Мери Балоу
Мрачният ангел (3)

Глава трета

Въпреки че бе счупил леда, така да се каже, като яздеше в парка и се срещаше с представители на висшето общество, изминаха две седмици, преди граф Торнхил да предприеме първата си обществена изява. Той въобще не смяташе да прави това. Беше постигнал целта си, бе се изправил пред Кързи и му бе дал да разбере, че знае тайната му. Беше твърде склонен да напусне Лондон и да се върне вкъщи в Чалкоут. Но размисли, че щом веднъж бе отстоял позициите си, би могъл да доведе целия този процес докрай. Язденето в парка не бе като да присъства на увеселение през Сезона.

Реши да отиде на бал. Имаше много покани, измежду които да избира. Изглежда, че в края на краищата титлата и богатството му бяха от по-голямо значение за другите, отколкото скандалната му известност. Всяка домакиня по време на Сезона искаше да украси балния си салон с колкото е възможно повече богати мъже и да убеди да присъстват колкото е възможно повече господа с благороднически титли. Младите неженени благородници биваха специално ухажвани, особено там, където имаше млади дъщери, племеннички или внучки, които да бъдат показани и задомени. Граф Торнхил, който бе на двадесет и шест години, отговаряше на всички изисквания.

Той реши да отиде на бала на виконт Нордал на Бъркли скуеър по простата причина, че сър Албърт Бойл и лорд Франсис Нелър също щяха да отидат там. Нордал имаше дъщеря и племенничка, които трябваше да бъдат въведени в обществото, въпреки че вероятно би било по-точно да се каже, че сестра му, лейди Брил, се занимаваше с тази работа. Тя бе една от строгите пазителки на висшето общество. Но графът, седнал в каретата си на път за сър Албърт Бойл, за да го вземе, преди да се придвижат до Бъркли скуеър, само сви рамене. Беше поканен от брат й и ако тя си избереше поведение, с което да го среже, тогава щеше да сложи като щит хладно високомерие и щеше да я изгледа през монокъла си.

Той нямаше кой знае какво желание да присъства на този бал, но изглежда това бе разумна стъпка.

— Как изглеждат тези момичета? — попита той сър Албърт, когато последният го придружи в каретата. — С трудна задача ли се е заел Нордал?

Сър Албърт сви рамене.

— Никога не съм ги виждал — каза той. — Вероятно са направили посещение на вежливост при кралицата тази седмица, а довечера е ред на обществените изяви. Залагам пет лири за това, че не са красавици, Гейб. Никога не са. Всяка прислужничка, която зърнеш довечера, ще е страшно красива, но всяка дама ще прилича на кон.

Графът се изхили.

— Не е учтиво от твоя страна, Бърти — скастри го той. — Може би те пък няма да харесат как изглеждаме ние. Все пак се предполага, че човек ще гледа отвъд външния вид, ще търси красота в характера.

Сър Албърт издаде силен звук, нещо като сумтене.

— Или по-скоро ще гледа към джоба на бащите им — изкиска се той. — Ако е дълбок, видът на момичетата няма значение, Гейб.

— Станал си циник в мое отсъствие — възропта графът, когато каретата му забави ход, за да се присъедини към редицата от карети пред къщата на Бъркли скуеър.

Когато влязоха, холът бе ярко осветен и изпълнен с гости, включително и на стълбището, и се чуваше силен шум. Двамата благородници се присъединиха към редицата на стълбите. Графът си представи как няколко вдигнати лорнета, няколко безизразни лица, чумерене и шушукане отбелязват неговото пристигане. Но нямаше нищо, което да изразява открита враждебност.

Виконт Нордал, в началото на редицата, която посрещаше гостите, бе приветлив и дори лейди Брил, която играеше грандама като домакиня на брат си, кимна грациозно, преди да представи двете си племеннички. Лорд Торнхил бе впечатлен от две млади дами от висшето общество, облечени в чисто бяло, както би могло да се очаква. Бялата рокля бе почти задължителна униформа за неомъжените девойки.

И тогава той разпозна едната, която стоеше зад лейди Брил. Госпожица Саманта Нюман. Тази вечер тя олицетворяваше типичната английска красота повече от всякога. Несъмнено излъчваше прелестно сияние, а изражението й бе непринудено освободено от престорена скука, каквато толкова девойки възприемаха, за да изглеждат по-зрели.

