Валери Лорд
Розите на страстта (27)

Глава 26

Скромната турнирна шатра в края на арената нито беше украсена с вимпели, нито пък на върха й се вееше знамето на рицаря, който я обитаваше. Само кралските стражи, които стояха от двете страни на входа, показваха, че зад дебелите ленени платна ставаха неща, които имаха одобрението на най-големия господар в страната.

Вътре Райън Фицджордж тъкмо завързваше последните връзки на дебелия ватиран жакет, над който трябваше да сложи стоманената броня. Един кралски паж му помагаше, вторият приготвяше оръжията. Откъм турнирната площадка долиташе глъчката на безбройното човешко множество, примесена с фанфарни сигнали.

Арената се намираше извън градските стени на Глостър. Тя се използваше за тренировка на кралските рицари и днес беше обкръжена от неочаквано голям брой любопитни зрители. Първо, защото беше необичайно да се организира турнир по това време на годината, и второ, защото — никой не знаеше как — в страната се беше разпространила новината, че най-важното в представленията няма да бъдат показните двубои на кралските рицари, а тайнствената битка между непознат рицар и омразния шериф на Уинчестър.

Разказваше се, че непознатият предал на краля дълъг списък със злодеянията и кражбите на Хуго де Броуард. Поради липса на доказателства той предложил да излезе на двубой срещу високия господар. Победата на справедливостта щяла да бъде решена от небесните сили.

— Бъдете внимателен, сеньор — заговори с усмивка най-големият от пажовете. Едро русо момче, едва навършило шестнадесет години, красиво като ангел, което въпреки мускулестата си фигура притежаваше женствено излъчване. — Хуго де Броуард не е от мъжете, които се бият честно. Вие го превъзхождате по младост и бързина, следователно той ще търси да ви победи чрез сила и коварство. Той не може да си позволи да загуби.

— Благодаря ти за предупреждението — отговори след кратка пауза Райън. — Кажи на господаря си, че ще дам всичко от себе си.

Пажовете бяха дошли да му служат веднага след като кралят бе получил обвинителното му писмо. Те му предложиха гостоприемството на непознат съюзник и го пазеха така добре през изминалите седмици, че нито един от опитите за покушение, предприети от хората на шерифа, не достигна жертвата си.

Силният, идеално обучен боен жребец, явно отгледан в добър обор, фино изкованата броня и новите оръжия също бяха подаръци от непознатия благодетел. Само мечът струваше цяло състояние, макар да не беше украсен със скъпоценни камъни. Фината дамаскинска стомана блестеше в смъртоносно съвършенство и преди да сложи меча в ножницата, Райън го огледа с възхищение. Бронята се отличаваше не толкова с биещи на очи украси, колкото с лекотата и гъвкавостта си, което му осигуряваше значителна свобода на движение. Ако трябваше да умре, той щеше да го направи със стил, непознат в досегашния му живот.

Само че той не можеше да си позволи да загуби. Само победата щеше да освободи Ейлсбъри и хората в него от властта на шерифа. Райън не можеше да каже кога беше взел решението да се застъпи за тях, но беше напълно наясно кой го бе подтикнал към тази стъпка. София-Роуз де Камбремер. Мъчителният спомен за гордата, чаровна фигура никога не го напускаше: принцеса в зелена коприна, загърната в мантията на блестящите си къдрици, в сияещите очи светеше ледено презрение.

Той искаше да направи сбогуването по-леко, но не беше помислил колко болезнено ще го засегне гордото й презрение. Изпълнен с ужас, той беше разбрал какви огромни усилия му струва да я напусне. Ако можеше поне малко да подобри мнението й за него, като спре мръсните интриги на Хуго де Броуард, той беше длъжен да го направи. Това беше единственият начин, по който можеше да принесе достойна жертва на любовта, без да разруши гордостта си.

— Двубоят започва при следващия сигнал с рог — оповести в този миг един херолд от входа на шатрата. — Кралят ще даде знак, щом всички заемат местата си!

— Бог с вас, сеньор! — изпроводи го русият паж и му подаде простия шлем, за да скрие главата си.

Райън погледна втренчено красивото младежко лице и разбра с известно забавяне, че младият благородник беше говорил на саксонски. Беше му малко трудно да формулира отговора на бащиния си език, но после се изненада с каква лекота му се подчини езикът след толкова много години.

— Не знам дали бог си спомня за съществуването ми, но мисля, че ако искаме да направим това кралство наша обща родина, трябва да изтребим до крак изедниците като Хуго де Броуард.

— И принц Руфъс казва така.

— Питам се — промълви замислено Райън, — какво е накарало принц Руфъс да вземе страната на един авантюрист без име и титла…

— Може би фактът, че този авантюрист защитава справедлива кауза.

