Мери Балоу
Мрачният ангел (9)

Глава девета

Носеше златна маска, но тя въобще не можеше да скрие самоличността й. Нито пък бе поставена с такава цел. Беше просто нещо обичайно за един бал с маски. Цялата бе в златисто и бяло и несъмнено бе облечена като кралица Елизабет Първа. Богатият и тежък златист и бял брокат на роклята й и ветрилообразната колосана яка, разперена зад главата й, се носеха с подходящ царствен маниер. Тъмночервената й коса откриваше лицето й и бе навита около главата й, като оформяше строга прическа.

Тя щеше да привлече погледите дори ако бе стояла сама. Но тя стоеше заедно с един придворен, чиито дрехи съответстваха на нейните по цвят и великолепие. Собствената му златна маска блестеше леко до русата му коса.

Без съмнение те бяха най-привлекателната двойка в танцувалния салон.

Граф Торнхил, който ги наблюдаваше откакто придворният се присъедини към своята кралица, братовчедката й и леля й след пристигането им на бала с маски у лейди Велгард, не съжаляваше заради факта, че те привличаха всеобщото внимание въпреки наличието на други забавни и интересни костюми сред другите гости. И не съжаляваше, че толкова лесно можеха да бъдат разпознати. Това щеше да бъде негово предимство.

— Бърти няма да дойде тази вечер — каза лорд Франсис Нелър на графа. — И знаеш ли защо, Гейб? — тонът му предполагаше, че той знае със сигурност, дори и ако приятелят му не знае нищо.

Тя сияе, мислеше си лорд Торнхил, като се взираше през салона, както изглежда много хора правеха. Устата му бе извита в усмивка. Нещо в целия комплект на тялото и главата й подсказваше, че е възбудена и щастлива. Щастлива със своя партньор. Влюбена в него. Проклятие!

— Защо? — попита той.

— Защото майката на Роузали Огдън мисли, че един бал с маски е твърде неподходящо събитие за нейната дъщеря — каза лорд Франсис, като подчерта името на момичето. — Роузали Огдън, Гейб. Бърти няма да дойде, защото тя няма да бъде тук.

— Мисля, че той я изведе на разходка до Тауър днес следобед — каза графът.

— Боже мой — възкликна лорд Франсис. — Боже мой, Гейб, той с всичкия си ли е?

— Мисля — каза графът, като най-накрая го погледна и се ухили, — че това се нарича любов, Франк.

— О, Боже мой! — приятелят му изглежда бе загубил ума и дума.

— Предполагам — продължи графът, — че е съвсем естествено да чувстваме пристъп на безпокойство, когато един от нашите съмишленици започва да се интересува от съпружеския живот, Франк. Това ми напомня, че ние също остаряваме и че отговорността и нуждата да приготвим детски стаи чукат на вратата ни.

— По дяволите! — възмути се лорд Франсис. — Та ние още не сме на тридесет години, Гейб! Дори не ги наближаваме. Но Роузали Огдън! Нима той мисли сериозно да й направи предложение?

— От достоверен източник знам — каза графът, — че зад невзрачността и плахостта се крие доста сладко момиче.

— Вероятно е така — кимна лорд Франсис. — Дори няма кой знае каква зестра. О, валс! Не трябва да пропусна възможността да сложа ръка на някое тънко кръстче, Гейб. Кралицата на феите, какво ще кажеш? Не, тя е обградена от обичайната си свита. Тогава Клеопатра. Бях й представен миналата вечер у семейство Олмек, така че мога просто да се поразходя до нея и да я поканя — той се отдалечи без повече шум и въпреки че бе в римска тога, отиде да предяви исканията си към дамата на своя избор.

Граф Торнхил остана на мястото си и продължи да наблюдава. И убеди няколко познати гости, които го приближиха с престорен ужас, че не, пистолетите му не бяха заредени. Беше облечен като разбойник от миналото, целият в черно, в това число и маската му. Носеше напудрена перука, завързана с черна коприна за врата и триъгълна шапка.

А, помисли си той, значи на нея й бе позволено да танцува валс. Сега танцуваше с Кързи, усмихваше му се и цялото й внимание бе насочено към него. О, Боже, колко бе красива! Всеки път, когато я видеше, биваше отново шокиран от красотата й, като че ли бе я забравил от предния път. Беше доволен, че й бе разрешено да танцува валс. И ако толкова рано вечерта се танцуваше валс, то със сигурност щеше да има планирани още няколко тура до края.

