Валери Лорд
Розите на страстта (25)

Глава 24

— Божичко, колко е вълнуващо! — въздъхна Розалин де Камбремер, докато гледаше как сестра й четкаше буйната си коса. — Кога ще се ожените? Снощи татко беше побеснял от гняв, нали? Не му е приятно, че го поставяш пред свършен факт. Но аз те разбирам. И аз бих постъпила така!

София слушаше бъбренето на звънкото гласче, но не вникваше в смисъла на думите. Розалин беше единствената от четирите сестри, която беше наследила цветовете на майка си: нощно черна коса и теменуженосини очи. Макар и почти седемнадесетгодишна, тя беше слабичка, с плосък бюст, дете, което гледаше света с огромни замечтани очи и от седмици насам имаше в главата си само едно: Джъстин д’Амонсек!

— Ти изобщо не ме слушаш! — оплака се сърдито сестра й. — Те се карат заради теб, нали?

— За кого говориш? — София отпусна четката.

— За родителите ни, разбира се! Татко излезе рано-рано да язди, а сега гони младите рицари и пажовете по площадката за упражнения, като че иска да им извади душиците.

— А какво прави мама?

— Скрила се е в стаята с билките. — Както обикновено, Розалин беше точно информирана. В отсъствието на София тя беше играла ролята на най-голямата сестра и сега беше наполовина облекчена, наполовина тъжна, че бе изгубила важната си позиция.

Днес обаче тя се пръскаше от любопитство. Трябваше най-сетне да узнае какво се беше говорило снощи в градината. Майка й отказваше да каже и дори бавачката Гитра се преструваше, че не знае нищо. Ала настроението в къщата беше като пред буря и всички бяха убедени, че предстои да се случат много важни неща.

— Говорили сте за твоята сватба, нали? — Розалин трябваше да научи истината от сестра си, колкото и да беше болезнена за нея.

Трудно осъществимо намерение, защото след завръщането си в родния дом София беше много променена. Затворена, мълчалива, винаги заета с някакви тайнствени мисли, тя не реагираше на опитите за възстановяване на старото доверие. Розалин често си мислеше, че по-скоро би могла да завърже приятелство с някое абсолютно непознато момиче.

Днес обаче София реагира учудващо бързо на молбите на сестра си и красивата й, бледа уста се изкриви в усмивка.

— Няма да има сватба, Розалин.

— Ти го отпращаш? — В очите на момичето блесна ужас.

— Той ще си отиде сам, когато узнае — отговори тъжно София. — Мисля, че чаках твърде дълго. Днес ще говоря с него и ще му кажа цялата истина.

— Но ти го обичаш! — възпротиви се Розалин и добави въпросително: — Или поне всички така смятахме…

— И аз го вярвах, сестричке. Но тогава нямах понятие какво е любов.

— Това няма да му хареса. — Момичето мислеше единствено за гордостта на отблъснатия рицар. — Той говори само за теб. Когато се шегува с нас, го прави единствено, за да му говорим за теб. Как можеш да му причиниш това? Той ще те намрази!

— Това би било най-доброто — отговори София едва ли не зарадвано. — Така ще ме забрави по-лесно. Не искам да страда.

Розалин беше ужасена от тази коравосърдечна тактика.

— Държиш се отвратително! Никога не бих помислила, че можеш да бъдеш толкова безсърдечна! Толкова студена и равнодушна!

София отговори със странна, плашеща усмивка, която Розалин не можеше да разбере. Тя стана от столчето пред високото огледало и подреди полите на зелената туника, която беше облякла над долна рокля от фино изпреден естествено бял лен. Разпуснатите коси падаха над изисканата одежда във всички разцветки на слънчевия залез.

— Би могла да проявиш поне малко приличие и да изглеждаш тъжна — извика подире й Розалин, когато София се запъти към вратата. — Ти си ни станала чужда, знаеш ли това?

София постоя за миг с наведена глава, после погледна сестра си през рамо, но всъщност гледаше през нея.

— С радост бих го променила, стига да можех, Розалин. Но се боя, че съм станала чужда и на себе си.

Тя излезе от стаята, преди по-младата да е успяла да възрази, и тръгна да търси Джъстин д’Амонсек. Намери норманския благородник в ограденото място, където тренираха младите жребци. Облечен в панталон за езда и къс жакет, с разрошени коси и доволното изражение на мъж, който се е справил успешно с тежкия физически труд, днес Джъстин изглеждаше необичайно млад и естествен.

