Мери Балоу
Мрачният ангел (5)

Глава пета

Денят бе необичайно топъл за сезона. Вечерта бе по-хладна, но вътре в къщата все още се бе задържала топлината от деня. Двойните стъклени врати по дължината на танцувалния салон на Чизли бяха дръпнати, така че да позволят да влезе колкото се може повече въздух и гостите да танцуват или при желание да се разхождат по широкия балкон и дори да се спускат до осветената от фенери градина.

Беше значително събитие, балът, на който щеше да бъде въведена в обществото средната дъщеря на Чизли. Граф Торнхил я поздрави на редицата, посрещаща гостите, след като бе минал покрай майка й, чието държание почти видимо показваше ледена въздържаност. За Негова светлост придаването на блясък на нейния бал бе крайно неприемливо, говореха обноските й. Но нека той да не очаква да танцува с госпожица Хорейша Чизли. Нито тази вечер, нито която и да е друга вечер през Сезона.

— Е, аз съм тук, за да танцувам — каза лорд Франсис Нелър, когато ги потърси в салона. — Обещах на сестра си, че ще кавалерствам на Роузали Огдън — по-малката сестра на нейния приятел. Момичето не е било прието добре. — Той направи гримаса. — Нищо за зестра и нищо особено в лице.

— Достоен си за възхищение, Франк, като копнееш да изпълниш обществените си задължения — кимна графът, като повдигна монокъла до окото си. Да, вече бяха пристигнали и бяха зорко охранявани от лейди Брил. Чудеше се дали в края на краищата ще има възможност да мине покрай подозрителния стар дракон. Щеше ли тя да се съгласи, че едно обещание, дадено в библиотеката тази сутрин, трябва да се уважи? — Ами ти, Бърти? Дошъл ли си с намерението да потанцуваш и да се поогледаш?

— Не през цялата нощ — отговори сър Албърт. — Човек няма нищо против да бъде забелязан на брачния пазар, Гейб, но не би искал да си помислят за него, че пазарува на кредит. Самата перспектива за това ме прави нервен. Покажи ми госпожица Огдън, Франк, и аз също ще танцувам с нея. Харесва ми сестра ти. Госпожица Нюман ми обеща един танц, когато я посетих на Бъркли скуеър вчера следобед. По-добре ще направя, ако го заявя навреме. Скоро ще бъде обсадена.

— А ти, Гейб? — попита лорд Франсис, когато приятелят им се отдалечи, за да се присъедини към една група младежи, които започваха да се събират около малката красива блондинка.

— По-късно — каза графът. Балът щеше да започне всеки момент. Госпожица Хорейша Чизли бе съпроводена до дансинга от един млад благородник, чиито краища на яката на ризата заплашваха постоянно да пробият очните му ябълки, а двойките започваха да се оформят. — Възнамерявам да постоя тук известно време и да съзерцавам дамите.

Лорд Франсис се засмя и се отдалечи.

Тя отново бе облечена в бяло — разбира се. Щеше да го носи през цялата пролет. И все пак успяваше да накара бялото да изглежда като най-яркия цвят. Роклята й тази вечер бе с доста по-отворено деколте и с тежко падащи волани. Тя блещукаше от дантелата, която покриваше атлазената тъкан. Танцуваше с Кързи, който изглеждаше великолепно в сребристо и розово. Графът заразглежда виконта през монокъла си с известно отвращение. Розово! Имаше нещо определено женско в този цвят. Той бе по-лош дори от светлолилавия костюм на Франк на бала на Нордал. И все пак Кързи се наслаждаваше на възхищението на жените от него, както бе винаги.

За Дженифър Уинууд не съществуваше никой друг. Тя се усмихваше с непресторена топлота на своя годеник. Въпреки интелигентността, усета и остроумието, които Торнхил бе забелязал у нея, тя не бе имунизирана срещу красотата и очарованието на Кързи, както личеше. Много вероятно бе да е влюбена в този мъж. Торнхил се надяваше, че не е. Не че щеше да избяга от предизвикателството, ако беше. Той просто се надяваше, че тя не е влюбена.

Просто му се искаше, след като се бе решил на малко отмъщение, да не трябва да намесва трети човек. Особено някой невинен.