Имаше намерение да танцува един от тези валсове с госпожица Дженифър Уинууд. Можеше да не бъде лесно да се промъкне покрай защитата на лейди Брил и Кързи. А дори графиня Ръшфорд, майката на Кързи, присъстваше тази вечер и хвърляше самодоволен поглед към сина си и неговата годеница. Но някак си той щеше да успее. Не изпитваше истински страх от провал.

 

 

Ако Лайънъл бе неотразимо красив благородник от настоящето, мислеше си Дженифър, като благородник от двора на кралица Елизабет той бе… е, думите не стигаха. Той бе неотразимо красив. Тя танцуваше валс с него и усещаше, че краката й едва докосват пода. Със сигурност това бе най-божественият и най-задушевният танц, който някога е бил измислен. Той привличаше всички погледи просто като магнит, както, разбира се, го правеше винаги. Сгряваше я фактът, че той танцува именно с нея и именно за нея бе сгоден. Чувстваше се така, сякаш по някакъв начин черпеше от неговото отразено великолепие.

Той беше там — граф Торнхил. Отначало си бе помислила, че го няма. Повечето от гостите можеше да бъдат разпознати въпреки изобретателните костюми и маски. Но той не можеше да бъде разпознат лесно, освен по ръста си, който привлече погледа й. Косите му бяха бели, дълги и завързани отзад под шапката му. Прилича на обезпокоително привлекателен разбойник, помисли си тя. Беше сигурна, че именно той бе стоял зад една колона, вместо да танцува първия тур и я бе наблюдавал през цялото време. Разбира се, той носеше перука. Напудрена перука, старомодна като триъгълната му шапка, връхната му дреха и високите островърхи ботуши.

Искаше й се да не беше идвал. Въпреки че не гледаше право към него, тя го виждаше непрестанно и усещаше присъствието му във всеки миг, както и по-рано. И все пак сега имаше известен страх от обаянието, което имаше над нея, след като вече знаеше повече за него. Мащехата му! Той беше баща! Имаше дете, изоставено някъде в Европа с майка си. Чудеше се дали ги бе изоставил съвсем без средства или поне бе взел някакви мерки, за да ги подкрепи.

И се опита въобще да не мисли за него.

Беше лесно да го избегне. Лайънъл, въпреки че бе танцувал с нея само веднъж, се навърташе наблизо между туровете, а леля й Агата внимателно наблюдаваше за избора й на партньори, както и на партньори за Саманта. Тя не правеше както повечето придружителки, които си намираха удобно местенце в някой ъгъл и прекарваха времето си в клюкарстване с други дами. А майката на Лайънъл я ангажираше в разговор в паузите между отделните турове. Все едно, че имам цяла армия от телохранители, помисли си с облекчение Дженифър. Нямаше да й се наложи да изпитва притеснение, че отказва да танцува с него.

Но и той не се приближи към нея.

Стори й се, че изпита неподправено облекчение и не понечи да забележи известно чувство на необяснима потиснатост.

И после, по средата на вечерта, събитията станаха толкова странни, че Дженифър бе оставена да се чувства объркана, уязвима и доста изплашена. Граф Торнхил се бе приближил по-близо. Тя го усети, без да има нужда да поглежда, за да се увери. Но Лайънъл се загледа дълго и замислено по посока, където тя знаеше, че се намира графът, въпреки че не каза нищо. Той ще удвои бдителността си над мен, помисли си тя с известно облекчение. Но вместо това той се обърна към майка си и към леля й Агата с усмивка, каза нещо за горещината в салона и им предложи да отидат в трапезарията да потърсят напитки. Той самият щеше да има честта да наблюдава техните поверенички докато те се върнат.

Те отидоха.

Наблизо Саманта бе заобиколена от обичайната си свита от обожатели. Някои от тях разговаряха също и с Дженифър, въпреки че лорд Кързи продължаваше да стои близо до нея. Но после той изчезна, без да каже дума или да даде знак и тя го видя да се усмихва топло на Саманта, да я хваща за ръката и да я повежда към дансинга за валса, който всеки момент щеше да започне.

Все още никой не бе поканил Дженифър на танц и изглежда всички господа се бяха обърнали да наблюдават с тъга как отвеждат Сам изпод носовете им. След миг, помисли си после Дженифър, един от тях ще се обърне и ще я покани. Лайънъл вероятно си бе помислил, че някой от тях вече го е направил. Вероятно си бе помислил, че е безопасно да напусне страната откъм нея, въпреки че майка му и леля Агата бяха излезли от салона.