Граф Торнхил й се поклони и измърмори някаква баналност, преди да извърне в очакване глава към другата млада дама. Към почитаемата госпожица Дженифър Уинууд.

Да. О, да, наистина. Паметта му не бе преувеличила. Той бе висок, но очите й бяха на нивото на брадичката му. И прекрасните тъмни очи бяха повече с цвят на кехлибар, отколкото кафяви. Цялата й великолепна тъмночервена коса, която той едва бе зърнал под бонето й в парка, сега се спускаше на богати къдрици върху врата й и слепоочията й. Тя имаше форми — мечта, въпреки че той не сведе поглед от лицето й, за да потвърди впечатлението си. Цветът на кожата и фигурата й я правеха да изглежда толкова жизнена, сякаш бе облечена в алено. И всяка частица от нея бе съблазнителна.

Той се наведе над ръката й, промърмори, че е очарован, погледна дълбоко в очите й, за да се увери, че го е познала — колко ужасяващо, ако не беше! — и се придвижи навътре в салона.

— Е, Бърти — каза той, като се спря за малко от вътрешната страна на вратата и вдигна монокъла си, за да се огледа наоколо — дължиш ми пет лири, скъпи ми приятелю. Сезонът предлага поне две хубавици.

— Бях убеден — каза сър Албърт, — че те вероятно са плод на въображението ни, Гейб. Сърцето ми е поразено.

— От блондинката, предполагам — уточни граф Торнхил. — Възнамерявам да танцувам с другата. Ще видим дали съм бил поканен просто като аристократичен орнамент, Бърти, или ще ми бъде позволено да се доближа достатъчно близо до една от дъщерите на висшето общество.

— Залагам пет лири за това, че ще ти бъде позволено да се приближиш и насърчен да останеш близко — ухили се приятелят му. — Лесно ще си спечеля обратно парите.

— А — каза графът, — ето го и Нелър. Облечен в светлолилаво. Изглеждаш твърде внушително, за да си истински, Франк. Ще шашнеш дамите, но не една, а цяла дузина.

 

 

Двете седмици преминаха под знака на вълнението и безсилието. Вълнение, в смисъл, че се бяха подготвяли за представянето им в салона за гости на кралицата и след голям трепет бяха изпълнили задачата. И вълнение също заради това, че им предстоеше балът, на който щяха да ги въведат в обществото, и зашеметяващ брой покани, които трябваше да прочетат и изберат измежду тях — въпреки че това обикновено означаваше да се съгласят с онези прояви, които леля Агата одобряваше, и да отхвърлят други, които биха намерили за по-приемливи. Освен това имаше и принадлежности, на които да се радват, и новополучени дрехи, които да пробват върху себе си и на които да се възхищават.

Но бяха и обезсърчени. Най-накрая бяха в Лондон, Сезонът бе започнал и цялото висше общество се забавляваше с нестихваща настървеност. И все пак те трябваше да останат в уединение, докато бъдат въведени в обществото на първия си бал. Това бе достатъчно да потисне настроението и на най-жизнерадостния простосмъртен. Саманта бе заявила това няколко пъти.

Дните бяха обезкуражителни за Дженифър и по друг повод. Виконт Кързи бе дошъл веднъж на чай. Веднъж!

Бе дошъл с майка си и бе седял, пиейки чай и разговаряйки половин час с Дженифър, Саманта и леля Агата. Беше се усмихнал само на Дженифър, когато си вземаше довиждане и когато целуна ръка й.

Но това бе всичко, което бе получила от първите две седмици след официалното договаряне за годежа. Да, всичко бе много обезсърчително. И много порядъчно, разбира се. Имаше и вълнение от всичко друго, което ставаше наоколо.

Но най-накрая настъпи вечерта на бала и Дженифър едва не се разболя от възбуда. Тя искрено се презираше, тъй като бе на двадесет години и отдавна бе минала възрастта за такива детински реакции. Но бе развълнувана и това си е. Нямаше да се преструва, че се чувства по различен начин.