— Тогава се молете за мен. Дано справедливостта победи!

София седеше в първата редица на кралския павилион отдясно на принца и полагаше огромни усилия, за да посреща любопитния шепот около себе си с гордо равнодушие. От три дни насам не правеше нищо друго и вече беше постигнала известни успехи. Днес беше облечена в елегантна, обточена с кожи туника от тежко зелено кадифе. Челото й беше пристегнато с тънка кожена връзка, в средата блестеше голям, скромен лунен камък, къдриците й падаха на блестящи вълни по раменете и гърба. Тъй като денят беше хладен, тя бе избрала високо затворена долна дреха от бяла вълна, чиято надиплена яка й стигаше до брадичката, а богато избродираните ръбове на ръкавите падаха до върховете на пръстите.

Изглеждаше царствено елегантна и толкова красива, че лейди Лилиана, която седеше един ред по-назад със съпруга си и Розалин, не можа да потисне прилива на майчина гордост. Съпругът й обаче скърцаше така шумно със зъби, че тя тайно го ощипа по ръката.

— Защо си толкова навъсен, скъпи? — опита се тя да го изтръгне от мрачните размишления. — Нима си на страната на де Броуард, за когото се чува, че е побеснял от дързостта на краля да му наложи този двубой?

— По дяволите, разбира се, че не! Надявам се, че небето е на страната на обвинителя и най-сетне ще ни освободи от шерифа. Не ми харесва, че София флиртува така открито с Руфъс. Знам, че има слабост към него, но той я използва само за да хвърля пясък в очите на баща си.

— Велики боже… — Лейди Лилиана изохка недоволно. — Тя участва в играта, защото го харесва и защото това отклонява вниманието й от собствените й проблеми, това е всичко. По-добре ми кажи успяхте ли да разберете кой е мъжът, предизвикал шерифа?

— Даже кралят не знае истинското му име — призна сърдито лордът. — Но ми казаха, че е представил обвиненията си толкова умело и настойчиво, че Вилхелм не е могъл да му откаже исканата божия присъда. Разбира се, това е от полза и за собствените му планове. Както знаеш, не всички са въодушевени от идеята му да състави списък на имотите в страната. В крайна сметка целта на това начинание е да се начислят нови данъци, а кога някой крал е искал по-малко? Всички очакват, че този огромен разход само ще увеличи тежестите върху народа.

— Искаш да кажеш, че нашият крал се е зарадвал на този избухнал тъкмо навреме скандал, който да отклони вниманието от делата му? Днес всички в кралството говорят за божията присъда, а не за повишаването на данъците. — Лейди Лилиана обобщи положението с обичайната си категоричност.

— Можеш ли да го обвиниш за това? А що се отнася до нашата дръзка дъщеря: и без това ми е трудно да й намеря свестен съпруг, а сега всеки ще си мисли, че навлиза в територията на престолонаследника…

Погледът на лейди Лилиана се плъзна отново към София, която тъкмо се усмихваше на някаква забележка на принца. Само че в тази усмивка личеше напрежение. Когато херолдът даде сигнал, цялото тяло на София се стегна. Кралската стража отстъпи назад и пръв на арената излезе Хуго де Броуард, възседнал огромен боен жребец.

От покривалото на коня до копринената, богато избродирана наметка над бронята той представляваше колкото помпозна, толкова и впечатляваща гледка. Скрити под лъскава стомана и железни пластини, широките рамене и дебелият корем създаваха впечатление за сила. Наличникът на полирания шлем, увенчан с огромен букет розови пера, беше отворен. Тлъстото лице, което София добре помнеше, беше изкривено в самодоволна усмивка, когато се поклони пред краля, дамите и господата от двора му. Може би наистина се сърдеше на краля, че му беше наложил тази божия присъда, но лицето му беше напълно безстрастно.

София сведе глава. Дори при абсолютната си недосегаемост сред кралското семейство при вида на шерифа я побиха тръпки. Едва възбудените викове на множеството я накараха отново да вдигне глава. Пред кралската ложа се появи вторият рицар. Облян от ясната светлина на хладния ден, той блестеше от главата до петите в чисто сребро.

Внимателният поглед бързо откриваше, че впечатляващият ефект възниква от отражението на забуленото слънце върху фино полираната стомана на бронята. За разлика от противника си той се бе отказал от герб и украси. Седлото, оръжията, бронята и шлемът не издаваха нищо за произхода му, наличникът остана затворен.

Който и да се криеше зад отвесните стоманени пластини, той явно беше решен да не покаже лицето си. Непознатият не отвори наличника си даже пред краля, макар че поклонът му свидетелстваше за атлетична гъвкавост, младост и сила.

