трябва ли да ти пожелая щастие, Бърти, или трябва да ти съчувствам?

— Пожелай ми щастие, ако искаш — приятелят му извърна поглед към него. — Какъв е поводът за частното парти, Гейб.

Графът се засмя отново и вдигна чашата си.

— Днес си бил зает — ухили се той. — Не си ли чул?

Сър Албърт свъси вежди.

— Посетих семейство Уайт — каза той — и дойдох тук, тъй като ти не беше там. Да, чух. Трябва да очакваш хората да се хващат за всяка сламка, за да ти строшат врата, Гейб, когато репутацията ти е толкова ненадеждна. Имаше ли ужасно смесване на образите на бала? Няма значение. Не забелязвай. Злото, искам да кажа.

— Човек се чуди… — графът спря да пресуши брендито, което бе останало в чашата му. — Човек се чуди дали госпожица Уинууд е способна да го забележи.

— Е, така е. — Приятелят му се настани на мястото, което му бе посочено в началото на посещението му. — И за нещастие годежът й с Кързи скоро ще бъде официално обявен — не че има някой член на висшето общество или портиер, или младоженец, който да не го знае. Гейб, ти не си я целунал в действителност на бала у Велгард миналата вечер, нали? Истината може да се видоизмени силно, когато се преразказва.

— Направих го — изхили се графът. — На вратата на балкона, всъщност. Предполагам, че бяхме видени далеч по-лесно и от далеч повече хора, отколкото ако бях го направил по средата на дансинга.

— Тогава й дължиш извинение, нали? — сър Албърт изглеждаше обезпокоен.

Той бе защитил приятеля си срещу голяма група у семейство Уайт, които бяха настоявали, че това действително се е случило, и че преди да се случи, двамата са се гледали в очите така, сякаш другите не съществуват и бяха танцували неприлично близко един до друг и бяха изчезнали към балкона с очевидното намерение да се прегръщат. Това бе клюката у семейство Уайт, историята на деня, с която всички се забавляваха. Само Господ знаеше какво бе сторено на доброто име на девойката в приемните салони на Лондон, където дамите щяха да се развличат с тази история по много по-порочен начин.

— Така ли? — графът присви очи към чашата, преди да я захвърли в огнището и да наблюдава с очевидно задоволство как се разпръсква на парченца. — Мисля, че не, Бърти. Тя в действителност не ми се противопостави. Освен това, едва ли бе целувка. Просто моментно срещане на устните.

— Изцяло на показ пред събралото се висше общество — уточни сър Албърт.

— Животът става скучен, когато Сезонът е на няколко седмици — каза лорд Торнхил със студен и циничен глас. — Висшето общество има нужда от сензации, за които да клюкарства. Двамата с госпожица Уинууд му направихме услуга.

— Но за нея ще бъде далеч по-лошо, отколкото за теб, Гейб — сър Албърт се ядоса на очевидното равнодушие към това, което се бе случило, и онова, което се случваше. Но знаеше, че е невъзможно да разговаря разумно с човек, който далеч не беше трезвен, въпреки краткостта си и разбираемата си реч. — Знам, че я хареса още отначало, но тя е сгодена. Вероятно има друга красавица, с която да флиртуваш, ако имаш такава склонност. Блондинката, например. Госпожица Нюман.

— Никой, освен прекрасната червенокоса не ми трябва — заяви графът. — Днес за нас се клюкарства. Днес вече годежът й е под въпрос. Най-малкото лорд Кързи ще се чувства като глупак. Аз съм много доволен — тонът му бе почти яростен.

— Боже мой, Гейб! — сър Албърт се изправи отново на крака. — Не се опитваш да развалиш годежа на девойката, нали? Толкова ли отчаяно се стремиш към нея? Ти ще я съсипеш, ето какво ще направиш. Ще бъдеш ли горд със себе си тогава?

— Сядай, Бърти, моля те — погледна го настойчиво графът. — Болят ме очите, като вдигна глава да те погледна. Но позвъни за още една гарафа, преди да седнеш. Аз съм жаден, ако ти не си.

— Ти си се натряскал — каза приятелят му, като се взираше в него.

