Валери Лорд
Розите на страстта (31)

Епилог

Ейлсбъри, лятото на 1086 година

Розите цъфтяха като никога досега. Катереха се по стената, извиваха се над арката на входа и покриваха малката беседка със скритата мраморна пейка и тихо шушнещия фонтан. Пчели, пеперуди и птици се стрелкаха в неподвижния, топъл въздух, като че не можеха да решат кой храст и коя цветна леха да претърсят първо за вкусни хапчици.

Мирната тишина се нарушаваше само от тихото гукане на бебето, което лежеше в плетеното си кошче в сянката на дърветата и си играеше със собствените си ръчички. Стъпките, които се приближиха по тревата, бяха безшумни, но майката на бебето веднага извърна глава и се усмихна нежно на идващия.

— Кой беше този път? Татко или Руфъс? Розалин или отец Кенстън?

Лицата, които често докарваха барон Ейлсбъри до състояние на мрачно отчаяние, гневно нетърпение и сприхавост, бяха учудващо много. В някои дни му беше безкрайно трудно да споделя мира в сърцето си с такива хора.

— Откъде разбра, котенце? — Райън от Хайт се отпусна на сенчестата пейка до жена си и се опита да се усмихне, но лицето му се разкриви в гримаса.

— Не беше трудно, защото умея да чета по лицето ти.

— Вероятно трябва да благодаря на небето, че само ти владееш това специфично изкуство — изръмжа той и посочи кошчето. — Завиждам му! Още не му се налага да спори с хората на краля и да им обяснява защо ковачът е забравил да запише телната си крава при преброяването. Това проклето преброяване ще ме вкара в гроба! Вилхелм е прав, като иска да знае точното състояние на кралството си, но хората му прекаляват с усърдието си!

— А твоите саксонци умират от страх, че норманският крал ще им вземе и малкото, което имат, нали? Във всеки случай е сигурно, че след това преброяване данъците ще се увеличат.

— Моите саксонци, както ти казваш…

— А не са ли?

Този въпрос беше зададен на саксонски и съдържаше такава нежна задявка, че Райън не устоя и се усмихна. Вече всички в Ейлсбъри говореха на саксонски. Баронът въздъхна и се обърна към бебето, което съсредоточено въртеше пръстчетата си.

— Според теб прилично ли е скъпата ти майчица да се присмива така на своя господар и повелител, Руфъс?

Очите на кърмачето, които от първия ден блестяха като незабравки и бяха запазили този цвят и досега, се вгледаха сериозно в добре познатото мъжко лице. Детето още не се беше научило да се възползва от неустоимата си усмивка, но вече беше ясно, че правеше сериозни опити да се подхилква дяволито. Усмивка, която съчетаваше очарованието на майката и ироничността на бащата.

— Най-добре беше да кажете нашите саксонци, лейди Ейлсбъри. — Райън продължи разговора, след като беше наблюдавал известно време движенията на сина си. — Може би, с изключение на отец Кенстън. За мен си остава загадка защо не го затвори в най-близкия манастир или не използва важните си връзки, за да му наложиш завинаги клетва за мълчание.

— Това беше най-лесното, а аз исках да го накажа по-строго — засмя се София. — Ако бях постъпила, както предлагаш, той щеше да се почувства несправедливо преследван и щеше да се провъзгласи за мъченик по божия милост. Затова предпочетох да го накарам да върши нещо разумно. Сега има честта да помага в построяването на малката ни църква и винаги, щом ме види, си припомня, че и божият служител не е безгрешен.

— Май в гласчето ти звънна задоволството от великолепно удалото се отмъщение, котенце?

— Гости, господарке! Стражата на портата съобщи, че насам препуска отряд рицари, но знамето все още не се вижда!

— Кой ли е? — София се изправи и посочи на съпруга си да вземе кошчето с бебето. Тя се обърна към Бриди, която се чувстваше по-важна от всякога в ролята си на икономка на Ейлсбъри. — Изпрати момичетата да подготвят стаите за гости и заповядай да отворят бъчва с прясна бира. Гостите сигурно са ожаднели след препускането в жегата.

Когато принц Руфъс и придружителите му слязоха от седлата, София лично им предложи по чаша бира за добре дошли. Принцът отпи голяма глътка, предаде чашата на следващия и я прегърна приятелски.

— Тя изглежда много добре, Райън от Хайт! Розата от Хоукстоун, засадена на брега на Солент!

— Добре дошли в Ейлсбъри, сър! — поздрави церемониално Райън, малко ядосан от интимната прегръдка, с която престолонаследникът беше поздравил съпругата му пред очите на цял Ейлсбъри. — Какво ви води насам?

