Мери Балоу
Мрачният ангел (12)

Глава дванадесета

Дженифър се събуди с известно учудване, че въобще беше спала. Всъщност, изглежда бе спала доста дълбоко и без да сънува. Но се събуди твърде рано, без илюзиите, които човек има толкова често, че неприятните впечатления от предния ден са само един сън. Може би това бе поради болките в гърба и задните й части, които усещаше, като се движеше. Сълзите и молбите на Сам и съветите на леля Агата бяха оказали своето въздействие върху баща й. Той не бе изпратил да донесат камшика от конюшнята. Вместо него бе използвал тръстикова пръчка и я бе навел върху бюрото в библиотеката, точно като непослушно дете.

Всичко бе свършено. Всичко, заради което си струваше да живее. И то когато все още бе само на двадесет години. Нямаше нищо, което да направи останалата част от живота й смислен, нямаше никакви надежди за бъдещето. Любопитно, тази сутрин умът й все още имаше онази странна безпристрастност от предната вечер. Знаеше какво се бе случило и знаеше какви са последствията и какви щяха да бъдат в оставащата част от дните й. Но само умът й осъзнаваше това. Все още никоя друга част от нея не бе реагирала.

Тя седна предпазливо, като премести краката си върху ръба на леглото. Той го бе направил още веднъж и този път я бе съсипал напълно. Беше му повярвала въпреки всички доказателства и всичките предупреждения на по-възрастните и по-опитни от нея хора. А той й бе сторил всичко това. Лайънъл бе изгубен. Нямаше да има никакъв годеж, никаква сватба. Никакъв по-нататъшен Сезон.

Внезапно тя осъзна какво я бе събудило толкова рано. През полуотворената врата на тоалетната й стаичка можа да чуе как прислужничката й и някой друг се бяха раздвижили, като отваряха и затваряха врати и чекмеджета. Опаковаха денковете й. Трябваше да си тръгне по някое време през деня за провинцията. Но само временно щеше да се върне у дома. Само докато баща й успееше да уреди тя да се засели в някое удобно и отдалечено място с някоя дама за придружителка. Тази придружителка — беше разбрала тя — всъщност щеше да й бъде надзирател.

Където и да я изпратеха в изгнание, тя трябваше да прекара остатъка от живота си там.

Прислужничката й бе поставила семпла рокля за сутринта върху един стол в стаята й, както и хавлия и кана с вода на шкафа. Дженифър се изправи на крака, изми се и се облече. Среса косата си и я изви на обикновен кок на врата. И след това отново седна на ръба на леглото. Току-що си спомни, че не може да слезе долу за закуска. Беше затворена в стаята си, докато приготвят каретата.

Не й беше даден никакъв шанс да се защити. Но това нямаше значение. Истината значеше малко при такива обстоятелства. Факт бе, че поради някаква собствена причина граф Торнхил бе написал онова писмо и бащата на Лайънъл го бе прочел, а след това я бе изложил и унижил публично. Факт бе, че тя бе окончателно обезчестена, без да може да изкупи греха си. Нищо не можеше да се промени. Нямаше смисъл да прави усилия и да търси някой, който да я изслуша.

На вратата се почука и тя чу бърборенето на прислужничката и портиера. Вероятно носят подноса със закуската ми помисли си Дженифър и се зачуди дали щеше да се състои само от хляб и вода. Или може би се бяха приготвили вече. Без съмнение баща й искаше да я отпрати колкото се може по-скоро.

— Викат ви долу, госпожице — съобщи прислужничката й. Изглеждаше нервна. Слугите без съмнение знаеха цялата история. Винаги узнаваха всичко. — В розовия салон, веднага.

Значи не бе каретата. И повикването й не бе в библиотеката. Разбира се, това не означаваше непременно, че няма да я бият с пръчка отново. Може би в края на краищата баща й бе изпратил да донесат тази сутрин камшика. Може би трябваше да заплаче веднага щом го види и всеки път, когато баща й посегнеше към нея. Миналата нощ беше вбесен, докато тя бе останала смирена, докато я бият. Не че не почувства всеки удар. Но просто съзнанието й бе твърде сковано, за да реагира.