Но ето, дойде мигът, когато тя остана сама, объркана, уязвима и малко уплашена.

И в този миг един господин наистина пристъпи напред, поклони й се и се протегна за ръката й. Един висок разбойник с черна маска, в облекло от миналия век, с дълги, напудрени коси и триъгълна шапка, които го правеха да изглежда смайващо привлекателен.

— Ваше величество — поклони се граф Торнхил, — ще ми направите ли честта?

Дженифър откри, че е много по-лесно някой да си каже, че ще изрази хладно, презрително отношение, отколкото да го направи в действителност. Разбира се, точно затова бе доволна, че през цялата вечер бе охранявана. Сега намираше за почти невъзможно да го погледне в очите и да му каже.

— Аз… аз… — заекна тя.

Той й се усмихна. Ръката му все още бе протегната. Тя почувства като че ли всички очи се бяха обърнали към тях, но не можеше да се огледа, за да се увери. Почувства се двойно уязвима и объркана. Беше обещала на Лайънъл. Но това бе просто един танц. Един валс. Ако откажеше на граф Торнхил, нямаше да може да танцува после и с друг.

Постави ръката си в неговата.

— Благодаря — каза.

Но нямаше да напусне танцувалния салон с него. Големите стъклени врати на терасата бяха отворени, както тогава на бала у Чизли и в салона за танци бе задушно. Но кракът й нямаше да стъпи на балкона.

Мислеше си, че валсът е интимен танц, когато бе танцувала с Лайънъл. Това изглеждаше още по-вярно сега, когато танцуваше с графа. Реши, че е вероятно заради по-голямата му височина. И ръката му — топла и силна отзад на кръста й, я придържаше малко по-близо, отколкото Лайънъл бе сторил, и малко по-близо, отколкото учителят й по танци. Той я придържаше вероятно твърде близко. Ако се извърнеше към него дори леко, докато танцуваха, щеше да го докосне — с гърдите си.

Трябваше да кажа не, помисли си тя, но сега е твърде късно. Едно много твърдо, хладно не. Стрелна бърз поглед в очите му. Бяха спокойни, както бе очаквала. Изглеждаха дори по-тъмни, отколкото обикновено и по-властни през цепнатината на маската му. Сведе бързо поглед.

— Мислех, че сме почти приятели — каза той тихо.

— Не! — тя си пое дъх да каже нещо повече, но остави думата сама.

— Отново са ви предупреждавали за мен — каза той. — Не трябваше да ви отвеждам в прохладното уединение на овощната градина, нали? Той много ли ви беше сърдит? Щеше ли да помогне, ако му бях обяснил, че нищо нередно не се е случило?

— Истина ли е — попита тя, като се изчерви, знаейки какво се канеше да каже, — че сте избягал в Европа с мащехата си?

— Аха — каза той, — те наистина са били заети. Не бих използвал думата избягал. Тя създава впечатлението за бягство в паника или поради вина. Но да, аз придружих графиня Торнхил, втората жена на баща ми, до континента — той я наблюдаваше съсредоточено и тя забеляза това, когато отново вдигна поглед. Главата му леко се бе наклонила към нейната. Хората наблюдаваха. Тя можеше да ги усети как ги наблюдаваха.

— Тя е носила детето ви — каза тя. Не разбра как думите се изплъзнаха от устата й. Дори не знаеше защо би искала да ги изрече.

— Тя роди дъщеря в Швейцария — уточни той.

— И вие сте ги изоставил там — беше останала без дъх. Тонът й бе обвинителен. Искаше й се — о, как й се искаше да бе казала не. Защо Лайънъл бе толкова небрежен, след като я бе предпазвал през цялата вечер и след като каза на майка си и на леля й, че ще се погрижи за нея.

— Оставих ги в новия им дом там — каза той, — докато аз се върнах тук в моя.

Една друга двойка се завъртя близо до тях и ръката му я обхвана по-стегнато и я приближи още повече към него. Той не я отпусна, след като двойката се отдалечи безопасно.

— Имате ли други въпроси — попита той.

— Не — беше почти завладяна от същото чувство, което бе имала, когато той я целуна в градината на Чизли. В съвсем неподходящо време. Когато току-що бе признал… — Моля ви, не ме дръжте толкова близо. Непристойно е.

