Валери Лорд
Розите на страстта (18)

Глава 17

— Ето, това ще му хареса. Виното е от бъчвата, която шерифът изпрати на барона за Коледа.

Бриди внимателно постави пълната калаена стомна върху таблата и добави една чаша. София не даде вид, че ще вземе таблата.

— Върви, той те чака — предупреди я саксонката.

— Изпрати Изолт — отговори София и упорито остана до огъня, загледана в пламъците, като че там се намираше решението на всичките й проблеми.

— Глупости, той не иска да види Изолт, а теб и ти го знаеш много добре!

— Какво ме е грижа какво иска той!

— Ти да не си обезумяла, жено? — Бриди беше възмутена от внезапното й упорство. — Какво те прихваща?

София и сама не се разбираше. Изпитваше детинското желание да се скрие в дълбока пещера и да излезе на светло едва когато всичко страшно е отминало. Едновременно с това се срамуваше от собствената си слабост и желаеше да събере смелост и да се изправи отново пред Райън.

— Тогава ще… — Бриди спря изведнъж и промени тактиката си. — Е, добре, щом ти е все едно, ще му изпратя русата Ан. Тя и без това си изгледа очите по него, откакто е почнала работа при нас. Пък и е хубаво момиче, малко мършава, но…

— Дай виното тук! — София скочи и взе таблата. Колкото и да се плашеше от сблъсъка с Райън, нямаше да го отстъпи на друга жена. — Ако си мислиш, че ще позволя да сложи на мое място онази пристанищна уличница с кравешките очи, значи изобщо не ме познаваш!

Тя се изнесе от кухнята, без да забележи доволната усмивка на Бриди или да чуе промърморения й отговор.

— Мисля, че с всеки ден те опознавам по-добре, София!

Макар че привидно обсъждаше важни неща с новия оръжейник, Райън Фицджордж веднага забеляза появата на София в голямата зала. Даже ако той не я беше забелязал, реакцията на мъжете щеше да привлече вниманието му. Тя не само беше неописуемо красива, но и се движеше с омагьосваща грация. Величествената поза караше хората да не забелязват в какви дрехи е облечена, макар саксонските одежди, които Бриди беше извадила от сандъците, да изглеждаха създадени специално за нея.

Той знаеше, че при последния им разговор я беше ядосал, и сега се учуди, че тя си правеше труда да му поднесе това вино. Тя имаше много добри качества, но готовността за помирение не беше между тях. За да я омилостиви, той трябваше да я докосне и да повика гъвкавото й тяло за съюзник.

Докато Зик Бътлър разясняваше на капитана предимствата на новия начин за заточване на мечове, Райън следеше как София вървеше към него през оживената зала на Ейлсбъри. Едно от старите ловни кучета, което за негово учудване не беше прогонено от къщата, вървеше по петите й в очакване на нещо вкусно. Когато тя не му обърна внимание, то реши да прояви малко нахалство и й препречи пътя. София и тогава не го забеляза. Райън предугади нещастието, но нямаше време да се намеси.

София се спъна в четирикракия си обожател, таблата се преобърна и калаената кана с виното падна на пода. Причинителят на нещастието се устреми веднага към локвата, която се образува, и жадно започна да облизва капките вино, които се процеждаха през процепите на дебелите дъски.

— Ах ти, проклетнико! — изруга сърдито София, но не се разсърди на мъжките смехове наоколо. — Не носех вино на вас, а на капитана — скара се тя добродушно на мъжете и вдигна таблата и празната кана. — Сега ще си ида и ще ви оставя да изпитате на гърба си лошото му настроение, задето не получи нищо за пиене.

Райън отдавна беше забелязал, че в общуването си с простите хора тя проявяваше приветливост и чувство за хумор, които й липсваха в общуването с него. Защо всъщност? Тя не се страхуваше от него, той беше сигурен в това. Какво беше тогава? Предпазливост? Недоверие? Само когато я довеждаше дотам да забрави всичко в обятията му, той имаше чувството, че за няколко мига тя е изцяло негова. Щом отново започнеше да мисли ясно, тя вдигаше защитната стена около себе си и му се противопоставяше по-силно отпреди. Какво мислеше, какво чувстваше тя? Миговете, в които беше сигурен в нея, ставаха все по-редки, вместо да се увеличават с нарастващата им интимност.

Болезненото излайване на кучето го изтръгна от тези нерадостни мисли. Животното се търкаляше по каменните плочи пред камината. От устата му излезе пяна, посивялата козина се разтърсваше от силни тръпки. Прозвуча нов вой, после кучето се вцепени в толкова неестествена поза, че Райън прекъсна новия оръжейник насред думата, скочи и се втурна към камината.

София вече се беше навела над животното и когато Райън стигна до нея, тъкмо се изправяше. В очите й се четеше ужас.