Не беше си представяла, че може да има толкова много хора в целия Лондон, колкото броят на онези, които преминаха покрай посрещащите домакини към салона в безкраен, както й се стори, поток. Девойки, целите в бяло, като Саманта и нея, по-възрастни дами в по-ярки цветове с тюрбани и полюшващи се пера, по-възрастни мъже, които се кланяха, усмихваха се и сипеха щедри комплименти, по-млади мъже, които се покланяха и говореха възпитано и гледаха с преценяващ поглед. О, тя можеше да разбере защо всичко това бе известно като брачно тържище и отново се зарадва, че в действителност не е част от него. Лорд Кързи бе пристигнал рано и беше вече в балния салон. Беше я помолил за първия танц, което бе съвсем благовъзпитано.

Имаше съвсем малко хора, които Дженифър познаваше. Няколко от момичетата и дамите, които бяха присъствали на посещението при кралицата. Един или двама от приятелите на баща й, които бе извикал в дома си предишните две седмици. Двама по-млади благородници — двамата, които бяха яздили покрай тях и които ги бяха поздравили в парка онзи първи следобед.

Да, той наистина прилича на дявол, помисли си тя, когато погледът й кацна върху господина с матова кожа и тя го разпозна веднага. Беше много висок, мургав и за разлика от другите мъже, които бе видяла, бе облечен в черно — сако, жилетка и панталони, опънати над коляното. В контраст ризата, шалчето за врата, маншетите на ръкавите и чорапите му изглеждаха невероятно бели. Беше пълна противоположност на Лайънъл, единият олицетворяваше съвършеният дявол, а другият бе истински ангел. Тя си спомни разговора със Саманта в парка.

Такъв бе граф Торнхил. Наистина, човек с високо обществено положение. Беше я погледнал много смело с тъмните си очи, както бе направил и първия път. Може би благородниците от неговия ранг се чувстваха в правото си да си позволяват по-големи волности, отколкото другите господа. Тя изпита двойна благодарност заради присъствието на лорд Кързи в балния салон и заради официалния характер на обвързването си с него. Граф Торнхил я караше да се чувства… неудобно.

Благородникът, който бе заедно с него в парка, сър Албърт Бойл, сега го следваше. Той се усмихна, поклони й се и влезе в салона. Държеше се като всички други господа, поканени на бала.

Но Дженифър набързо забрави единствените двама благородници, които й бяха познати. В действителност те не бяха единствените. Тук бе и лорд Кързи, който със сигурност заслепяваше по блясък всички други мъже в салона така, сякаш караше светлината на стотиците свещи в свещниците да осветяват само него, докато другите господа оставаха в сянка.

Това бе въображаема и глупава мисъл и тя го знаеше. Усмихна се на себе си и на него, когато той най-после й се поклони и я поведе към празния дансинг да даде знак за образуването на двойките за откриване на танците. Лорд Греъм, един от по-младите познати на баща й, който бе получил одобрително кимване от леля Агата, извеждаше Саманта. Дженифър обаче не виждаше нищо друго, освен своя годеник.

Той бе целият в светлосиньо, сребристо и бяло. Беше рус. Караше сърцето й да се обръща и да тупти с обезпокоителна бързина. Тя се наслаждаваше на мига с цялата си душа. Това бе мигът, който толкова дълго бе чакала. Ще си го спомням до края на живота си, уверено си мислеше тя.

— Тази вечер изглеждате изключително — прошепна й той, докато чакаха да се образуват двойките около тях и музиката да започне да свири.

— Благодаря, милорд — тя се усмихна, като осъзна, че се канеше да отвърне на комплимента, но спря тъкмо навреме. Въпреки че мисълта, че може да каже такова нещо на годеника си, я порази. Но тя го бе виждала толкова малко пъти. С времето щяха да се чувстват по-удобно. Сега, след като бе представена и можеше да се движи свободно в обществото, щяха да бъдат заедно почти през цялото време. Скоро щяха да се чувстват уютно заедно. Щяха да станат приятели. Тя щеше да бъде в състояние да изказва мислите си пред него, без да има нужда първо да се спира, за да прецени дали са правилни.

Сега, в този миг, тя изпитваше страхопочитание пред него и се презираше за това. Беше непохватна и недодялана. Държеше се като седемнадесетгодишно момиче, което току-що е излязло от класната стая. Съзнателно надяна върху себе си маска на смирено достойнство и реши да се наслади на мига такъв, какъвто бе. Всичко друго, за което жадуваше, щеше да дойде с времето си. Не трябваше да разваля настоящето с копнеж по това, което щеше да дойде, но за което трябваше време.