Вдигна очи към неговите, когато той съвсем малко я поотпусна. И откри, че не може да извърне отново поглед.

— Не трябваше да ме каните да танцуваме — каза тя. — Нито онзи първи път, нито пък след това. Не е редно. Трябваше да стоите настрана.

— Защо? — гласът му бе много тих. Прозвуча й така, сякаш някоя ръка помилва бавно гърба й. — Защото не съм достоен за уважение? Или защото намирате за невъзможно да кажете не?

Тя прехапа устната си.

— Но нали току-що признахте…

— Не — отряза той. — Това е лош избор на дума. Просто ви дадох малко факти. Клюкарките обичат да вземат фактите, да ги преиначават и да ги превръщат в сензации, докато истината стане почти неразпознаваема.

— Но вие не можете да отречете фактите — каза тя.

— Не — кимна той и се усмихна.

— Нима казвате тогава, че фактите не означават това, което им се приписва?

— Не казвам нищо такова. Ще оставя фактите на вас и интерпретацията на тези факти, които са ви дадени от Кързи и другите от семейството ви или от познати. Но вие ме харесахте, нали? Бяхме почти приятели на градинското увеселение, нали?

Очите му задържаха нейните, а гласът му я подмами. Искаше й се да повярва в неговата невинност. Когато бе с него, не можеше да повярва, че той е негодникът, за какъвто всички го смятаха, и с което дори тя се бе съгласявала. Когато бе с него той бе… неин приятел. И нещо друго — нещо повече. Но тя се страхуваше от посоката, която вземаха мислите й и се опита да ги спре.

— Кажете ми — попита го тя, като се взираше настойчиво в него, — че сте невинен по отношение на онези неща, които се говорят за вас.

— Жената на баща ми никога не е била моя любовница — натърти той. — Нейното дете не е мое. Оставих я в удобство и сигурност в Швейцария, защото не бе необходимо да оставам повече с нея. Вярвате ли ми, Дженифър?

Тя рязко си пое дъх, щом чу името си от неговите устни — отново. И се извърна към него, а връхчетата на гърдите й докоснаха дрехата му и тя се дръпна назад, обратно в действителността. Но бяха много близо до една отворена врата на балкона и танцувайки, той я прекара през нея, преди тя да може да се огледа и да види дали я наблюдават. Почувства, се зашеметена, като че ли бе изпаднала в някакъв транс. Беше забравила може и за секунди, а може би за минути, че танцува с него в претъпкан салон и бе в реда на нещата всеки техен поглед и жест да бъдат наблюдавани.

В края на краищата беше благодарна за относителното уединение на балкона. И за хладината му.

— Да, вярвам ви — каза тя. — Да, наистина ви вярвам.

— Гейбриъл — каза той, а главата му бе съвсем близо до нейната. — Това е името ми.

— Гейбриъл? — тя го погледна озадачена. Гейбриъл? Та той бе ангелът Гейбриъл, помисли си тя глупаво. Не Лайънъл, а този мъж, когото двете със Сам бяха нарекли дяволът Луцифър.

— На устните ви — каза той — името ми звучи като ласка. — Той стопи пространството от сантиметри, които разделяха устните им, и докосна нейните за няколко кратки мига.

Това почти не бе целувка. Беше дори по-малко целувка, отколкото първата, тогава. Но той бе продължил да танцува на балкона и сега те бяха при следващите врати и влизаха отново в танцувалния салон. Но докато той вероятно бе възнамерявал лекото докосване на устните им да стане на балкона, скрито, в действителност се случи частичка от секундата по-късно — те бяха в целия си ръст на вратата и изцяло в обсега на погледите на няколкостотинте души, които сякаш гледаха към тях.

Дженифър се смрази, твърде ужасена, за да извърне глава наляво или надясно, уплашена да отмести очите си от неговите.

Той не отмести погледа си.

— Ако се осмелите да погледнете в сърцето си — каза той, — и откриете, че се е променило, откакто сте погледнала там за последен път, обърнете му внимание. Не е съвсем късно — все още. Но скоро ще бъде.

Очите й се разшириха, а значението на думите му я засегна.

— Нищо не се е променило — отсече тя. — Съвсем нищо. Ще се омъжа след месец. Всичко е уговорено. Аз го обичам.