В розовия салон нямаше никой. Тя се приближи до прозореца и се загледа към площада, зад перилата. Беше обикнала Лондон. Тук имаше усещане за сила и оживление, което никога не бе имала в провинцията, въпреки че считаше, че ще предпочете именно провинцията, за да прекара там ден след ден живота си. Сега предположи, че е било добре, че бе разсъждавала така.

Зачуди се какво ли прави Лайънъл точно в тази минута. Виконт Кързи. Вече нямаше право дори да си мисли за него като за Лайънъл.

И тогава вратата се отвори и затвори зад нея. Тя не се обърна. Не бе сигурна, че няма да се унизи, като види в действителност камшика. Все още усещаше болките от пръчката.

— Госпожице Уинууд? — гласът дойде от твърде близко зад нея.

Тя се извърна, с широко отворени очи, без следа от цялата й скованост и пасивност от отминалите часове.

— Вие! — възкликна тя. — Махайте се. Махайте се!

Той изглеждаше хладно елегантен, краката му бяха леко разтворени, обути в ботуши, а ръцете му сключени отзад на гърба. Мразеше го толкова силно, че би го убила, ако имаше оръжие.

— Дойдох да ви спася от безчестието — промълви той. — Ние ще се оженим утре.

Очите й още повече се ококориха, а ръцете й се стиснаха в юмруци.

— Дошъл сте, за да злорадствате — въздъхна тя. — Дошъл сте, за да ми се подиграете. Е, наслаждавайте се, милорд. Не съм се поглеждала в огледалото тази сутрин, но предполагам, че не представлявам хубава гледка. Ето какво направихте с мен. Насладихте ми се, а сега си вървете.

— Вие сте неестествено бледа — продължи той — и имате сенки под очите. Очите ви гледат неспокойно и нещастно. Като изключим това, виждам същата красота, на която се възхитих първия път, когато ви видях. Днес ще взема разрешение за брак. Ще се оженим утре.

Тя се разсмя.

— Да, наистина си го мислите — каза тя. — Разбира се. Това е единственото обяснение. По каква причина вие сте решил, че ме желаете. Не бях на разположение, защото бях сгодена. Но това не можеше да ви спре. Вие ме издебнахте и измамихте с моята невинност и лековерие и постепенно ме компрометирахте все повече и повече, докато накрая това лъжовно писмо, което изцяло сте измислил и което попадна в чужди ръце, допълни схемата ви. Вие сте сатана. Бяхме прави, когато ви нарекохме дяволът Луцифър. Ирония е, че носите име на ангел.

Той я наблюдаваше съсредоточено. Тя дори не бе развалила спокойствието му. Искаше й се да издраска лицето му с нокти.

— Не съм написал или изпращал онова писмо — само заяви той в отговор.

Тя го изгледа недоверчиво и се изсмя.

— О, не сте, така ли? — почти изхлипа тя. — Предполагам, че сама съм си го написала и сама съм си го изпратила. Предполагам също, че не сте спал с мащехата си и че не сте й направил дете, и не сте я изоставил в чужда страна, за да се върнете тук за нови измами.

— Не — кимна той.

Спокойствието му я вбеси.

— И предполагам, че не сте действал целенасочено, за да развалите годежа ми — каза тя.

Той отвори уста да каже нещо, но после я затвори.

— Значи да се омъжа за вас — тя го изгледа с презрение. — За вас нямаше ли значение, че искам да се омъжа за човек по мой избор? Нима сте си представял, че с удоволствие ще се откажа от него заради вас? Или че с радост ще приема замяната, щом вече е направена? Нима сте си представял, че някога мога да направя нещо друго за вас, освен да изпитвам отвращение, освен да ви презирам?

— Не — беше лаконичен той.