И по друга причина за това невинно същество щеше да бъде добре да не е силно увлечено. Настоятелните проучвания през последните няколко дни бяха разкрили, че Кързи поддържаше две любовници: едната — неотдавнашно завоевание, танцьорка, а другата — бивша шивачка, която вече му бе родила две деца. Той бе също известен с това, че посещава публичните домове по-често, отколкото човек би очаквал от мъж, който си има любовници, с които да задоволява желанията си.

Изглеждаше неправдоподобно, че такъв мъж ще се превърне изведнъж в примерен съпруг след женитбата си. Щеше да бъде добре, ако госпожица Уинууд, както повечето жени, не очаква нито вярност, нито привързаност. За нея щеше да бъде гибелно, ако обичаше Кързи.

Въпреки че това щеше да бъде неин проблем, а не негов, мислеше си графът с огорчение, като обърна монокъла си към нея, преди да го пусне. Но, Боже мой, как може един мъж, сгоден за такава жена и възнамеряващ да се ожени за нея след няколко месеца, да има нужда от някоя друга? И как би могъл човек, след женитбата си с нея, да има останали енергия или желание, за да продължи с друга жена?

Граф Торнхил изчака с известно нетърпение и трепет да свърши танцът и да се заформят новите двойки. Въпреки че трепетът му изчезна, след като на госпожица Нюман, която танцуваше заплетените стъпки на буен народен танц точно пред погледа му, бе застъпен краят на роклята от някакъв непохватен дебелак и воланът й се провлече така, че тя не можеше да продължи танца.

Няколко мига по-късно, точно когато музиката щеше да утихне, тя напусна танцувалния салон с лейди Брил, очевидно оттегляйки се към женските покои, където държаха под ръка прислужнички и шивачки точно за такива спешни случаи, които щяха да поправят роклята й набързо.

Изглежда съдбата бе на негова страна. А Кързи, видял, че придружителката на годеницата му бе изчезнала, бе застанал от едната й страна като истински джентълмен и като куче — пазач. Каква обиграност!

 

 

Дженифър не бе в състояние да се наслади на първия танц, въпреки че бе с лорд Кързи и той й се бе усмихнал и бе направил комплимент за вида й, напомняйки, че трябва да запази танца преди вечерята за него. И въпреки че както обикновено изглеждаше невероятно красив в бледите цветове, а русата му коса бе ослепителна.

Тя не можеше да освободи съзнанието си от глупавото обещание, което бе дала в библиотеката. Беше предупредена за граф Торнхил както от леля Агата, така и от лорд Кързи. Лайънъл бе казал, че графът е виновен заради някакъв отвратителен грях. И собствените й инстинкти я предупреждаваха за него. Тя не харесваше начина, по който той я гледаше — прямо и смело с тъмните си очи. Не харесваше и как изглежда, въпреки че без съмнение той имаше приятни черти. Беше толкова различен от Лайънъл… Освен това, тя не се интересуваше от други мъже, а само от годеника си.

И все пак беше си позволила да бъде въвлечена в разговор с него в библиотеката. Беше си позволила да се смее с него. Изглеждаше й някак си непристойно да се смее с друг мъж — почти интимно. И най-лошото от всичко — срещу един кратък разговор нищо не можеше да се каже, но тя се бе съгласила да му бъде партньорка на втория танц на бала у Чизли.

Съзнанието за глупостта й оттогава бе натежало в мислите й. И за да бъде пълна глупостта й, тя дори не бе казала на никого. Нито дори на Саманта, с която би било лесно да сподели, тъй като тя го бе видяла в библиотеката и бе коментирала присъствието му там. Не бе казала на леля Агата и на лорд Кързи. Определено се страхуваше от мига, когато той щеше да дойде при нея да я моли за танц. Ако леля Агата се опиташе да го отклони, тогава Дженифър трябваше да признае, че му е обещала танца по време на срещата в библиотеката, която сега би изглеждала като потайна.

Защо, защо не беше си отишла вкъщи и открито не бе се оплакала как е била примамена да приеме, как не е могла да откаже, без да изглежда неучтива, как е възнамерявала да танцува с него и съвсем ясно да му даде да разбере, че не желае по-нататъшно запознанство с него. Защо не бе постъпила така! Сега бе твърде късно.