— Какво беше това? Вярно, кучето е старо, но никога не съм виждала такава странна смърт. Бих казала, че е… — Тя прехапа устни и лицето й побеля.

— Точно така! — изръмжа гневно Райън. По изключение беше разбрал какво мислеше тя. — Какво беше виното в каната?

— Какво ли…

София не можа да каже нищо повече. Макар да не бе произнесла думата отрова, тя застана между тях като грозно, вонящо чудовище. Нима Райън подозираше, че тя иска да го убие? Толкова ли не я познаваше?

— По дяволите, зададох ти прост въпрос. Отговори му? — попита той доста по-рязко, отколкото възнамеряваше, и с това неволно потвърди подозренията й.

София изпъна рамене и се подготви да посрещне с достойнство нелепото обвинение.

— Ако си мислиш, че съм решила да вразумя дебелоглавието ти по такъв начин, значи ме смяташ за по-голяма глупачка, отколкото съм! — изсъска възмутено тя.

— Не говори глупости! — изръмжа Райън. — Искам само да знам дали цялото вино е било отровено или…

— Майчице мила! — София най-сетне проумя в каква посока мислеше той. — Не. Наляхме това червено бургундско от бъчвата, която Бриди държи под ключ за особени случаи. Коледен подарък от шерифа за барона. Мислиш ли…?

Този път и двамата знаеха какво мислеше другият. Райън кимна мрачно.

— Това би обяснило някои неща, които досега ми се струваха странни. Нали ти нарече нашия господар майстор на коварството за лична изгода…

Очите на София се плъзнаха към безжизненото тяло на старото куче. След малко тя даде знак на един от войниците да изнесе трупа от залата. Стана й студено, силата на закъснелия шок я лиши от дар слово. Ако не се беше спънала в кучето, Райън щеше да изпие виното и сега щеше да лежи отровен пред камината.

— О, небеса! — прошепна мъчително тя. — Защо иска да те убие?

— Искал е да убие стария — поправи я Райън. — Не е можел да знае, че щедрият му подарък ще падне в ръцете на Бриди и ще се използва толкова пестеливо. Ела с мен!

След малко той оглеждаше под светлината на една факла малката дъбова бъчва в килера на Бриди.

Едрата саксонка беше побледняла също като София. Тя трепереше с цялото си тяло и непрекъснато повтаряше, че до днешния ден е смятала бъчвата за празна. Когато решила да я измие, открила малко количество вино и го прибрала на тайно място за капитана.

— Ако знаех, че…

— Какво знаеш за смъртта на господаря? — прекъсна я рязко Райън. — Кога и как точно умря той?

— В деня на тримата крале — измънка Бриди, кършейки ръце, и София отново усети въздействието на шока, който се опитваше да преодолее. — Не мога да кажа много. Той не искаше да се грижа за него. Когато ме видеше извън кухнята, започваше да ругае и да хвърля по мен всичко, което му попаднеше пред очите.

— Знаеш ли кога е изпил виното от тази бъчва? — попита Райън.

Бриди поклати глава.

— Не, но когато го намерихме, бъчвичката беше в залата, а канелката беше отворена, значи е опитвал виното. В цялата бъркотия то изтече и аз си мислех, че бъчвата е празна. Едва днес…

— Да, да, знам! — Райън побърза да пресече новата тирада от самообвинения. — И без това бях много учуден, че е умрял — добави като на себе си той. — Бях готов да се обзаложа, че ще остане жив от чиста злоба, докато всички останали отидат в ада.

Бриди се прекръсти безмълвно. София не знаеше какво да каже. Разбираше, че Райън мрази баща си, но едновременно с това разбираше какво бе подтикнало своенравния, горд саксонски княз да се държи така. Разбираше поведението му много по-добре от злобната, безогледна жажда за власт на Уинчестърския шериф. Бащата на Райън се ръководеше от наранено чувство за чест и грешно разбраната жажда за отмъщение. За разлика от него Хуго де Броуард целенасочено отстраняваше от пътя си хората, които пречеха на плановете му.

— Изгори бъчвата! — заповяда Райън на Бриди и се обърна да си върви.

— Ти си полудял! — София го хвана за ръката. — Тази бъчва доказва, че шерифът е негодник. Не можеш да я изгориш.

— И какво би трябвало да направя с нея? Да я поставя на почетно място до камината, за да ми напомня, че съм се отървал от създателя си по-скоро, отколкото се надявах?

— Шшт! — София изхъмка недоволно, както правеше баба й, когато си имаше работа с непоправимата глупост. — Няма ли най-после да престанеш да приказваш глупости? Убийството на баща ти трябва да бъде наказано. Де Броуард трябва да си получи заслуженото.