— Но за вас няма значение — изрече горчиво тя. — Състоянието на моето сърце не ви интересува. Щастието ми няма значение за вас. Да ме притежавате, е всичко за вас. Вероятно харесвате много това, което виждате, милорд Гейбриъл.

Очите му се разходиха надолу по тялото й и после отново нагоре. Тя бе с ясното съзнание за огромния си бюст и съблазнителните извивки на тялото си.

— Да — кимна той.

— Предполагам, не ви е дошло наум, че, загубила лорд Кързи и с накърнено добро име, ще ви откажа?

— Ще се оженим утре сутринта — постанови пак той. — И ще отидем на театър вечерта. Ще се повозим с карета в парка през следобеда на следващия ден и ще присъстваме на бала у лейди Тръскът вечерта. Ще посрещнем с открито лице този скандал, преди да ви отведа в имението си на север.

— Вероятно сте луд — прошепна изумено тя. — Всичко това има примес на лудост. Няма да се омъжа за вас. Трябва да сте се побъркал, за да си мислите, че ще го направя.

— Размислете върху алтернативата — предложи той.

Алтернативата бе заточение в някое отдалечено кътче на страната до края на живота й. Предишната й вцепененост бе изчезнала и перспективата изведнъж й се стори ужасяваща. Баща й щеше да изпълни намеренията си. Не хранеше илюзии спрямо него. Никакви увещания нямаше да го убедят да облекчи присъдата й след около година, за да я върне в дома й в провинцията.

Щеше да й отреже косата, преди да замине. Изведнъж си спомни за тази подробност. Беше й я съобщил след боя с пръчка. И действително го мислеше. Поради някаква причина в този момент това се превърна в най-ужасяващата подробност от всички, с които се сблъскваше.

— Той ще отреже косата ми съвсем ниско. — Беше изрекла думите на глас.

Почти можа да чуе ехото им. А той вдигна поглед към косата й.

— Няма да имате компания — додаде той. — И никакви хубави дрехи. Няма да се грижите за никакъв дом. Няма да има никой по-нещастен от вас. Няма да имате деца.

Тя се пребори с паниката и сви юмруци, като отново се опита да превърне това в ярост срещу него.

— Ще се оженим утре сутринта — потрети той.

Щеше да бъде по-лошо. Хиляди пъти по-лошо! Погледна го ужасена — погледна високата му фигура, широките му рамене, тъмните му коси и очи и аристократичните му черти. Спомни си всичките му злодеяния, за които бе виновен, за пъкления начин, по който я бе издебнал и я бе обезчестил така, че да я има за себе си. И все пак всичко, което можеше да види, почувства и чуе, бяха студените ножици, опрени до главата й, които режеха гъстата й коса.

Прехапа силно устни.

Ръката й — студена и отпусната — изведнъж се оказа в неговите две топли и силни ръце. А той бе коленичил с единия крак пред нея. Наблюдаваше го в шок и с вцепенени чувства.

— Госпожице Уинууд — каза той, — ще ми окажете ли високата чест да станете моя жена?

Той се вторачи в нея с доста неразгадаемо изражение. Изглеждаше красив и романтичен и така, сякаш не бе виновен, за която и да е от сатанинските си жестокости, за които, тя знаеше, несъмнено бе виновен.

Алтернативата бе ножицата. Всичко бе сведено до тази почти нелепа незначителност. Ножиците и видът на падащата й на тежки кичури коса на земята, която щеше да бъде изметена и изгорена. Пребори се с една вълна на погнуса.

— Да — тя затвори очи.

Не бе съвсем сигурна дали бе изговорила думата на глас. Но вероятно бе така. Той отново стана на крака и стисна силно двете й ръце.

— Ще работя за това цял живот — обеща той, — да се погрижа след време да сте доволна от отговора си.