Танцуваха със стъпките на народния танц при откриването и мълчаха. Дженифър бе отчасти доволна от това. Въпреки че бе присъствала на многобройни събирания вкъщи и бе завършена танцьорка, никога преди не бе танцувала в такава обстановка и в такава компания. Чувстваше върху двамата погледите на присъстващите, което бе естествено да се очаква, тъй като това бе балът, на който двете със Саманта бяха въведени в обществото. Беше благодарна за липсата на разговор, така че можеше да се съсредоточи върху стъпките на танца. И, разбира се, сложните извивки на танца често ги разделяха, така че поддържането на разговор щеше да бъде невъзможно.

Когато се пригоди към ритъма на стъпките и си отдъхна за малко, погледът й се зарея зад края на редицата, в която танцуваше. Всички тези важни и богато облечени благородници и дами бяха събрани в нейна чест и в чест на Сам. Това бе вълнуваща и чудесна мисъл. Най-после! Най-после тя бе в Лондон, беше въведена в обществото и бе сгодена официално. Годежът й щеше да бъде обявен публично след две седмици, а след шест седмици щеше да се омъжи.

Тя погледна отново към прекрасния рус бог, който щеше да й стане съпруг. Как ли й завиждаха всички други девойки! Чудеше се колко ли от тях знаеха, че двамата са сгодени и си каза, че вероятно почти всички вече знаят. Малко неща оставаха тайна за дълго сред лондонското общество, както бе чула. А това не беше нещо незначително.

И тогава зад годеника й погледът й бе привлечен от едно място, което сякаш не съответстваше на обстановката в балната зала: облечената в черно фигура на граф Торнхил, който стоеше сам, до страничната линия. Не, всъщност не беше сам, забеляза тя, когато присви очи към него. Там стояха и други двама господа, включително и сър Албърт Бойл. Той просто изглеждаше, че е сам, защото бе толкова различен от всички около себе си. Толкова висок и толкова мургав. Тя забеляза, че той я наблюдава непрекъснато. Наведе бързо погледа си и насочи отново вниманието си към танца.

Той бе пълна противоположност на Лайънъл. Беше толкова забележимо, че тя глупаво се чудеше защо другите не възкликват от това откритие. Денят и нощта. Лятото и зимата. Ангелът и дяволът. Тя се усмихна отново и отново си пожела да се чувства достатъчно уютно със своя годеник, че да може да сподели тази шега с него.

 

 

Кързи! Граф Торнхил го забеляза малко след като бе престанал да дразни лорд Франсис Нелър заради светлолилавите му и сребристи вечерни дрехи и после не можа да разбере защо не беше забелязал този мъж веднага. Очите му се присвиха при вида на виконта и той почувства как дълбоко в него се надига неочаквана омраза.

Може би, мислеше си той, трябваше да напусне Лондон и да се отправи на север и към къщи, в края на краищата. Може би Лондон не бе достатъчно голям за двама им. Но проклет да е, ако си позволи да бъде прогонен от Кързи и подобните му.

Наложи си да отклони вниманието си от този мъж и продължи лекия шеговит разговор с приятелите си.

Но вниманието му не остана отклонено за дълго.

— Сатаната му със сатана! — промърмори той, когато всички присъстващи сякаш се събраха на едно място и хората, които посрещаха гостите, влязоха в танцувалната зала и оркестърът започна да настройва за последно инструментите. Първият танц всеки момент щеше да започне и двете момичета, чийто бал на поява в обществото бе тази вечер, бяха изведени на дансинга от партньорите си. Той измърмори още една нецензурност под носа си.

— Напълно съм съгласен, Гейб — подхвърли сър Албърт с насмешлива нотка в гласа. — Греъм ме изтласка и разби сърцето ми. Но не това те измъчва, нали? Кързи направи нещо подобно с теб. Може би трябва да си отидем вкъщи и да си пръснем черепа с някой куршум.