— Не знаех, че трябва да плащате за гостоприемството ни на площадката за яздене, сеньор — София се опита да се пошегува, но не успя да скрие изцяло предателското треперене в гласа си.

Норманинът се поклони с придворната елегантност, която толкова я беше възхищавала в Руан и Камбремер, а сега я оставяше напълно равнодушна.

— Щом ме търсите, имам право да предположа, че мълчанието между нас свършва. Прав ли съм, госпожице София?

Младата жена отбеляза сдържания тон, официалното обръщение, скованата дистанция. Явно Джъстин също беше мислил за връзката им.

— Аз ви обидих — заговори тихо тя. — Списъкът на грешките ми е предълъг, но трябва да ми повярвате поне в едно: че никога не съм имала намерение да ви причиня болка. Откакто си взехме сбогом в Нормандия, се случиха твърде много неща. Между нас имаше клетва и аз трябва да ви призная, че тя бе нарушена от моя страна. Вече не сте обвързан с думата си. Няма извинение за онова, което извърших, но може би един ден ще намерите сили да ми простите.

— Ти вече не ме обичаш.

Джъстин д’Амонсек произнесе тези думи просто и ясно, по начин, който изключваше всяко съмнение, фино изрязаното му лице придоби острите черти на мъж, който се стреми да се овладее и се старае да го скрие.

— Нямах представа какво е любовта. Нищо повече не мога да кажа в своя защита.

— Какво друго може да бъде, освен преданост, привързаност, уважение и хармония между двама души, които са определени един за друг според произхода, темперамента и заложбите си? — попита той с видимо възмущение.

— Това е прекрасно описание на съвършеното приятелство, но няма нищо общо с любовта — отговори просто София.

— Значи си намерила у Фицджордж онова, което напразно си търсила у мен. Прав ли съм, София? — попита гневно мъжът.

— Откъде… — Тя млъкна, но издайническата червенина по бузите й каза всичко.

— Да не мислиш, че не видях как те гледаше той: както умиращ от глад гледа парче хляб! Оттогава чакам най-после да събереш смелост и да ми кажеш онова, което очите ти отдавна ми разкриха. Той не те заслужава и ти го знаеш. Баща ти не ме иска, макар че съм нормански граф и от най-добро семейство. Смяташ ли, че би се съгласил да те омъжи за някакъв си авантюрист с жалкия морал на уличен котарак? Та той просто ще го стъпче под ботушите си и всеки честен мъж ще прояви разбиране към такава постъпка!

София го гледаше ужасено. Не беше подозирала, че зад безупречната фасада на младия рицар се крие толкова наранена мъжественост. Той беше бесен и я обвиняваше в предателство.

— Съжалявам — проговори тихо тя, без да си прави труд да коригира оценката му за Райън. В такъв момент от него не можеше да се очаква справедливост.

— Това е твърде малко, за да остана! — отвърна студено Джъстин.

— Знам — кимна София и му протегна ръка. Смарагдът, спасен от нея с толкова усилия, искреше на лунната светлина. — Желая ви с цялото си сърце един ден да намерите жена, която да ви покаже разликата между приятелството и любовта, Джъстин д’Амонсек!

В първия момент той беше готов да хвърли пръстена пред краката й, но явно реши да си спести този театрален жест. Прибра го в джоба си, поклони се кратко, врътна се и се запъти с бързи крачки към къщата.

— Леле майчице! Браво, детенцето ми! Как можа да нараниш толкова дълбоко този самодоволен пуяк?

— Гитра!

София се обърна и се озова лице в лице с бавачката си, която стоеше зад нея в сухата трева с доволна и отчасти подигравателна усмивка на пълното, червенобузо лице. Старата саксонка, която заедно с лейди Лилиана беше оказала най-голямо влияние върху оформянето на София като личност, явно не я укоряваше за развалянето на годежа. Точно обратното, изглеждаше странно развеселена и младата жена усети как голяма част от напрежението и отчаянието я напуснаха.

— Е, какво ще правиш сега, малката ми? — осведоми се Гитра, хвана я под ръка и я поведе към оградата.

— Мама е говорила с теб, нали? — Този въпрос не се нуждаеше от отговор, затова София продължи: — Иска ми се да не бях й създавала такива грижи…

— Е, мисля, че е по-добре да си жива и да ни създаваш грижи, вместо да се беше удавила и да тъгувахме за теб — отговори сухо старата бавачка. — А ако питаш мен, момиче, аз съм доволна, че отпращаш норманина. Той не е истинският за теб. Ти си наследила лудата кръв на родителите си и мъж, който търпи капризите ти и няма да се разсърди, ако му затвориш вратата на покоите си, може да те направи само нещастна.