— Трябва ли да имам специална причина, за да посетя приятелите си? — осведоми се принцът, докато вървеше към залата, която, макар да не можеше да се сравни с блясъка на Глостър, вече притежаваше всички белези на добре поддържаното домакинство.

— Не причина, но време, което в момента посвещавате на изключително важни неща — отговори господарят на Хоукстоун, който очакваше престолонаследника в залата.

— Аха, цялото семейство е събрано тук! — засмя се принцът и кимна приятелски на Розалин, която се занимаваше с племенника си. — От сеньора до най-младия!

София хвърли бърз поглед към съпруга си изпод полуспуснатите си мигли. Той наблюдаваше принца със съвършена учтивост, но тя знаеше, че все още му е трудно да се справя с хората, които изведнъж се бяха появили в живота му и се опитваха да го управляват. С баща й, който идваше прекалено често в Ейлсбъри, за да се убеди със собствените си очи, че дъщеря му е добре. С Розалин, която беше пристигнала с лейди Лилиана за раждането на бебето, но беше останала и след заминаването на дамата, защото не можеше да се отдели от малкия Руфъс.

С бащата на детето тя все още се държеше като надменна благородна госпожица, защото междувременно беше стигнала до извода, че единствено Райън беше виновен за изчезването на Джъстин д’Амонсек от живота й. София все по-често се улавяше, че брои дните до заминаването й.

Да не говорим за краля, който бе предоставил на Райън васално имение и го беше натоварил със задължения, срещу което искаше непосилни данъци. Ейлсбъри страдаше, защото Райън упорито отказваше да докосне зестрата й. Трудно щеше да й бъде да прекърши гордостта му.

Той явно усети загрижеността й, защото сложи ръка на стройната й талия и я дари с успокояваща усмивка, след като се обърна към принца:

— Е, какви новини ни носите? Нови данъци? Нови преброители, които ще ни досаждат до деня на Страшния съд?

Руфъс избухна в смях.

— Значи вече сте чули как хората наричат списъците на баща ми! Книгата на Страшния съд!

Лорд Хоукстоун изръмжа нещо неразбрано, а зетят му кимна безстрастно.

— Това ли е единственото, което ви води в Ейлсбъри, милорд?

— Не, идвам да ви освободя от досадните ви квартиранти.

— От наемниците?

Принцът кимна.

— От Дания идват добри новини. Опасността е отстранена. Крал Кнут е мъртъв, убит от враговете в собствения си двор!

— Слава на небето — прошепна София, докато мъжете се гледаха безмълвно. — Значи ли това, че няма да има война?

— През това лято не — отвърна кратко Руфъс и прегърна внимателно бебето, с което носеха еднакви имена. — Кралят реши да разпусне част от наемническите отряди и ме изпрати в Уинчестър, за да изпълнявам задачите на шериф, докато реши кой ще заеме тази длъжност. Не можах да устоя и минах през вас, за да ви съобщя новините.

Малкият Руфъс нахално оплю бъдещия крал и уплашената Розалин побърза да го отнесе в стаята му. При това обаче не забрави да огледа прекрасния рус паж, който не се отделяше от принца, и се изчерви смутено, когато той отговори на погледа й с такава настойчивост, че я накара да се почувства като натрапница.

Принц Руфъс зае място начело на масата и веднага бе засипан с безброй въпроси от Райън и Рейнал де Камбремер, на които отговори с готовност. София нареди да им поднесат вечеря и се възползва от случая да изведе сестра си и детето в градината.

Розалин беше зачервена, трепереше като в треска и се пръскаше от любопитство.

— Русият паж изглежда като момиче, не намираш ли и ти? — Гласът й трепереше от възбуда. — Вярно ли е, че двамата…

— Млъкни! Принцът и придружителите му са гости в дома ми и не е прилично да проявяваш натрапчиво любопитство — прекъсна я сърдито София. — Освен това не е редно да се възмущаваш от неща, които не разбираш. Това е само една форма на любовта. Опитай се да проумееш, че никой не избира на кого да подари сърцето си.

— Лесно ти е да говориш — оплака се Розалин, за пореден път обидена. — За теб всичко свърши добре. Имаш мъж, който те обожава, прекрасен син и цялото щастие на света. А аз? Аз се влюбвам все в мъже, които изобщо не ме поглеждат, защото имат очи само за теб. Никой няма да ме обикне истински!

София погледна замислено сестра си и думите излязоха от устата й, без да ги беше формулирала в главата си.

— Всички дъщери на Розовата кула срещат любовта, Розалин. Но ти трябва да пораснеш още малко, за да имаш силата да я усетиш и да я понесеш!