— Не си хабете енергията — отвърна тя, като го погледна хладнокръвно в очите. — След утре сутринта ще притежавате тялото ми, милорд. Изглежда това е важно за вас. Никога няма обаче да притежавате сърцето ми, нито ще имате уважението и почитта ми. Ще ви мразя всеки ден до края на живота си.

— Добре — в отговор той целуна по опакото двете й ръце, стисна ги отново и ги пусна. Действията му бяха бързи. — Днес имам да свърша много работа. Вие ще останете вкъщи. Сигурен съм, че не бихте искала другояче. Вие ще… — той внезапно спря и я погледна в очите. — Грубо ли се отнесоха с вас, когато се върнахте снощи вкъщи?

Тя се усмихна.

— Баща ми е суров човек, милорд — промълви едва чуто. — Вие му донесохте голямо унижение.

Той се намръщи.

— Докосна ли ви той?

— С ръцете си ли? Не — тя все още се усмихваше горчиво. — Използва тръстикова пръчка.

Той затвори за миг очи.

— Ще се разпоредя — каза той — с вас да се отнасят внимателно до края на деня и утре сутринта. След това ще бъдете под моя закрила.

— Вие също ли имате тръстикова пръчка? — заинтересува се тя. — Това е много ефикасно оръжие за налагане на дисциплина, милорд. Все още ме боли тялото…

— За последен път се чувствате така — обеща той. — Имате честната ми дума.

Тя се засмя.

— Безкрайно съм утешена — му каза. — Вашата честна дума ли, милорд?

Той я гледа втренчено известно време и след това направи официален поклон.

— До утре сутринта.

Обърна се и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Е, помисли си Дженифър. Но не можеше — не искаше — да насили ума си над едничката дума. Остана на мястото си, докато след няколко минути вратата се отвори, за да влязат леля й Агата и баща й.

— Е, госпожице — каза баща й. — Изглежда, че пълният позор ще бъде избегнат, в края на краищата. Въпреки че не зная как ще държа главата си изправена, когато изляза от къщи.

— Е, Дженифър — леля й се усмихваше доста вдървено, — предстои ни тежък ден. Трябва да се подготвим за сватба.

Сватба. Щеше да се омъжи. Не след месец в катедралата Сейнт Джордж в присъствието на половината висше общество. Утре, в някоя мрачна църква незнайно къде. И не за Лайънъл, на когото бе дала обещание преди пет години, когото бе обичала и за когото бе жадувала в продължение на пет години. За граф Торнхил.

Щеше да стане графиня Торнхил. Негова жена.

— Да — думата прекоси стаята към леля й.

 

 

Граф Торнхил получи почти същия прием в имението на Ръшфорд, както и у Нордал. Само че този път, когато изпрати съобщението си, че ще остане в коридора, докато бъде приет, той внезапно наруши собствения си обет, като последва иконома нагоре по стълбите, въпреки протеста му, вървя рамо до рамо с него, после го задмина, тъкмо когато вратата към личните покои на графа бе отворена от един прислужник.

— Не — каза той за облекчение на прислугата и на двамата силно изненадани мъже в стаята на графа — Кързи бе с него. — Няма да ме отпратите.

Вбесен и със свити устни, граф Ръшфорд кимна към прислужниците и ги освободи, като пренебрегна извиненията на иконома. Виконт Кързи остана на мястото си. Подсмихваше се.

— Дойдох — съобщи граф Торнхил — за вещите на госпожица Уинууд.

— За?… Бих ви изхвърлил за това, Торнхил — гласът на лорд Ръшфорд трепереше от ярост.

— Мисля — намеси се лорд Кързи, като вдигна монокъла към окото си, — че той пита за писмото, татко. С какво право претендирате за… хм… вещите на тази мръсница, Торнхил?

— Имам честта да съм неин годеник — информира граф Торнхил хладно и доста отчетливо. — Склонен съм да ви хвърля ръкавица в лицето, Кързи, което съм сигурен, че добре осъзнавате. В нашите ръце момичето страда достатъчно. Но ако само прошепнете някоя обида за нея от този момент нататък, няма да ми оставите никакъв избор. Сега — писмото — той протегна властнически ръка към Ръшфорд.