София отдавна се беше превърнала в къс лед. Всички фибри на тялото й казваха, че на арената щеше да се бие мъжът, който я обиди, отблъсна и напусна. Въпреки това сърцето й преливаше от блаженство, че отново бе близо до него. Дъхът й спря от страх за него и ръцете й се заровиха нервно в гънките на полата. Люшкаше се между безумната паника и глупашката гордост. Онова, което той вършеше, беше лудост, но то потвърждаваше, че Райън Фицджордж съвсем не беше безчестният авантюрист, за какъвто се представяше.

— Вие го познавате? — изненадващата проницателност на принц Руфъс я накара да се изчерви и веднага след това да побледнее. — Как смятате, дорасъл ли е до де Броуард и коварството му?

— Във всеки случай е честен, хладнокръвен, смел и силен — отговори едва чуто тя. Не съзнаваше, че изборът на думите и тонът разкриваха пред принца сърцето й.

— Тогава ми кажете името му! — настоя нетърпеливо Руфъс.

— Не мога — отказа София. — Той се бие за това име. Аз нямам право да се намесвам!

Руфъс изскърца със зъби и изръмжа някакво проклятие, но не направи втори опит да научи истината. Изходът от този дуел щеше да покаже дали беше постъпил правилно, като спонтанно взе страната на безименния рицар.

Междувременно двамата противници бяха заели позиция в двата края на арената и посегнаха към копията си. Херолдът бе оповестил, че ще има три сблъсъка с незащитени копия. Ако и след третия двамата участници в двубоя останеха на седлата, битката щеше да продължи с мечове. Но кой можеше да гарантира, че Райън ще преживее три сблъсъка с копия?

Във внезапната тишина, последвала сигнала на херолда, копитата на засилващите се коне отекнаха като гръмотевици. Викът на тълпата бе заглушен от трясъка на трошащо се дърво.

В последния момент София сведе очи. Не можеше да понесе подробностите на двубоя, в чиито край щеше да победи смъртта. Сега можеше да разчита единствено на ушите си. Чу тропота на копитата, които отново се раздалечаваха. При втория сблъсък ударът на копията беше по-тих, но болезненото изцвилване на единия жребец отекна оглушително, следвано от тежкото скърцане на броня. Докато намери смелост отново да отвори очи, помощниците вече бяха извлекли окървавения труп на Райъновия жребец от пистата, а ездачът му скочи на крака.

Двамата рицари извадиха мечовете си и шерифът побърза да заеме по-добрата позиция с гръб към слънцето. София трепереше с цялото си тяло и напразно се мъчеше да си поеме дъх. Тя видя счупеното копие в тялото на бойния жребец, забеляза и как Райън се стараеше да облекчава десния си крак, който явно беше пострадал при падането. Вместо да спазва турнирните правила и да се цели в щита, де Броуард беше насочил копието си право към гърдите на коня, така че противникът му буквално бе излетял от седлото на рухващото животно и бе описал широка дъга във въздуха. Едва изправил се на крака, той трябваше да се бие срещу незасегнатия си съперник и да се пази от ярката слънчева светлина.

София беше виждала Райън да се бие един-единствен път — срещу Ланс. Още тогава й бе направила впечатление гъвкавостта на движенията му. Тя му помагаше и сега и той отбиваше с лекота яростните удари на шерифа. Още при първия признак на слабост той успя да пробие защитата на противника си. Добре прицеленият удар строши наличника на шлема и великолепният букет от пера падна в праха.

Червеното, обляно от пот лице на шерифа изразяваше смъртоносна омраза. Той се хвърли слепешката в безогледна размяна на удари, която ставаше все по-страшна. Гневът и масивната физическа сила бавно взеха връх. Райън получи лек удар в дясното рамо. На мястото, където стоманената ризница бе отделена от защитното покривало на рамото, избликна кръв и огромният меч едва не се изплъзна от безчувствената дясна ръка.

Де Броуард изкрещя тържествуващо и вдигна оръжието си за последен смъртоносен удар, убеден, че противникът му е неспособен да се защити.

Изведнъж времето спря. София видя вдигането на меча, който в следващия миг щеше да убие бащата на детето й. Едновременно с това оръжието на Райън прелетя като с магическа сила от безполезната десница в силната лява ръка: ярка светкавица под слънчевата светлина, която изтръгна от гърлата на зрителите смаян вик, докато шерифът все още прикриваше другата си страна.

Ярко осветена хладна стомана се стрелна към Хуго де Броуард и отприщи със същата безмилостност напора на мрака в душата на София. Сърцето й спря, викът заседна в гърлото й. Светът около нея потъна в черен мрак.

Тя не можа да преживее бързия, кървав край на турнирната битка. Тъкмо когато тълпата изригна в приветствени викове към победителя, тя падна в краката на престолонаследника, загърната в облак от блестящи къдрици, кожа и зелено кадифе.