— Така да е — съгласи се графът. — Но не съм се натряскал достатъчно, Бърти. Все още съм в съзнание. Изпрати да донесат още, добро момче.

— Ако не беше пиян — продължи сър Албърт, — щях да те изтърбуша, Гейб. Заклевам се, че щях да го направя. Но ако не беше пиян, нямаше да говориш такива безумни неща. Значи ти я харесваш, но не можеш да я имаш. Значи си бил малко нетактичен миналата нощ — не, доста нетактичен. Това може да се оправи, при условие, че Кързи или Ръшфорд не загубят ума и дума. Извини се на повечето от тях, Гейб, или поне стой далеч от тях. Напусни Лондон. Това е единственото почтено нещо, което можеш да направиш.

— Но… — граф Торнхил присви очи и заговори толкова тихо, че гласът му звучеше почти заплашително. — От мен не се очаква да бъда почтен, Бърти. Щом мога да прелъстя собствената си мащеха, значи съм способен на всякакво престъпление.

Сър Албърт се вторачи в него.

— С теб не може да се разговаря в сегашното ти състояние — разбра го той. — Ако бях на твое място, Гейб, щях да извикам прислужника си да ми донесе голяма кана с много силно кафе. И един голям съд с много студена вода, в който да си пъхна главата няколко пъти. Ще дам такива разпореждания, когато си тръгвам. Довиждане! — и той се обърна, за да излезе от стаята.

Графът, все още отпуснат на стола си, се изхили още веднъж.

— Тя е щастливка, госпожица Роузали Огдън, Бърти — каза той. — Ще си има квачка, която да се грижи за нея до края на живота й.

Настръхнал от възмущение, сър Албърт Бойл излезе от стаята.

 

 

Граф Торнхил положи глава на облегалката на стола и впери поглед нагоре. Да затвори очи не бе приятно изживяване. Не можеше да събере достатъчно сили да издърпа въжето на звънеца и да си поръча още бренди. Освен това, имаше усещането, че вече е пил твърде много. Огромно количество, ако трябваше да се каже истината.

Този следобед бе направил любопитно откритие.

Отвращението от себе си бе идеалната противоотрова на ефекта от алкохола в тялото. Подозираше, че дори да изпие допълнително голямо количество бренди, нямаше да бъде в състояние да се потопи в опиянението на безчувствеността. Тялото му щеше да стане още по-нестабилно. Но умът му щеше да остане хладно, хладно трезв.

Вероятно не би могъл да хвърли ръкавица в лицето на Кързи или да остане доволен, че е забил куршум между веждите му, или го е пронизал с шпага в сърцето. О, не — всичко това би било твърде лесно и не толкова изтънчено. И би подновило скандала срещу Катрин и би й донесло по-нататъшно безчестие.

Не, не — той бе предприел далеч по-хитър и коварен план да се намеси в живота на този мъж и да го накара да изглежда като глупак пред висшето общество. Щеше да покаже на света, че Кързи, въпреки титлата си, перспективите си за богатство и добрия си външен вид, не може да задържи една красива жена. Щеше да провокира унизителен скандал чрез един провален годеж. И като честен и почтен човек бе изпълнил задачата си косвено, като въздействаше върху годеницата на Кързи, така че тя най-малкото щеше да се компрометира и Кързи щеше да се почувства задължен да се откаже от нея, или в най-добрия случай щеше да се почувства толкова компрометирана, че щеше да скъса с Кързи. И в двата случая Кързи щеше да бъде объркан и унижен.

Наистина фино отмъщение. О, много фино и възхитително.

Да, вярвам ти — беше казала тя миналата нощ. — Да, наистина ти вярвам. Можеше да види очите й сега, взиращи се в него с искрено доверие през цепнатините на златната й маска, докато танцуваше с нея валс до вратите на балкона, към който внимателно я бе повел. И тогава под негово въздействие бе произнесла името му.

Искаше му се да може да удави ехото на гласа й и думите, които бе изрекла. Искаше му се да може да затвори очи и да не вижда повече нейните. Но стаята се завъртя около него, когато опита и все още виждаше очите й.

Аз го обичам — бе казала тя. Аз го обичам. Аз го обичам. Аз го обичам.