Турът при откриването на бала бе с буйни народни танци. Дженифър се сгорещи и остана без дъх накрая и виконтът я придружи до мястото, където трябваше да я чака леля Агата. Тя си помаха с ветрилото в напразен опит да охлади бузите си и да уталожи вълнението си. Някой й каза, че, леля й Агата е отишла до дамските стаи, защото воланът на Саманта бил паднал. Това бе някакво облекчение, но лорд Кързи се бавеше.

— Мама също не е тук — каза той. — За мен ще бъде чест да остана до вас, госпожице Уинууд.

Тя знаеше, че няма да има отдих. Там бе граф Торнхил и то от самото начало. Той не бе танцувал през първия тур, а бе стоял отстрани, с монокъл в ръка. Тя знаеше, въпреки че нито веднъж не погледна към него, че той я бе наблюдавал през по-голямата част от танца.

Чувстваше присъствието му с всяко нервно окончание на тялото си и я беше яд на този факт, когато искаше да бъде свободна и да чувства присъствието единствено на Лайънъл.

Но грешката си беше нейна. Трябва да се научи да не се държи толкова недодялано. Трябва да се научи да не позволява на другите по-обиграни в тънкостите на общуването да я подвеждат.

Граф Торнхил дойде да я помоли за втория тур още докато виконтът бе до нея. Последният собственически я бе хванал под ръка.

— Госпожица Уинууд има друг ангажимент за този тур — изрече той с хладно високомерие, когато графът й се поклони.

— Нима? — веждите на лорд Торнхил се повдигнаха със съответстваща надменност. — Разбрах, че този тур е обещан на мен — очите му уловиха и задържаха погледа на Дженифър. — Като последствие на един приятен, но много кратък разговор за литературата в библиотеката тази сутрин.

Мислено тя се укори отново за това, че не бе споменала на никого. Като че ли имаше какво да крие. Но той също нямаше нужда да го споменава. Сякаш се забавляваше да я дразни.

— Ами, да — каза тя, като се направи на изненадана, като че ли току-що си е спомнила нещо толкова незначително, че й се бе изплъзнало от ума. — Наистина, милорд. Благодаря.

Но толкова се бе съсредоточила тонът й да изразява изненада, че бе забравила той да бъде и хладен. Не я биваше да лицемерничи. И защо й трябваше да лицемерничи? Защо трябваше да се чувства така, сякаш бе хваната в някакво ужасно провинение? Тя дълбоко се възмущаваше, че бе поставена в такова положение. Със сигурност щеше да внимава това да не се повтаря никога повече.

Виконт Кързи освободи лакътя й и вдървено се поклони, преди да се отдалечи, без да продума повече.

— Не го обвинявам — каза граф Торнхил. — Ако вие бяхте моя, или ако скоро щяхте да станете моя, аз също с голяма неохота бих позволил на друг мъж да си пъха носа наоколо. Но на него трябва да му е ясно, че не може да остане с вас през цялата вечер.

— На виконт Кързи е пределно ясно какво е благоприлично в обществото, милорд — възропта несмело тя, като помаха с ветрилото си отново, надявайки се, че музиката ще засвири и турът ще започне, преди да се върне леля й Агата.

— Танцът ви е позагрял — отбеляза той. — А и в салона е доста задушно. Поразходете се с мен на балкона докато започне турът. Там е по-хладно — той се пресегна да я хване за ръката, която блещукаше като златна. Изглежда доста впечатляващо в златисто, кафяво и в бяло, както бе изглеждал и в черно, помисли си тя. Вероятно неговата височина, цветът на кожата и маниерите му го отличаваха сред множеството. Както и Лайънъл. Той бе по-висок от Лайънъл.

— Благодаря — тя го хвана за ръка.

Очакването да подиша чист въздух бе твърде съблазнително, за да се съпротивлява на предложението му, наравно с желанието да бъде извън полезрението на леля си, докато започне танцът. Въпреки че след това срещата й с нея нямаше да й се размине. Със сигурност щяха да я мъмрят. Ами Лайънъл? Какво щеше да каже той на танца преди вечерята! Щеше ли да й каже нещо? Нямаше нищо по-непорядъчно от това да танцува с други мъже. Всъщност това бе съвсем порядъчно. Но лорд Кързи я бе предупредил специално за граф Торнхил. А сега той знаеше, че тя бе говорила с графа в библиотеката тази сутрин.