Графът си пое дълбоко дъх.

— Писмото — каза той, — бе изгорено. Къщата ми е опетнена дори от пепелта от тази мръсотия.

— Значи ще се жените за нея? — изхили се лорд Кързи, докато не видя строгия поглед на баща си.

— А, така ли? Страхувах се от това — граф Торнхил отпусна протегнатата си ръка. — Но тъй като именно вие ми го казвате, Ръшфорд, вярвам ви. Писмото е било умно съставено, въпреки че ще покажа уважението си да повярвам, че вероятно не сте забелязал това. Ако то все още съществуваше, щеше да има и други мъже, освен мен, които да гарантират за факта, че то не е било в ръцете ми.

— Постъпил сте глупаво, като не сте намерил някой подходящ лакей, който да го връчи вместо вас — забеляза язвително лорд Кързи. — Но отричането ви е безсмислено. Кой друг би могъл да има мотив да го напише, и да подпише с името ви? Вие разрушихте щастието ми, Торнхил, и направихте добър опит да опозорите и доброто ми име. Само смелата постъпка на баща ми предотврати този шанс и вместо това ми докара съчувствието на висшето общество. Можеше също и името на баща ми да бъде унизено. Най-много заради този факт намирам поведението ви за непростимо.

— Смелата постъпка на баща ви разруши доброто име на едно невинно момиче — уточни граф Торнхил — по най-жестокия начин, който човек може да си представи. За един мъж, който е сгоден отскоро и явно дълбоко влюбен, виждам, че сте се възстановил от очевидната й изневяра със забележителна скорост, Кързи. Ако бях на ваше място, щях да си сложа маска на опечален, когато излизам. Сигурен съм, че не бихте искал да ви кажат, че сте бил доволен да се освободите, че вероятно сте изманеврирал, за да се освободите от нея.

Очите на виконта проблеснаха.

— На вас ще ви подхожда да разпространявате подобно злословие, Торнхил — изсъска той. — Аз просто бих ви помолил да поразмислите на чии думи е по-вероятно да повярват във висшето общество. Отговорът е съвсем очевиден, нали?

— Бих ви помолил да си тръгнете, Торнхил — намеси се лорд Ръшфорд. — Синът ми понесе значителен шок от вас и от жената, чието име не мога да се насиля да произнеса. Двамата с графинята бяхме болезнено разочаровани от нея. Ако се осмелите да се върнете отново, ще наредя да ви изхвърлят. Вярвам, че съм ясен?

— Като приемам, че въпросът е реторичен — изрече граф Торнхил с поклон, — ще го оставя без отговор. Довиждане.

Това бе слаба надежда мислеше си той, като си тръгна пеша. Ако можеше да докаже, че писмото не е написано с неговия почерк, вероятно би могъл да предизвика достатъчно подозрения сред светските салони за гости, така че нейният път обратно към обществото щеше да бъде малко по-лесен. Въпреки че, разбира се, не можеше да отрече факта, че именно той я бе целунал открито по време на маскения бал у Велгард и именно нея бе целунал.

Не, това си беше нищожен шанс. И той не бе очаквал в действителност, че писмото още съществува. Ако бе Ръшфорд, той би го изгорил. Ако бе Кързи, той би изгорил къщата, като допълнителна предпазна мярка.

Направил бе посещението и поради една друга причина. Беше искал те да узнаят, че Дженифър Уинууд щеше да му стане жена и че ако те предприемеха някаква кампания срещу нея, щяха да бъдат изложени на риск. Бе поискал също така Кързи да узнае, че той изцяло го е разкрил и че играта още не е завършена.