Виконт Кързи извеждаше прекрасната червенокоса — госпожица Дженифър Уинууд. Самият сатана, приличащ повече на ангел с бледото си великолепие, се навеждаше над невинното създание и му шепнеше нещо в ухото. Лорд Торнхил се усети, че бе стиснал зъби. Чудеше се какво щеше да направи Нордал, ако знаеше. Вероятно нищо. В края на краищата това бе само един танц, дори и Кързи да бе избран да партнира на дъщерята на Нордал на може би най-важния танц в живота й. Все пак нямаше много мъже, които биха заклеймили някого, че е свалил нечия съпруга. Едва ли щеше да бъде преувеличено, ако се кажеше, че това е обикновена практика. Не беше нещо необичайно за един мъж да направи дете на съпругата на някой друг. Единственото провинение, което не можеше да бъде извинено, бе да се направи това, преди съпругата да е дарила мъжа си със законен наследник от мъжки пол. Кързи нямаше чак такова провинение, въпреки че Катрин нямаше друго дете. И, разбира се, далеч по-непростимо бе да правиш любов с жената на собствения си баща. Кързи не бе извършил и това.

— Изглеждат така, сякаш са слезли направо от рая, нали? — каза сър Франсис Нелър отстрани на лорд Торнхил. Той кимна по посока на Кързи и госпожица Уинууд. — Докато ние, останалите смъртни, ще трябва да се задоволим с това, което е останало. Потискаща мисъл, а, Гейб? Въпреки че трябва да се признае, че няма нищо обикновено по отношение на теб. Изборът на черно тази вечер е резултат на вдъхновение. Изглеждаш определено сатанински. Дамите ще мислят, че е много подходящо и без съмнение ще закопнеят за теб — захили се той весело.

— Да се чуди човек — намръщи се графът, докато погледът му проследи двойката, когато започна танцът — какво е направил Кързи, че Нордал да е така благоразположен към него, за да му окаже такава чест. С изключение на това, че е доста красив, разбира се — той не се опита да скрие презрението в гласа си. Наистина не бе трудно да разбере защо Катрин, омъжена за неговия възрастен и немощен баща, се беше влюбила така отчаяно във виконта.

Сър Франсис се засмя отново.

— Нима не си чул? — каза той. — Осъдително, ако питаш мен, когато тя е една от малкото красавици в тазгодишната реколта. Но винаги е така, нали? — Той въздъхна и повдигна монокъла си, за да наблюдава по-добре танца на госпожица Уинууд.

— Какво е винаги така? — попита графът. — Не ми казвай, че има шарка, Франк. Какъв пропуск.

— Сгодена за Кързи — осведоми мрачно сър Франсис. — Сватбата ще се състои по някое време преди края на Сезона, ако клюките са верни. В катедралата Сейнт Джордж, където ще присъства цветът на висшето общество, без съмнение. Разбира се, все още остава свободна братовчедка й, еднакво възхитителната госпожица Нюман. Всъщност тя е дори по-прелестна. Винаги съм имал слабост към блондинките, а и кой пламенен и буен младеж няма такава слабост? Дочух, че тя има и зестра, която е повече от прилична. Разбира се, това може да бъде просто примамка и обезпокоително ще загуби значение, веднага щом някой прояви определен интерес.

— За блондинката се говори — каза сър Албърт. — Споменавах името й, въпреки че в действителност не го знаех през цялото време — в парка, преди две седмици, нали, Гейб? Мислиш ли, че трябва да хвърля ръкавица в лицето на Греъм в края на танца?

— Защо ще чакаш до края? — попита сър Франсис и двамата се захилиха с искрена развеселеност.

Граф Торнхил не ги слушаше. Сгодена! Горкото момиче. Дълбоко я съжаляваше. И изпитваше известен гняв заради нея. Тя заслужаваше нещо по-добро. Или може би не? В края на краищата той не я познаваше и получи впечатление за известна високомерна резервираност както в парка, така и при посрещането тази вечер. Може би притежанието на титлата на Кързи и неговото богатство щяха да й бъдат достатъчни. Вероятно тя бе влюбена в него. Твърде бе възможно да е влюбена в него. Имаше нещо в начина, по който го гледаше, което предполагаше това.

Вероятно и той я обича, помисли си графът с грубо откровение, или обича зестрата, която върви заедно с нея. Нордал се славеше с голямото си богатство. Вероятно Кързи бе готов сега да се укроти в един скучен и безупречен семеен живот. Няма да бъде трудно да го направи с червенокосата с дългите крака, мислеше си графът и погледът му потърси потвърждение на мислите му, докато Дженифър танцуваше. Краката й наистина бяха дълги и добре оформени, очертаващи се под меката коприна и дантела на силно вталената й рокля.