— Е — каза графът, когато преминаха през стъклените врати към благодатната хладина на балкона, — хареса ли ви Поуп?

— О — възкликна тя през смях, — все още не съм имала възможност дори да отворя книгата. Бях заета.

— Подготвяхте се за бала — кимна разбиращо той. — И резултатът си струва всяка минута.

Той погледна към нея с топло възхищение в погледа, а тя ясно съзнаваше, че деколтето на роклята й е дълбоко изрязано — нещо, на което се бе противопоставила по време на пробите. Но дори леля й Агата бе одобрила ниското деколтиране и бе заявила, че е модерно. Разбира се, тя бе носила по-скромна рокля по време на първия си бал. Но не и тази вечер. Дженифър ясно съзнаваше, че гърдите й са по-едри, отколкото на много други жени. Това бе физически атрибут, който я караше да се чувства неудобно.

— Благодаря ви — едва чуто отрони.

— Предполагам — каза той, — че почти всеки миг от всеки ден е изпълнен с ангажиращо безделие. Харесва ли ви вашият първи Сезон?

— Той едва е започнал — промълви тя. — Но да, разбира се. Толкова дълго го бях чакала. Преди две години, когато татко планираше да ме въведе в обществото, трябваше да промени плановете ни, защото лорд Кързи придружаваше болния си чичо в северната част на страната. Виждате ли, ние бяхме нарочени един за друг преди пет години. А после миналата година не можах да дойда, защото баба почина.

— Съжалявам — каза той. — Бяхте ли много близка с нея?

— Да — кимна тя. — Майка ми и нейната майка починаха, когато бях много малка. Баба беше като майка за мен. Тя ми се извини, когато умираше — споменът отново предизвика сълзите й. — Тя знаеше, че ще провали въвеждането ми в обществото и че ще причини отлагането на официалния ми годеж с още една година.

— Вие сте определено старомодна — изрече графът с усмивка.

— На двадесет години съм — каза тя и след това си спомни, че една дама никога не разкриваше възрастта си.

— Но най-накрая — продължи той, сякаш не бе я чул — вие постигнахте мечтата си. Наслаждавате се на Сезона.

— Да. И то със Саманта. Това поне се нареди добре. Тя е почти две години по-малка от мен — тя не се наслаждаваше толкова на Сезона, а на това, което той означаваше за нея. Лайънъл. Официален годеж. Сватба. — Безгрижието е добро за известно време. Не вярвам, че бих го харесала като начин на живот.

Повечето от другите двойки, които се бяха разхождали, се бяха завърнали в танцувалната зала. Музиката за втория тур засвири. Граф Торнхил не понечи да я отведе вътре и Дженифър бе изкушена от прохладата и бягството от навалицата от гости в залата.

— А — поклати глава той, — значи не сте лекомислена по природа? Как сте прекарала живота си досега? Как възнамерявате да го прекарате след сватбата?

— В провинцията, надявам се — позатрудни се тя. — Там е истинският живот. Справях се с управлението на татковия дом в продължение на няколко години, когато баба бе толкова немощна, за да върши всичко това. Обичам да посещавам хората от имението на баща ми и да правя каквото мога за подобряване на живота им. Харесва ми да съм полезна. Родена съм с богатство, привилегии и… отговорност. Възнамерявам да поема воденето на домакинството в дома на съпруга си. И съм доволна, че имам някакъв опит.

Бяха се разхождали напред — назад по балкона. Той я заведе да седнат на една пейка и тя разбра, че няма намерение да се присъединява към танцуващите. Всъщност тя нямаше нищо против, стига да не забележеха отсъствието й. Не бяха сами, разбира се — на терасата имаше няколко двойки, които бяха предпочели да поостанат на чист въздух, отколкото да танцуват. Когато седнаха, Дженифър го пусна и постави ръцете си в скута. Известно време той не промълви нищо. Слушаха музиката и гласовете, идващи от залата.