Днес, без съмнение, тя имаше сериозни неприятности със семейството си, с Кързи и със семейство Ръшфорд. Днес, без съмнение, тя бе обект на нетърпеливи и зловредни сплетни надлъж и нашир в светски Лондон. Днес, без съмнение, тя бе дълбоко разстроена.

Да, вярвам ти.

Гейбриъл.

Аз го обичам.

Графът поклащаше глава напред и назад към облегалката на стола, но успя само да се почувства замаян и му се повдигаше. Звукът от гласа й, мек и искрен, не искаше да се махне.

Зачуди се дали тя щеше да издържи на бурята, ако бе стигнал твърде далеч миналата нощ и я бе принудил и тя да отиде твърде далеч.

Властта, която имаме върху живота на другите — бе казал току-що Бърти. За миг бе облекчение да чуе гласа на Бърти в съзнанието си, вместо нейния глас. Докато наистина чу думите и ги заповтаря отново и отново, точно както нейните думи отекваха в съзнанието му през целия следобед. Властта, която имаме върху живота на другите.

Планът му протичаше съвършено. Дори по-добре, отколкото се бе надявал. Щеше да се придържа към него докрай следващата вечер. Балът у граф и графиня Ръшфорд със сигурност бе събитието, на което щеше да бъде обявен годежът на техния син. И въпреки че не бе поканен на вечерята, която щеше да предшества бала, съвсем неочаквано той получи покана за бала.

Именно там бе планирал да нанесе най-съкрушителната си атака срещу Дженифър Уинууд. Всичко щеше да бъде изпипано докрай. Щеше да провали бала (но не и за клюкарките), да опропасти брака на Кързи и да го унижи пред всички по най-изискания начин. Фактът, че щеше да урони собствената си репутация веднъж завинаги, изглежда не бе от никакво значение за него. Наистина не го бе грижа.

Но Дженифър Уинууд оставаше в капана по средата. Вероятно тя щеше да пострада най-много. Не, тя със сигурност щеше да пострада най-много. Невинната. Тази, която бе толкова лесно да бъде заблудена, защото бе готова да повярва в най-доброто у другите. Защото искаше да повярва в доброто у него. Защото искаше да му бъде приятел.

Аз ти вярвам. Наистина ти вярвам. Ако не беше пиян, без съмнение, граф Торнхил нямаше да сложи ръце на ушите си, за да спре ехото от гласа й. Но той беше пиян.

Гейбриъл.

В твоите уста името ми звучи като ласка — беше казал той. Единствената спонтанна истина, която й бе казал. Сега не звучеше като ласка. Звучеше като проклятие, идващо право от ада.

Не, той не можеше да постъпи така. Може би вече бе твърде късно да се отдаде на кризата на съзнанието си, но по-добре сега, отколкото никога. Може би нетактичната му постъпка от миналата нощ можеше да бъде изгладена. Очевидно лейди Ръшфорд се бе разхождала с момичето по време на тура, който следваше онзи, който бе танцувала с него, беше се усмихвала и се беше показвала безгрижна. Умна жена! Много по-добре бе да направи това, отколкото позорно да се забърза към къщи.

Може би с майката на лорд Кързи зад себе си и предстоящите й вечеря и бал, с публичното обявяване на годежа й, днешният скандал щеше да се превърне в изтъркана и забравена клюка на следващия ден.

Ако той не се изпречеше на пътя й.

Ако напуснеше града и останеше далеч от него до края на Сезона. Ако се държеше настрана от живота й и далеч от погледа на висшето общество.

Щеше да се разпореди на прислужниците да опаковат нещата му, да изпратят предварително вест до Чалкоут и щеше да се приготви за пътуване. Трябваше да може да напусне Лондон след три или четири дни или може би по-рано. Междувременно, щеше да остане вкъщи.

Граф Торнхил стана на крака, облекчен, че взе решение сега, след като се бе отдръпнал, преди да извърши голямо зло, преди да е станало твърде късно. Но комбинацията от промяна в позицията му и освобождаването му от самоненавистта, бяха твърде много за него. Той се олюля и падна на ръцете и колената си, а стаята се завъртя около него с шеметна и неумолима скорост.

Господи, колко ли бе изпил, все пак?