София се изкиска развеселено.

— Според мен това, което каза, противоречи на правилата за приличие и почтеност, на които си ни научила.

Гитра си остана все така спокойна.

— Ти вече си излязла от групата на почтените девици, моето момиче. А що се отнася до твоя почтен рицар, който изчезна така бързо…

— Почтен ли? — София издаде звук, който беше нещо средно между стон и хълцане. — Ти си единствената, която смята, че той има повече морал от уличните котараци, мила моя.

— Не се притеснявай от думите на засегнатия мъж, детето ми. Факт е, че Фицджордж те доведе вкъщи веднага щом узна коя си в действителност. И го направи против волята ти.

Само бавачката й притежаваше таланта да проникне до дъното на душата й без церемонии. София престана да отрича.

— Сигурно звучи детински, но ми се струваше, че е по-добре да бъда мъртва за всички вас, отколкото да си дойда и да призная провала и слабостта си. Вярвах, че съм причинила смъртта на много хора от Хоукстоун, и в началото приех последвалите събития като справедливо наказание за греховете си.

— И изпита някаква слабост към спътника в това приключение, така ли?

— Нямах представа за съществуването на тези чувства, Гитра — отговори едва чуто София.

— Леле майчице! — Това беше любимото възклицание на старата бавачка. — Знам, че децата гледат на родителите си по много странен начин, но ти си живяла цели осемнадесет години в тази къща и не може да не си видяла рядката, изключителна страст, която свързва двама души, определени от небето един за друг!

— И тези двама души едва не се хванаха за косите заради мен!

— Да, но ще се помирят въпреки грешките ти. Няма за какво да се тревожиш. Те знаят какво правят — обясни с усмивка старата саксонка. — По-добре ми кажи ти какво ще направиш за своята любов.

— Нищо не мога да направя. Него не го е грижа какво мисля и чувствам — отговори с болка София. — Аз го мразя. Радвам се, че се махна.

— Така значи… — промърмори многозначително Гитра.

София си спомни обвиненията на Розалин и потръпна. Тя беше нарекла голямата си сестра студена и безсърдечна, отвратителна. Думи, които самата тя беше употребила, за да нарани Райън Фицджордж, човека, когото искаше да намрази. Възможно ли беше Райън да беше предизвикал и подклаждал ожесточението й с трезва пресметливост? Дали й беше дал да гълта от същото горчиво лекарство, което тя бе предложила на Джъстин д’Амонсек? Цветът се отдръпна от лицето й и тя се улови за ръката на Гитра.

— Не, не се радвам, че той си отиде, а омразата ми е само жалка лъжа — призна с болка тя.

— Шшт! — Бавачката помилва сгърчените пръсти върху ръката си. — Опитай се да направиш баща си свой съюзник!

— Татко? — София избухна в смях, който прозвуча като стон. — Ще се радвам, ако мама успее да го възпре от похода на отмъщението, който планира. За себе си не се надявам на нищо. Ако Райън Фицджордж изпитва нещо към мен, то е желание, а не любов. Никой не го е научил да обича. Той знае само как да поставя личната си гордост над желанието. Не можем да го оценяваме с обикновените критерии.

— Леле майчице! — Гитра запази за себе си последната дума и много от мислите си.

Може би тя млъкна и заради това, че господарят на Хоукстоун излезе от обора и се запъти към тях с дълга крачки, мрачен като надигаща се буря.

— Добър ден, папа! — София направи реверанс като послушна дъщеря и сведе очи.

— Не бива да я притеснявате — обади се предупредително бавачката. — Това е много лошо за нея в сегашното й състояние!

Сеньорът изръмжа недоволно.

— А кой се е загрижил за моето състояние?

— То ще се подобри, щом приемете, че вече не съм дете, а възрастна жена — отговори София с тихо достойнство, което накара и бащата, и бавачката да я погледнат с уважение.

— Добре, добре… — Лордът се покашля и учтиво предложи ръката си на най-голямата си дъщеря. — Тогава елате с мен в къщата, госпожице София, защото бих искал да чуя мнението ви за посланията, които пристигнаха днес от двора. Останах с впечатлението, че те ще представляват интерес и за вас.

София и бавачката си размениха бърз поглед, но нито една от тях не направи опит да зададе допълнителни въпроси. Очевидно бяха дошли новини, които не можеха да бъдат разисквани в двора за конете.