— С какво се занимавате — попита тя, — когато не сте в Лондон, искам да кажа. Или когато не пътувате из Европа. — Прииска й се да не беше го питала, но вече бе твърде късно. Не искаше да дразни слуха си с непристойни шокиращи истории.

— Водих доста безсмислен живот — погледна я внимателно той. — В продължение на няколко години се отдавах на всевъзможни удоволствия, като си представях, че живея истински, че всеки, който води по-уравновесен живот, е за съжаление. Пословичен бонвиван, както се казва. Този живот бе прекъснат доста рязко и по този начин няколко години от живота ми бяха спасени от безполезността. Баща ми почина преди малко повече от година и прибързано ме удостои с настоящата ми титла и всичко, което е свързано с нея. Имението ми е в северната част на Англия. Не съм ходил там от завръщането си от Европа. Но имам доста задължения, които ме очакват там, и които, вярвам, ще поддържат живота ми ползотворен и безукорен до края на дните ми.

Бонвиван. Един от тези разгулни младежи бе много по-лош от неблагоразумните си връстници, ако трябваше да се вярва на Лайънъл. Но нима се беше променил? Смъртта на баща му и отговорностите, които тя бе донесла, го бяха накарали да обърне нова страница от живота си. Но тя знаеше, че висшето общество може да не му прости. Чудеше се защо бе дошъл в Лондон, когато би могъл да си отиде направо вкъщи и да започне нов живот — ако наистина имаше сериозни намерения да го направи.

— Защо сте дошъл тук, вместо да си отидете вкъщи след едно така дълго отсъствие? — попита тя. — И след като там имате толкова много ангажименти…

— Трябваше да докажа нещо — изрече тихо той. — Не можех да оставя хората да говорят, че ме е страх да покажа физиономията си тук.

О, значи наистина имаше нещо зад обикновеното! Тя погледна надолу към ръцете си.

— И при тези обстоятелства — продължи той — аз съм доволен, че съм тук.

Гласът му бе станал някак по-мек. Не обясни какво точно имаше предвид. Нямаше нужда. Значението на думите му бе ясно от самия му тон и от тишината, която последва. Но тя бе сгодена. Той го знаеше. Може би просто говореше с празнословна галантност. Вероятно си мислеше, че на нея й харесва да я ласкаят. И наистина от непроизнесените му думи се разливаше заплашително удоволствие.

— Музиката е силна — каза тя, като това бяха първите думи, които измисли, за да наруши тишината между тях.

Той стана и й предложи отново ръката си.

— Така е — каза.

Когато стана и пъхна отново ръката си под неговата, тя предположи, че възнамерява още веднъж да се разходи по балкона заедно с нея. Вместо това той зави към стълбите, които водеха към градината, и я отведе нататък. Тя го придружи, без да се противи, като съзнаваше, че се оставя отново да бъде подведена, като разбираше, че трябва много решително да го спре и да помоли да я отведе обратно в танцувалния салон. Дори отсъствието й на балкона можеше да бъде изтълкувано като провинение. Особено след като се има предвид самоличността на партньора й и отвратителният грях, за който изглежда знаеха всички, освен нея.

Но тя тръгна, без да се противи. Беше толкова трудно да се застъпи за нещо, когато не знаеше защо точно трябва да го прави. Градината бе осветена от фенери. Беше предназначена да се използва от гостите през вечерта. И не беше пуста. Имаше една двойка, седнала на пейка от ковано желязо от едната страна на градината. Графът зави в другата посока.

— Има нещо относно Англия и английските градини — каза той, — че е доста отличителна и доста несравнима. Човек може да види по-ярки, по-весели, по-големи цветя в Италия и Швейцария. Но никъде няма като английските.

— Тогава сте отишъл задълго в чужбина, защото сте нямал избор? — пак се върна на старата тема тя.

Знаеше, че любопитства. И доста се боеше, че той ще отговори на всичките й незададени въпроси.

— О, да — кимна той, като й се усмихна, — точно затова. Понякога има да се свършат по-важни неща от съзерцаването на цветята. А новите места и новият опит са винаги добре дошли. Дойдох си веднага щом нямаше повече причина да бъда далеч.