Кързи бе спечелил първия рунд. В това нямаше никакво съмнение. Далеч от унижението от загубата на годеницата си, той съзнателно бе наредил нещата така, че да може да се освободи от нея. Поискал бе да се освободи от нея. И го бе направил по такъв начин, че вместо това съперникът му не можеше да се отърве от нея — въпреки че графът трепна от думата, която бе използвал в мисълта си. Тя заслужаваше по-добро отношение. Беше съвсем невинна, жертва на заговора и жестокостта на Кързи и на него самия.

Когато по-рано й бе казал, че ще посвети живота си, за да направи така, че един ден тя да е доволна от решението си, той го мислеше наистина. Щеше да се погрижи доброто й име да бъде възстановено и до края на дните си да има това, което иска сърцето й. Може би като направеше това, щеше да успокои малко съвестта си.

Но играта с Кързи не бе завършена. По някакъв начин щеше да постигне отмъщението си. Отмъщение, което да го задоволи повече, отколкото едно просто унижение. По някакъв начин щеше да намери начин да убие Кързи.

Междувременно трябваше да се сдобие със специално разрешение за брак и да се направят всякакви приготовления.

Боже мой, помисли си той, като спря внезапно върху паважа — утре по това време ще бъда женен мъж.

Но в мисълта му имаше паника. И той я отхвърли от себе си.

 

 

След обяда Саманта почука колебливо на вратата на Дженифър. Въпреки че Дженифър не бе слязла долу за храна, Саманта бе наумила, че вече не е в немилост или наказана да бъде сама. За свое най-голямо учудване бе научила, че Джени ще се омъжва за граф Торнхил на следващия ден.

— Може ли да вляза — попита тя като надникна през вратата. — Или би искала да се махна?

Дженифър седеше свита в един стол, притиснала една възглавница до гърдите си.

— Влизай, Сам — усмихна се тя натъжено.

Саманта влезе във всекидневната и хвърли поглед към полуотворената врата на тоалетната й стаичка. Там цареше голяма суматоха.

— Все още ли опаковат багажа ти? — попита тя. Възможно ли бе да е разбрала погрешно?

— Утре ще го местят на Гросвенър скуеър — обясни Дженифър. — Ще се омъжвам, Сам. Това е голям успех, нали? Вероятно съм първата от представените тази пролет в двореца девойки, която ще се омъжва. И освен това ще бъда графиня. — Тя наведе глава и постави чело на края на възглавницата.

— О, Джени… — Саманта я погледна състрадателно. — Поне това е по-добро от другото.

— И той изтъкна тъкмо това — каза Дженифър с лек смях. — Знаеш ли случайно защо казах да, Сам? Поради много важна причина. Татко щеше да отреже косата ми късо, преди да ме отпрати днес. Казах да, за да не ми отрежат косата.

Тя зарови лице във възглавницата. Саманта не можа да разбере дали плачеше или се смееше. Не че имаше някакво значение. Възбудата бе същата.

Не можеше да измисли какво да каже на братовчедката си. Нищо, с което да я утеши. Тя се настани на една кушетка и се втренчи в наведената глава на Дженифър и отново си помисли с ужасяваща вина за неволното въодушевление, което бе почувствала миналата нощ — и все още чувстваше днес. Наистина не се чувстваше щастлива. Ужасно я болеше, като гледаше как страда Джени, като знаеше жестоките обстоятелства, които бяха допринесли за страданието й. Въпреки че Джени бе толкова непредпазлива… може би. Нещо я тревожеше.

— Джени — започна тя и прехапа устната си. Това бе вероятно последното нещо, за което искаше да разговаря братовчедката й. — Кога имаше тези потайни срещи с него? Винаги сме били заедно или с леля Аги.

Остра болка прониза главата на Дженифър.

— Какво? — намръщи се тя.

— Писмото… — като видя враждебния поглед Саманта не се осмели да продължи.