Очите му се усмихнаха малко тъжно.

— Не бихте признала това последния път, когато разговаряхме, нали? — каза той. — Значи е вярно, тогава? Това, което почувствах, откакто ви срещнах, което чувствам, е изцяло едностранно?

Тя отново прехапа устната си.

— Не трябва да говорите такива неща — каза тя. — Моля ви! Казвате, че сме почти приятели, а се опитвате да ме разстройвате. Карате ме да изпитвам съмнения, когато не изпитвам нищо. Карате ме да призная, че аз…

— Не — възпря я той нежно. — Не, ако това ще ви разстрои, Дженифър. Не, ако ще ви нарани, моя любов…

Усети такава пареща болка от… копнеж… дълбоко в утробата си, че за миг затвори очи. За щастие танцът свършваше.

О, за щастие.

Моя любов. Моя любов.

Той се наведе над ръката й, когато я доведе до края на дансинга и бяха обградени от леля Агата от една страна и от графиня Ръшфорд от друга, и я повдигна към устните си.

Леля Агата бе стиснала устни и едновременно с това се усмихваше. Лайънъл все още не беше се върнал от дансинга със Саманта. Графинята се усмихваше и хвана Дженифър подръка.

— Тук вътре е топло, скъпа — каза тя. — Ела, разходи се с мен из салона и навън на балкона. Нека ни видят да се усмихваме и да разговаряме заедно. Понякога, знам, че тези неща се случват и почти неизменно това не е по вина на дамата. Усмихни се, скъпа. Имаме доста неща да изглаждаме.

Ръката й не бе така отпусната, както се стремеше да изглежда тя самата, забеляза Дженифър. Забеляза също, че нейната усмихваща се бъдеща свекърва бе ядосана.

Дженифър се усмихна. И се огледа наоколо, докато преминаваха през салона в посока към балконските врати, за да открие, че като че ли всички гледаха към тях. Към нея. Едва ли беше преувеличено.

— Малко хладен въздух ще ни се отрази добре — каза тя, като удържа усмивката си със значителни усилия.

Моя любов. Моя любов.

Думите на граф Торнхил отекваха отново и отново в съзнанието й.

 

 

— Е, моя ефирна вълшебна красавице — сините му очи се усмихваха през цепнатините на златната му маска, — можеш ли да изпълняваш желания?

Саманта го погледна внимателно. Въпреки че си бърбореше приятно с няколко благородници след поредния тур на танците, тъй като обичаше Лайънъл, тя винаги усещаше присъствието му, когато бе в салона. Видя как той изпрати майка си и леля Аги и чу онова, което им бе казал. Беше ги отпратил, за да може да я покани да танцува с него — отбеляза тя няколко минути по-късно. Но не бе необходимо да прави това. Съвсем не беше изключение да танцува с нея. Сега обаче той бе оставил Дженифър сама за миг. Но само за миг. След това тя вече танцуваше с граф Торнхил. Нима Лайънъл не бе видял опасността? Не беше ли негово задължение да предпазва Джени от ухажването на този мъж?

— Дженифър танцува с граф Торнхил — каза тя. — Не можеше да откаже. Едва ли би могла да каже не, без да изглежда груба.

— Да — той хвърли поглед през рамо. — Така е. Не беше нито изненадан, нито раздразнен. Като че ли — помисли си Саманта — го бе планирал. Но това беше безсмислено. Той беше предупредил Дженифър да стои далеч от графа. Беше я накарал да му обещае, че никога повече няма да говори с него.

— Вероятно очаквате вечерта вдругиден? — каза тя весело.

— Така ли мислите? — погледът му се върна към нея. Усмихваше й се по съвършено приятелски начин. Танцуваше на съвършено разстояние от нея. Никой, който го наблюдаваше, не би забелязал, че в очите му блести онова особено пламъче, същото, което го имаше по време на разходката им по реката.

— Недейте — изплаши се Саманта. — Не ме гледайте така.

— Как мога да не ви гледам? — попита той. — Но все пак, извинявайте.

Саманта се почувства невероятно щастлива. Беше дълбоко и несъзнателно влюбена в него. И изглежда той споделяше чувствата й. Но това не беше редно. Той бе направил предложение на Дженифър и тя бе приела. Може да е бил повече или по-малко принуден да го направи, но въпреки всичко го беше направил и сега честта му го задължаваше да се придържа към думите си. Не беше редно да я гледа и да разговаря с нея по този начин. Не беше честно — нито към Джени, нито към нея самата.