Вратата на всекидневната му се отвори и се появи един камериер, който носеше голям съд с кафе върху един поднос.

Благословен да е Бърти, истинска квачка.

 

 

Дженифър се разхождаше в парка в открит кабриолет с лорд Кързи от едната й страна и графиня Ръшфорд срещу нея, заедно с леля Агата. Дженифър носеше бяла муселинена дневна рокля с моден, но умерен дизайн, избран внимателно за нея от леля Агата. Беше си сложила и сламената си шапка. Усмихваше се весело и гледаше уверено в очите на всеки, който се заглеждаше в нейните и разговаряше с всички, които се приближаваха към тях и с всички, до които самите те се приближаваха. Лявата й ръка почиваше на ръката на Лайънъл. Неговата лява ръка бе върху нейната.

Точно това трябва да се направи, бе казала графинята енергично и съвсем твърдо, когато бе пристигнала рано на Бъркли скуеър със сина си. Щеше да бъде глупаво да се държат така, сякаш се срамуват от нещо, или просто защото граф Торнхил, който бе позор за името и за титлата си, бе избрал да се държи с такава ужасна вулгарност. Ръшфорд, бе обяснила тя, щеше ясно да даде на граф Торнхил да разбере, че въпреки поканата му за вечерния бал на следващия ден, присъствието му там ще бъде нежелателно.

Лайънъл бе застанал кротко зад стола на майка си, когато тя казваше всичко това и Дженифър нарочно не гледаше към него. Но най-накрая събра кураж и попита графинята и леля си Агата, която също присъстваше, дали може да каже няколко думи на лорд Кързи насаме.

Чувстваше, че това е необходимо. На сутринта баща й я беше извикал и грубо я бе смъмрил, което бе един мек начин да се опише пламтящият му гняв и й каза да бъде готова да се завърне в провинцията задълго, ако граф Ръшфорд реши, че повече не е достойна за ръката на сина му. Той и Ръшфорд бяха имали сериозна кавга по този въпрос и той щеше да бъде проклет, ако се оставеше да го подведе едно недорасло момиче. И затова трябваше да бъде много внимателна. Леля Агата бе със стиснати устни и странно тиха през целия ден. Сам не се показа от стаята си.

Произшествието от миналата вечер — целувката при вратите на балкона — вероятно бе избухнала в скандал тази сутрин, предположи Дженифър. Тя бе одумвана в светските приемни. Беше в немилост. Всичко се бе срутило. Лайънъл нямаше да я иска вече. Нито пък някой друг уважаван благородник. Ако загубеше Лайънъл, щеше да пожелае да умре. Нямаше да има нищо по-просто от това.

Любопитно, тя в действителност не обвиняваше граф Торнхил. Наистина не го обвиняваше. Той бе твърдял, че е невинен и тя му бе повярвала. Целувката му — би могло да се нарече така — бе предназначена за уединението на мрака, навън на балкона. Това бе целувка на приятелство. С изключение на това, че я бе нарекъл… Дженифър се бе опитала през цялата безсънна нощ да забрави как я бе нарекъл той. Но думите сами се набиваха отново и отново в изтощеното й съзнание.

Моя любов, беше я нарекъл той.

Да, нужно й бе да говори с Лайънъл. Изпита огромно облекчение, когато откри, че графинята не бе променила отношението си към нея след миналата вечер, а все още искаше да посрещне скандала и да омаловажи онова, което се бе случило. Но то не бе достатъчно.

— Много добре — кимна лейди Ръшфорд, като стана на крака. — За пет минути, скъпа. Двамата с Кързи трябва да тръгваме скоро, така че всички да можем да се приготвим и да се видим в парка, когато всички останали са там. Лейди Брил? — тя излезе от стаята с леля Агата.

Виконт Кързи остана на мястото си и не каза нищо. Дженифър се насили да го погледне. Той бе много блед. Много красив.

— В това нямаше нищо — започна тя. — Той ми обясни, че не е извършил всички онези ужасни неща, които всички вярват, че е извършил, и аз му повярвах. Това бе всичко.

Очите му най-накрая срещнаха нейните и тя отново си спомни какво бе казала Сам за него. Неволно потрепери.

— Какво ви каза той? — попита лорд Кързи.