— Писмото бе жестока измама — каза Дженифър. — Той се е побъркал, Сам. Завладян е от мисълта да ме има. Цялото бе пълно с лъжи. Той е направил така, за да бъде сигурен, че годежът ми ще бъде развален по такъв начин, че аз да бъда съкрушена и да нямам друга алтернатива, освен да се омъжа за него. Той постигна целта си. Ще се омъжа за него утре. Но му казах, че ще го мразя до края на живота си. За човек като него това вероятно няма значение. Мисля, че тялото ми е всичко, което го интересува.

Саманта се бе вторачила в нея.

— Не мога да повярвам, че е способен на такава ужасна жестокост.

— Е, повярвай го — Дженифър зарови отново лицето си. — Той отрича да е писал писмото. Можеш ли да си представиш, Сам? Ако не е той, тогава кой е, бих искала да знам? Кой друг би могъл да иска да съсипе мен и да развали годежа ми?

— Никой — Саманта продължаваше да гледа втренчено към наведената й глава. — Никой, Джени — освен самата нея. Не че някога бе искала Дженифър да страда, разбира се. Никога не би пожелала такова нещо. Но си бе мечтала годежът някак си да се развали. Лайънъл бе казал, че ако само бе срещнал нея, Саманта, преди Джени…

И Лайънъл бе пожелал да прекрати годежа си. Беше се почувствал като в капан. Искаше да бъде свободен и да се опита да спечели Саманта. Но Лайънъл не искаше да причини зло и на Джени. Лайънъл бе човек на честта.

Саманта се намръщи.

Дженифър я погледна и вяло й се усмихна.

— Не съм добра компания днес, нали? — каза тя. — Не ми ли завиждаш, Сам? Графиня Торнхил, утре по това време?

— Джени — наведе се напред Саманта. — Може би няма да бъде толкова лошо. Той е много красив и има богатство и имоти. Поне ще можеш да се утешиш, като знаеш, че той бе готов да измине дълъг път, за да те спечели. Вярвам, че те обича силно.

— Ако обичаш някого — каза Дженифър, — не му причиняваш съзнателно дълбоко нещастие, Сам.

— Не казах, че е съвършен — усмихна се Саманта. — Просто се опитвам да ти помогна да видиш нещата от добрата им страна. Знам, че в този момент вероятно не виждаш нищо хубаво в живота си. Но помисли за това. Лайънъл — лорд Кързи — ти бе дал обещание отдавна, когато бе още младеж. Направи ли той големи усилия да се вижда с теб през последвалите години? Да настоява пред теб за женитба? Показа ли дълбока любов към теб през този Сезон и опита ли се да определи по-ранна дата от тази, която са договорили родителите му и чичо Джерълд?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — Саманта видя, че Дженифър се ядоса.

— Само това, че вероятно по някакъв начин граф Торнхил те обича повече, отколкото лорд Кързи — каза Саманта. — Само това, че вероятно животът нямаше да се превърне в идилията, която ти очакваше, ако се бе омъжила за виконта и че вероятно няма да се превърне в чак такъв кошмар, какъвто очакваш сега.

Ядът на Дженифър изчезна от очите й и тя се усмихна.

— Сам — каза тя, като захвърли възглавницата, но не с голяма сила. — Ти би могла да продаваш краставици и на краставичар. Заклевам се, че би могла. Всъщност, наистина няма значение, щом всичко вече е казано и сторено, нали? Никога няма да узная какъв би бил животът ми с Кързи. И не се осмелявам да мисля за това сега, защото ще се превърна в лейка за сълзи, а леля Агата ми даде нареждания да изглеждам възможно най-добре за утре. За деня на сватбата ми.

Тя се усмихна отново, разпери длани върху лицето си и избухна в силни ридания.

— О, Джени… — Саманта на свой ред притисна възглавницата до гърдите си и откри, че в себе си подличко се пита колко ли дълго смята Лайънъл да пази благоприличие, преди да й се обади.

И тогава намрази себе си за това, че мисли за собствените си надежди, когато най-скъпата й приятелка е толкова нещастна.

Порастването й не се оказа почти приятната и несложна работа, която бе очаквала. Понякога бе съвсем плашещо.