— Разбирам — кимна тя, докато наблюдаваше проблясъците на светлината и сенките, които фенерите хвърляха по тревата пред краката й.

— Нима? — засмя се леко той. — Като предположение бих казал, че са ви спестили потресаващите подробности, неподходящи за ухото на една девойка, но са намекнали за тъмните престъпления и тежкото заточение. Прав ли съм?

Тя пожела тъмнината да я погълне. Той бе съвсем нрав. Дженифър се усети съвсем глупава, недорасла и недодялана. Почувства се така, сякаш бе заловена да претърсва стаята му или да чете писмата му или друго уличаващо я деяние.

— Животът ви не ме засяга, милорд — успя да изрече.

Той се засмя отново.

— Но са ви предупредили за мен. Леля ви и баща ви ще ви мъмрят за това, че сте ми обещала този тур. Ще бъдат дори още повече раздразнени, че сте ми позволили да ви изведа от салона. Кързи също ще бъде ядосан, нали? Знаете, че не трябва да позволявате това да се повтаря. Ще загазите сериозно, ако го направите.

Той повтори като ехо собствените й мисли, като й предостави удобния случай, от който тя се нуждаеше. Трябваше да се съгласи с него, да му каже, че да, било й е много приятно, но тя наистина не трябва да танцува или разговаря с него повече. Но думите му я накараха да се почувства като че ли бе дете, а не жена на двадесет години. Като че ли не можеше да й се има доверие, че може да действа сама в рамките на благоприличието. Той бе направил нещо ужасно, но оттогава баща му бе починал и той е бил принуден да порасне и да промени мирогледа си. Той не можеше да се върне и да промени онова, което бе направил, каквото и да бе то. Но със сигурност трябваше да му се даде шанс да докаже, че се е променил. И със сигурност тя бе достатъчно голяма, за да може да взема някои решения самостоятелно, вместо да се подчинява сляпо, когато нямаше причина да се ограничава свободата й.

— Аз съм на двадесет години, милорд — повиши глас тя. — Няма нищо непристойно в това, че танцувам с вас, или дори в това, че се разхождам на дадено място — поне тя си мислеше, че няма нищо непристойно. Въпреки че имаше неприятното усещане, че другите може да не са съгласни с нея. Като леля Агата и Лайънъл, например.

— Вие сте мила… — Той докосна леко ръката й, която го бе хванала.

Тя видя, че той има дълги, елегантни пръсти. Приличаше й на ръка, която е силна и сръчна. Устоя на инстинкта да издърпа ръката си от неговата. В края на краищата така би изглеждала като подплашено дете.

Той й заговори тихо.

— Има ли някой на света, на когото завиждате толкова, че изпитвате почти физическа болка.

Тя размисли.

— Не — отговори му. — Понякога има физически черти или характер, на които завиждам, но никога сериозно. Щастлива съм такава, каквато съм и с живота ми, такъв, какъвто е.

Вярно е, помисли си тя. В продължение на години бе щастлива, още откакто бе на петнадесет, а сега щастието й бе достигнало кулминацията си. Или почти. Имаше няколко седмици, през които да се наслаждава на компанията на Лайънъл и да го опознае по-добре. И после сватбата им и остатъка от живота им заедно. Щастието скоро щеше да се превърне в блаженство. Тя почувства неочакван пристъп на тревога. Животът не би могъл да бъде така чудесен, нали? Или да протича толкова гладко?

— Е — напомни й за себе си граф Торнхил. — Аз почувствах такава завист. Чувствам сега такава завист. Завиждам на Кързи повече, отколкото съм завиждал, на който и да е друг мъж.

— Не! — тя погледна нагоре към него с наскърбени очи, а устните й по-скоро оформиха думата, отколкото я произнесоха на глас. — О, не, това е абсурдно.

— Така ли? — ръката му хвана нейната.

Но като дръпна най-после ръката си да я освободи и да се отправи обратно през градината и по стълбите към спасителния балкон, тя направи грешка и се обърна към него. И погледна в очите му. И се спря. И забеляза, че в тях има нежност и нещо като болка.

Той я целуна.

Устните му само докоснаха нейните. Ръцете му не я пипнаха въобще. Най-лесното нещо на света щеше да бъде да избяга. Но тя застана закована от изцяло необикновеното и ново усещане на мъжки устни върху нейните. Леко разтворени. Топли. Дори влажни.