И със сигурност нямаше да бъде трудно човек да е доволен от такава прелест и такава съблазън за цял живот.

Да, може би техният брак е подходящ, мислеше си той, докато продължаваше да ги наблюдава как танцуват. Те си подхождаха по красота и по известна ледена надменност.

И тогава погледът му срещна очите на девойката от другата страна на салона, докато тя още танцуваше. Тя не ги отмести веднага и той ги задържа със своите. Господи, тя бе привлекателна жена! Имаше някакво несъответствие между тази разкошна червена коса и добре надареното й тяло от една страна, и чисто белите й дрехи и надменното й изражение от друга. Госпожица Дженифър Уинууд не изглеждаше нито непорочна, нито студена. Поне не изглеждаше дали ще бъде такава. Тази коса трябваше да пада свободно и да е разпиляна по възглавница. Тези гърди трябваше да бъдат голи и да се надигат от леглото, за да докоснат гръдния кош на някой мъж.

Разбира се, тя не можеше да остане девствена още дълго. Косата й щеше наистина да бъде разпиляна, гърдите й — голи, а краката й — обвити около тези на Кързи. Имаше нещо почти противно в тази мисъл и нещо определено непристойно. Умът му нямаше навик да се рови в леглата на другите мъже.

Желая щастие на Кързи и госпожица Уинууд в предстоящия им брак, мислеше си той, наблюдавайки ги с присвити очи. Или по-скоро обратното, ако трябваше да бъде честен към себе си, желаеше бракът им да отиде по дяволите. Омраза против волята му го измъчваше, докато ги гледаше как танцуват, а приятелите му как се хилят на духовитостите, които си разменяха.

Това, което наистина би искал, бе да види как Кързи страда така, както бе страдала Катрин. Или дори частица от това, което тя бе изстрадала. Искаше да види как червенокосата ще разбие сърцето му и ще направи живота му нещастен. Въпреки че това едва ли бе справедливо към нея. Погледът му остана отново прикован върху нея. Не я познаваше въобще и трябваше да последва собствения си съвет да гледа отвъд физическите черти, да преценява характера, но тя бе ослепително красива. Кързи не заслужаваше щастието да притежава такава красота.

Графът наблюдаваше момичето до края на танца, а очите му бяха присвити, потънал в размишления. Със сигурност щеше да танцува с нея още тази вечер, ако това можеше да бъде уредено. В ъгълчетата на ума му се загнездиха наченките на една идея.

Да, помисли си той, отмъщението щеше да бъде сладко. Дори само малко отмъщение. И може би имаше някакъв начин да го постигне.

 

 

— Не е ли това най-божествената вечер, която си преживявала? — попита Саманта Дженифър по-късно, в един от редките моменти, когато бяха в състояние да разменят по някоя дума насаме. — Четири танца и четирима различни партньори и като връх господин Максуел ще танцува отново с мен по-късно. Той не е най-красивият мъж тук, Джени, но наистина умее да ме разсмива. Казва най-скандалните неща за всички около нас.

Дженифър забеляза, че тя сияеше и изглеждаше по-красива, отколкото обикновено, ако въобще това бе възможно. Само някой със скромността на Саманта можеше евентуално да се съмнява, че тя ще превземе висшето общество с щурм, както се носеше слухът. Не присъстваше никоя друга дама, която да може да се сравнява с нейния чар.

— Да, така ще направи и лорд Кързи — каза тя с въздишка. — Ще танцува с мен още веднъж, това е. Мразя това правило, че човек може да танцува с един и същ партньор не повече от два пъти. Беше първият танц и аз бях нервна и гледах да не сбъркам стъпките. Чувствам се така, сякаш въобще не съм била с него. — В своето въображение, в мечтите си за това, как щеше да изглежда тази вечер, тя бе танцувала само с Лайънъл, като и за двамата другите като че ли не съществуваха. Но, разбира се, знаеше, че благоприличието щеше да ги държи разделени през по-голямата част от вечерта. Понякога тя почти мразеше благоприличието.

Виконт Кързи бе танцувал със Саманта и след това бе изчезнал, по всяка вероятност към залата за игра на карти, за която всички знаеха, че никой, освен вдовиците и по-възрастните господа не можеха да използват. Но дори и да бе останал в танцувалната зала, той не би могъл да танцува с нея отново. Или ако беше, на нея нямаше да й остане нищо, което да очаква през останалата част от вечерта.