През последните няколко дни й се случи така, че видя Лайънъл като слабохарактерен, може би и безчестен мъж и това й разкритие я смути и нарани. Тя го обичаше. Но беше решила, че ще го обича тайно в сърцето си и до края на живота си. Нямаше да споделя въздишки и влюбени погледи зад гърба на Джени.

Не можеше.

— Направих ви нещастна — каза той.

— Да — тя погледна в очите му. — Джени е моя братовчедка и най-близка приятелка. Като сестра ми е. Искам да я виждам щастлива.

— Аз също — каза той. — Безпокоя се за нея. Понякога… — той отмести погледа си и известно време танцуваха валс в тишината. — Понякога трябва да бъдем жестоки, за да сме мили. Понякога опитът ни да предпазим другите хора и да не ги нараним, само успява да им донесе по-голяма и продължителна болка накрая.

Тя не разбра какво се опитваше да й каже той. Но напук на себе си почувства оживлението от надеждата, наченките на отговор, който бе твърдо решила да не допуска до себе си тази вечер и за в бъдеще.

Той я гледаше право в очите, като все още се усмихваше и все още танцуваше с подчертана елегантност.

— Ако двамата с вас я предпазим от болката сега — каза той, — вярвате ли, че ще можем да крием истината от нея до края на живота си? Вярвате ли, че няма да бъде повече наранена от нея в бъдеще, когато ще е твърде късно да се направи нещо?

На Саманта като че ли щеше да й призлее.

— Истината? — възкликна тя. — Каква е истината?

Той я погледна и я завъртя в ъгъла на салона, като не каза нищо. Но видът му казваше всичко.

— Но ние не можем да й кажем — промълви тя.

— Аз не мога — усмивката му изчезна за известно време, докато се взираше дълбоко в очите й. — Аз съм джентълмен, Саманта. А един джентълмен не може да направи такова нещо, дори за да предотврати едно нещастие за цял живот на трима души.

— Вие искате аз…? — искаше тя да каже на Джени, че обича Лайънъл и че той я обича. Че само Джени и годежът, който още не беше официално обявен, стоеше между тях и щастието. О, не! Не! — Не — промълви тя. — Не, не е възможно. Това не е редно. Въобще не е редно.

Част от нея — по-недостойната част, която я ужасяваше — беше изкушена. Друга част беше отвратена — отвратена от него и от собствената си реакция към него. Със сигурност, тя не можеше да го обича. Той не беше джентълмен. Наистина не беше. Един джентълмен не можеше да предлага такова нещо. Нито дори тогава, когато алтернативата бе да се ожени за жената, която не обича.

Джени. О, бедната Джени. Обичаше безумно Лайънъл. И заслужаваше да бъде щастлива. Не заслужаваше такава измяна и мошеничество.

— Няма да го направя — заяви тя твърдо. — Не бих могла. Но за доброто на Джени, ако чувствате, че не можете да й дадете абсолютната си вярност и сърцето си, то трябва да й кажете сам. Един почтен човек бе направил това. Един почтен човек не би очаквал от мен да направя това за него.

— За нас — каза той. — Но това няма значение. Виждам, че съм искал твърде много от вас. А вие сте права. Това бе едно непочтено и неджентълменско предложение. Срамувам се, че сърцето ми ме изкуши да го направя под напора на момента.

Изведнъж Саманта съвсем ясно осъзна, че е много млада. Беше едва на осемнадесет години. Възмущаваше се, когато хората понякога я наричаха млада, невинна и наивна. И все пак се почувства и млада, и невинна, и наивна в този миг. Имаше чувството, че е била въвлечена в нещо отвъд нейния опит и отвъд способността й да се справи с него. Беше се влюбила в Лайънъл, защото бе красив и защото я бе целунал — дали имаше други основания за чувствата си, ако е съвсем честна към себе си? А той беше се влюбил в нея, защото… беше ли влюбен той в нея? Защо? Защо така изведнъж? Възможно ли бе чувствата му да са толкова дълбоки, че да желае да разруши плановете си отпреди пет години и да причини скандал с това?

Почувства се объркана и уплашена.

— Много бих искала — изрече тя с тих и злочест глас — да сменим темата, милорд.

— А — сепна се той. — Да. Разбира се.

И те започнаха да разменят мнения за различните костюми около тях.