И тогава той спря да я целува и тя осъзна ужасното престъпление, което бе извършено. Тя бе целуната. От мъж. За първи път.

Не от Лайънъл.

От граф Торнхил.

И тя не беше го спряла, и не беше се отдръпнала назад.

Не беше му зашлевила плесница.

— Елате — изрече той с много тих глас, — турът сигурно е на привършване. Ще ви придружа обратно до танцувалния салон.

Тя го хвана подръка и тръгна до него, сякаш нищо не се беше случило. Нито се възпротиви, нито го смъмри. Той нито се оправда, нито се извини.

Просто сякаш една целувка бе нещо нормално, когато мъж и жена се разхождат, вместо да танцуват.

Може би наистина беше. Може би тя бе дори по-наивна, отколкото си мислеше.

Но, разбира се, не беше. Целувката бе нещо, което един мъж и една жена споделят, когато ще се женят. Може би дори само когато са женени.

Тя щеше да се омъжи за лорд Кързи. Беше очаквала толкова нетърпеливо неговата първа целувка. Беше очаквала, че той ще бъде първият и единственият мъж, който ще направи това.

А сега всичко бе провалено.

Графът бе разчел много точно завръщането им. Музиката тъкмо звучеше с финалните акорди, когато той я прекара през стъклените врати до страната на леля Агата. Поклони се и се отдалечи, а тя застана до леля си и се чувстваше като жена, която е съгрешила и която всички наблюдават.

Всичко бе провалено.

 

 

Виконт Кързи намери граф Торнхил извън танцувалния салон, в началото на стълбата. Той очевидно си тръгваше, въпреки че балът едва бе започнал.

— Торнхил — подвикна виконтът. — Един момент, моля — пусна ослепително бялата си усмивка към лейди Кумз, която минаваше, облегната на рамото на брат си, и настигна графа по стълбите.

— Да? — ръката на графа хвана дръжката на монокъла.

Лорд Кързи обузда гнева си, в пълно съзнание за обстановката около него.

— Не бе направено много умно — изсъска той. — Ти вероятно знаеш, че моята годеница, моята бъдеща жена не трябва да бъде виждана в твоята компания, Торнхил. Сигурно е, че никой няма да я види вече да излиза от някой танцувален салон с теб.

— Нима? — веждите на графа се повдигнаха. — Може би този разговор трябваше да го водите с госпожица Уинууд, Кързи. Може би имате някакво влияние над нея.

— Тя е невинна! — ноздрите на виконта се разшириха, но той си спомни обстоятелството, че всички, които бяха нагоре и надолу по стълбата можеха да ги видят. — Зная каква е играта ти Торнхил! По следите ти съм. Ще бъдеш достатъчно благоразумен да я прекратиш, или ще стане лошо за теб.

— Интересно — графът повдигна монокъла до окото си и изгледа другия, без да бърза, от главата до петите. — Искате да кажете, че ще има дуел ли, Кързи? Изборът на оръжието ще бъде мой, нали? Имам известни умения както с шпага, така и с пистолет. Или просто ще уроните репутацията ми? Това не може да бъде направено, скъпи ми приятелю. Моята репутация е потънала толкова дълбоко, че няма повече накъде. Известен съм с това, че съм съблазнил мащехата си, че съм й направил дете, че съм избягал с нея и че съм оставил баща си да умре от разбито сърце. И ако това не е достатъчно сатанинско, след това съм я зарязал в чужда страна, като съм я оставил сред непознати. И ето, аз стоя тук, като неканен гост на лондонско празненство на висшето общество. Не, Кързи! Не вярвам, че можете да направите кой знае какво, за да сринете репутацията ми повече от това, което вече сте направил.

— Ще видим… — виконтът рязко се обърна и се заизкачва по стълбите. — Двама могат да играят твоята игра, Торнхил. Ще бъде интересно да се открие кой от нас двамата я играе с по-голямо умение.

— Прекрасно — съгласи се графът. — Започвам да се наслаждавам на този Сезон все повече и повече.

Той се поклони елегантно и продължи пътя си надолу по стълбите.