В мечтите си тя също си представяше двамата заедно. Само за кратко време. Просто достатъчно дълго, за да могат да се усмихнат един на друг в очите съвсем интимно и да разменят първата си целувка. О, това бе чудесна мечта, и доста глупава, мислеше си тя.

Но може би наистина щеше да се случи по-късно вечерта. Може би щеше да я покани за танца преди вечерята — разбира се, щеше да бъде странно, ако не го направи, а танцът преди вечерята бе следващия по ред. И вероятно щеше да съумее да я изведе от залата за вечеря малко преди другите.

Беше погледнала към устата му докато танцуваха. Беше си представила как устните му докосват нейните и от тази мисъл й бе станало горещо. Беше глупаво. На двадесет години вече би трябвало поне да знае какъв е вкусът на мъжките устни.

И тогава мислите й бяха тутакси разсеяни. Един благородник се покланяше пред нея и я молеше за следващия танц — за танца преди вечерята. Един висок благородник, целият облечен в черно и бяло. Граф Торнхил. Озадачена, Дженифър се озърна наоколо. Леля й бе довела другите й партньори при нея. Но леля Аги сега бе на известно разстояние от нея, а вниманието й бе приковано от една много едра и внушителна по-възрастна дама, облечена в тъмночервено.

Това бе танцът преди вечерята. Но къде беше Лайънъл? Беше се настроила да танцува с него. Но той не се виждаше никъде! Колко ужасяващо!

— Благодаря, милорд — каза тя, като се поклони леко. — За мен ще бъде удоволствие. — Искаше й се да има начин да му откаже. Може би имаше начин, но тя не го знаеше.

Танцуването не й хареса. Той бе много висок, далеч по-висок от Лайънъл, и някак си… заплашителен. Не, не беше това, каза си тя, когато думата достигна съзнанието й. Смущаващ, бе вероятно по-точната дума. Той я наблюдаваше постоянно, а тъмните му очи някак си я заставяха и тя да отвръща на погледа му няколко пъти по време на танца, когато бяха лице срещу лице, и тя се усети, че се взира в очите му и се чувства някак си обвита в нещо, за което въобще не можеше да намери подходяща дума. Той я заговаряше от време на време.

— Започвах да вярвам, че съм си ви представял — каза той.

Тя предположи, че вероятно той имаше предвид онзи следобед в парка.

— До тази вечер — обясни тя, — не съм излизала и не съм имала възможност да присъствам на забави.

— Предполагам, че след тази вечер — продължи той, — хората ще ви виждат навсякъде. Уверявам ви, че и аз ще бъда навсякъде.

Може би трябва да му каже, че е сгодена, помисли си тя с неудобство, но се въздържа. Думите му бяха типична галантност, каквато тя би трябвало да очаква в Лондон. Той щеше да се развесели, ако си помисли, че го е разбрала погрешно.

— Ще бъде чудесно — кимна тя.

Той внезапно се усмихна и суровите му, сатанински черти се превърнаха в изражение, което без съмнение, бе привлекателно.

— Почти ви чувам да казвате същите думи и на някой, който вади зъби — каза той. — Точно със същия тон.

Хрумването му бе толкова забавно и неочаквано, че тя се засмя.

— Не бях прав — додаде той меко. — Мислех си, че може би никога не са ви учили да се усмихвате. Но нещо по-добро от това, вие можете да се смеете.

Тя изтрезня на мига. Той флиртува с мен, помисли си тя. И намираше това за малко опасно, въпреки че нямаше представа защо. Вероятно защото по сърце бе все още едно скромно малко момиче, което не знае как да се справя с господата, които имаха значителна градска закалка.

Скоро след като бяха започнали да танцуват, тя зърна лорд Кързи, който се бе върнал от залата за игра. Погледите им се срещнаха за кратко и тя си представи, че той е раздразнен. Наистина, това бе слабо казано. За миг той изглеждаше бесен. Но всъщност нямаше право. Не беше я помолил за този танци и бе дошъл твърде късно. Той със сигурност знаеше как копнее тя да танцува с него! О, със сигурност го знаеше! Тя се опита да му го каже с очи, но той бе извърнал погледа си.