— Че мащехата му никога не му е била любовница — отвърна с пламнали бузи. — Че детето, което имала, не е негово.

За известно време той я гледаше мълчаливо.

— И му повярвахте? — изсъска той. — Вие сте невероятно наивна.

— Милорд — каза тя, като решително се придвижи към най-големия си кошмар, — желаете ли да продължаваме да сме сгодени? Бихте ли предпочел да променя отговора си сега, преди да е обявен официално годежът ни?

Отново кратка тишина, докато Дженифър отвътре умираше.

— Твърде е късно за това — каза той. — Обявяването е чиста формалност. Всички знаят.

— Но ако не беше твърде късно — настоя тя, — бихте ли предпочел аз да се откажа?

Помисли си, че той никога няма да й отговори. Тишината се простря между двамата.

— Въпросът е чисто теоретичен — каза той. — Ние сме сгодени. Ако се откажете, няма да позволя да кажете, че сте го направили по моя молба. Майка ми е вложила в този годеж цялото си сърце. Както и баща ми и вашия баща.

— А вие? — тя шепнеше.

— И аз — беше лаконичен той.

Потърси очите му. Но те бяха празни. Студени. Той не я обичаше. Щеше да бъде съвсем щастлив, ако годежът им се провалеше. С изключение на това, че той чувстваше, че са стигнали твърде далеч. А неговите родители и баща й бяха заложили на този годеж още отпреди пет години.

Същото се отнасяше и за него. Но действително ли бе така? Щеше ли тя да го понесе, ако не беше? Щеше ли да понесе да бъде омъжена за него, да се страхува, както и сега, че той се жени заради общественото мнение и заради родителите си. Да се страхува, както и сега, че той не я обича?

Но можеше ли да понесе да го загуби? Да се откаже от него изцяло по собствено желание — срещу желанието на всички около нея? Би могла да го научи да я обича. С нейната любов. Би могла да му покаже, че въпреки онова, което се бе случило през последните дни и седмици с граф Торнхил, тя бе способна на честност, вярност и привързаност. Това нямаше да й струва никакви усилия. Това бе нещо, което искаше повече от всичко на света.

Преди някой от тях да може да каже нещо повече, леля Агата и графиня Ръшфорд се върнаха в стаята и графинята взе положението в свои ръце отново с голяма енергия и с добър усет. Общото й излъчване на спокойствие бе доста измамно, откриваше Дженифър. Щяха да се повозят в парка четиримата, и да покажат на светското общество колко глупава е всяка клюка, която обикаляше от човек на човек през този ден.

— Ще смутим и разочароваме всички стари клюкари — каза тя през смях. — О, миличките ми, изглеждате толкова красиви заедно. Утрешният вечерен бал ще бъде най-голямата блъсканица за Сезона. Най-големият успех. А аз ще бъда най-щастливата майка в града.

И така в часа, когато се разхождаше светското общество, те се возеха в парка. Дженифър откри, че в края на краищата не бе толкова трудно. Никой не бе толкова зле възпитан, че да направи сцена с поглед, дума или жест. А щом играеш една роля, постепенно се вживяваш в нея. Тя се чувстваше наистина щастлива. Кризата в живота й отминаваше, благодарение на добрия съвет на бъдещата й свекърва. А Лайънъл, който седеше до нея, се усмихваше на другите и на нея. И докосваше ръката й. И веднъж или два пъти я поднесе към устните си. В очите му отново имаше топлина.

Беше се държала много глупаво. Вината бе изцяло нейна. Тя бе, както сам Лайънъл бе казал, невероятно наивна. Но най-после бе научила урока си. От сега нататък имаше само Лайънъл и онова, което му дължеше. Ако той бе разочарован от нея сега, тя щеше да го научи как да се гордее с нея. Ако не я обичаше сега, щеше да я обикне в бъдеще.

Тя извърна глава и се усмихна с любов. Той отвърна на усмивката й, а очите му зашариха по лицето й и се спряха на устните й. Той се наведе леко към нея и после се изправи за благоприличие, а усмивката му бе по-унила.

Майка му, която наблюдаваше от срещуположната седалка, кимна одобрително и извърна усмивката си към пътниците на едно ландо, което минаваше наблизо.