— Прекрасна идея — поздрави я цинично Райън. — И как ще го постигнеш?

— Ще поискаш наследството си от краля и ще го обвиниш. — За София, чиито баща принадлежеше към най-близките кралски съветници, това решение беше единствено правилното. Понякога Вилхелм беше брутален, често жесток, но винаги справедлив.

Райън прие предложението й с подигравателна усмивка.

— Ти сънуваш, котенце! Та аз няма да стигна дори до портата на кралския дворец. Освен това нямам никакви права върху това имение. Мразя го, откакто се помня, и избягах при първия удобен случай. Не го искам. Край на това!

— Ах ти… — София прехапа долната си устна, за да задуши напиращите думи.

Вътрешният глас й подсказа, че в този момент не бе особено умно да напомни на Райън, че от седмици насам работеше като луд, за да възстанови омразния си замък в предишното му великолепие. Ако самият той не знаеше защо го правеше, това със сигурност не беше подходящото време да му го каже.

Райън потъна в мълчание. Даже когато се оттеглиха в нощните покои, той не направи опит да я докосне или да й заговори.

Дълбоко замислен, той седна на пейката под прозореца и се загледа в нощта. Почти пълната луна превръщаше спокойното море в сребърно езеро, но той нямаше очи за красотата на природата. Не обърна внимание дори на прекрасната жена, която бавно разплиташе плитките си и се мъчеше да подбере най-правилните думи. В никакъв случай нямаше да отмине с мълчание случилото се през деня.

— Бъди честен — изтърси накрая тя, — нали първо си помисли, че аз съм отровила виното, за да се отърва от теб?

Райън вдигна глава и строгите, мъжествени черти изразиха безгранично учудване. След миг избухна в луд смях.

— Ти никога не би направила подобно нещо, котенце!

— Защо си толкова сигурен? — София беше и поласкана, и възмутена. Какво забавно имаше във въпроса й?

— Защото освен острия език, непредвидимия темперамент и вечно наострените нокти, ти притежаваш сърце на лъвица. Фалшивостта ти е чужда и когато трябва да се бориш, го правиш с отворен наличник и без капчица коварство.

София се изчерви до корените на косите. Всяка от десетките й лъжи се стовари като каменна плоча върху душата й.

— Откъде можеш да знаеш? — попита дрезгаво тя. — Само защото съм достатъчно глупава да те обичам, това не означава, че съм обезумяла напълно.

Божичко, не биваше да казва това! Виновен беше само преживяният ужас. Шокът, че за малко не го беше загубила. Едва в онзи страшен миг в залата тя беше осъзнала, че не може да живее без него.

Райън й спести обичайния подигравателен коментар, само й хвърли остър поглед, който я стресна повече от всички думи. След това той се обърна отново към прозореца.

— Е, добре, не искам да се отърва от теб. — Тя се опита да имитира иронията му и се приближи до него. — Тъкмо започнах да свиквам с теб и с Ейлсбъри. Гледката към морето е възхитителна.

Райън не показа дори с мимика, че усещаше присъствието й по начин, който не беше преживявал с друг човек. Тя беше развълнувана, загрижена, малко раздразнена от враждебността му и изпълнена с очакване. Но великодушна, готова да го прегърне с онази страстна сърдечност, която беше напълно нова за него и го омагьосваше. Фактът, че тя го критикуваше, предизвикваше и въпреки това го защитаваше със зъби и нокти, го смайваше, защото не можеше да намери логично обяснение.

Тя бе споменала думата любов, но той не я прие сериозно. Любовта никога не беше играла особена роля в живота му. Той не я познаваше и не можеше да знае какво представляваше тя. Не усещаше липсата й, защото досега беше познавал само платената любов. Досега обаче София не беше поискала нищо за удоволствието, което му доставяше. Тя наистина беше странно, учудващо, възхитително същество.

— Щом стане по-топло, ще те науча да плуваш в морето — обеща тихо той. — В безлунните летни нощи имаш чувството, че се къпеш в сребро…

— Не съм сигурна дали някога отново ще се наслаждавам на усещането, че се нося по водата. — София си припомни корабокрушението и потрепери.

— Аз ще те държа и ще прогоня страха ти — отговори Райън. Изправи се и застана зад нея, за да може да притисне гърба й към гърдите си. — Ейлсбъри е като всяко друго място по света, ще видиш.

София усети брадичката му на темето си и се облегна на силните му гърди. Сетивата й възприемаха силата и топлината му, в душата й се надигна безмълвна, страстна молба.

Пази го, Господи, не допускай да страда. Въздай му справедливост. Той плаща за грехове, които са били извършени преди раждането му. Заслужава да бъде щастлив.

Двамата се загледаха безмълвно в нощта. Всеки беше загрижен за другия, но се стараеше той да не го забележи.