След известно време тя видя, че той танцува със Саманта — отново. Би могла да заплаче от безсилие и разочарование. И съвсем без причина намрази мургавия господин — граф Торнхил — въпреки че той не би могъл да знае, че тя с надежда бе очаквала да танцува точно този танц с годеника си.

Той я поведе към мястото за вечеря, когато танцът свърши. Тя се бе надявала без основание, че той ще се извини и че лорд Кързи ще дойде и ще заеме мястото му. Но Лайънъл, разбира се, бе задължен да съпроводи Саманта, след като бе танцувал с нея. Тя би могла да тропне с крак, в пристъп на лошо настроение, помисли си Дженифър, но за щастие нелепостта на тази мислена представа, че ще направи точно това, възстанови чувството й за хумор и тя трябваше да се пребори със себе си, за да не се засмее на глас.

Граф Торнхил й намери място в ъгъла на масата, която бе толкова отрупана с цветя, че всъщност нямаше място за никой друг, освен за тях двамата. Наистина изглеждаше сякаш масата въобще не беше предвидена за сядане. Дженифър знаеше, че леля Агата бе възнамерявала тя да седне на централната маса с лорд Кързи, Саманта и нейния кавалер, но някак си планът се бе провалил. Сега леля й и се мръщеше, но какво можеше да направи тя? Леля Агата трябваше да си изпълни задължението преди последния тур танци и тогава това нямаше да се случи. Саманта и лорд Кързи седнаха заедно на централната маса.

— Предполагам — поде лорд Торнхил, — че едно представяне пред кралицата е най-неприятното изпитание за една млада дама. Истина ли е това? Моля ви, разкажете ми за вашето представяне там.

Дженифър въздъхна.

— О, тези глупави дрехи — каза тя. — Никога няма да разбера защо не ни позволиха да носим такива дрехи, каквито бихме желали, за подобен случай, например. Всичките тези принадлежности и всичките тези разходи само за няколко минути от живота на човек… И реверансите, репетирани отново и отново в продължение на месеци и изпълнени само за няколко секунди. Вероятно това бе най-неприятното изпитание в живота ми, милорд. А също и най-глупавото.

Той изглеждаше развеселен.

— Можете да се озовете в строго охранявана килия в Тауър, в очакване на екзекуция с отсичане на главата, ако изразите това становище не пред когото трябва — обяви той.

Тя почувства как се изчервява. Какво, за Бога, я бе накарало да приказва толкова искрено?

— Разкажете ми за това — помоли той. — Винаги съм искал да узная какво става в тези приемни зали и вярвам, че винаги ще бъда благодарен, че съм мъж.

Тя му разказа всичко, а той й заговори за това, как бе пътувал през последната година и нещо и й описа части от Франция и Швейцария. Не би могло да има по-прекрасно кътче на земята от Алпите, каза й той и тя му повярва, като слушаше описанията му. Тя нямаше представа какво яде или какво не яде по време на вечерята. Както и нямаше представа колко време измина или не измина, преди хората около тях да започнат да напускат местата си и да се отправят по посока на танцувалния салон.

Не е честно, помисли си тя, когато граф Торнхил я отведе обратно там и после се поклони, преди да я освободи от присъствието си и да напусне салона, че това време и чудесната възможност за разговор трябваше да бъдат пропилени с него, когато можеше да бъде с Лайънъл. Тя неохотно призна, че се бе наслаждавала както на това, че приказваше, така и на това, че го бе слушала. Но това беше мечтала да прави с Лайънъл. И сега възможността бе отминала за тази вечер. Лорд Кързи щеше да танцува с нея отново, но нямаше да й се отдаде случай да разговаря с него, да се смеят заедно, да се опознаят малко повече.

Вечерта бе провалена. Граф Торнхил я бе провалил, въпреки че това бе нечестно обвинение. Не бе негова вината, че леля Агата бе забавена от дамата в тъмночервено и че лорд Кързи бе закъснял с връщането си в танцувалния салон. И той наистина бе положил усилие да й бъде приятен. При всякакви други обстоятелства тя може би щеше да бъде поласкана от вниманието му, защото той без съмнение бе симпатичен посвоему, така, както и Лайънъл.

Дявол и ангел. Не, това не бе честно.

О, но тя толкова бе копняла за такъв разговор с Лайънъл… Сега той се приближаваше към нея заедно с леля Агата. Тя му се усмихна и почувства как сърцето й заби лудо.