Валери Лорд
Розите на страстта (29)

Глава 28

Райън Фицджордж много искаше да изтрие потта, която пареше в очите му и се стичаше по тила му, но съзнаваше, че трябваше да остави наличника на шлема си спуснат, докато кралят произнесеше присъдата си. Красивият паж беше прегледал раните му и ги беше обявил за безобидни, но кръвта, която поеше ватирания жакет, съхнеше лепкава и неприятна върху кожата му.

Той беше напълно наясно, че в този момент беше длъжен да съсредоточи цялото си внимание върху крал Вилхелм, но не беше в състояние да се концентрира. Всичко у него се вцепени и умря в мига, когато погледна към кралската трибуна и забеляза благородната дама на първата редица. Мило усмихната, грациозна и толкова близка с престолонаследника, че нямаше нужда от думи. И с лунния камък на Ейлсбъри на челото!

Тя ли беше накарала Руфъс да го вземе под крилото си? Тя беше единственият човек, който знаеше кой би могъл да предизвика шерифа на двубой! Защо не беше очаквал да я види в Глостър? Защо новата среща го улучи по-болезнено от всеки удар с меч? Защо се почувства така зле, когато разбра, че тя вече притежаваше всичко, което той й бе пожелал с глупавото си благородство? Богатство, власт, сигурност, може би дори корона! Тя ги заслужава, в това нямаше съмнение. Както нямаше съмнение и във факта, че сърцето му се бунтуваше с мъчителни удари срещу тази крещяща несправедливост на съдбата.

— Няма ли най-сетне да свалите този шлем, Райън от Хайт, и да погледнете краля си в очите като мъж?

Райън се стресна толкова силно, че дрънченето на бронята го издаде. Тих подигравателен смях придружи усилията му да се измъкне от стоманения затвор. Когато най-сетне застана пред краля си с разбъркани коси, обляно в пот лице и святкащи сини очи, Вилхелм кимна одобрително.

— Келтско лице. Сега си спомням баща ви, млади човече. Джордж Одсток, барон Ейлсбъри. Никога не ми прости, че му попречих да избяга от Руан и да подсили армията на саксонците при Хейстингс. Прав ли съм? Кажете ми, какво стана с майка ви? Тя беше придворна дама на съпругата ми и беше толкова весела и безгрижна, та аз се заблудих и повярвах, че е в състояние да направи онзи саксонски дървеняк малко по-човечен.

— Нямам представа — отговори предпазливо Райън. — Не я познавам. Само няколко дни след раждането ми тя е напуснала Ейлсбъри с брат ми. Доколкото съм чувал, той служи на херцог Робърт в Нормандия.

Вилхелм направи няколко крачки в покоите, където бяха въвели младия рицар. Стаята не беше много голяма, но прозорците, които гледаха на югозапад, я правеха слънчева и уютна. Резбовани ракли, крехки табуретки, скъпоценен чекрък и красиво молитвено столче издаваха, че помещението е обитавано от жена. Райън не можеше да знае, че това беше любимото помещение на починалата кралица и че Вилхелм се оттегляше тук, когато искаше да бъде сам с мислите си.

— Колко съжалявам, че не се е обърнала към съпругата ми — проговори тихо кралят, преди да продължи енергично: — Казаха ми, че баща ви, ви е научил да се биете?

— Баща ми искаше да ме научи да убивам и да мразя — поправи го Райън с чувството, че вече няма какво да губи. — Провали се, но заслугата не е нито негова, нито моя. Вероятно причината е, че не съм създаден за такива крайни емоции.

— Моето впечатление е друго — възрази кралят. — Иначе защо предприехте този самотен поход срещу Хуго де Броуард? Рискувахте живота си, за да го предадете на небесната справедливост, защото нямате доверие в земната. Правилно ли виждам нещата?

Райън Фицджордж не сметна за нужно да потвърди. Истината беше очевидна. Той премълча и кралят продължи разпита.

— Казаха ми също, че сте служил като наемник на континента. Защо не се присъединихте към своя крал?

— Не беше в моя власт да определям живота си — отговори трезво младият рицар.

— Искам да чуя обяснението ви — настоя Вилхелм и замислено поглади чекръка до прозореца.

— Бях паж в дома на Робърт Мортен, сър — започна предпазливо Райън. — Бих се пред Герберой и бях ранен. Явно са ме сметнали за мъртъв, защото никой не ме потърси на бойното поле. Почти нямам спомени за случилото се. По-късно ми разказаха, че един монах ме намерил между труповете и ме замъкнал в най-близкия лазарет. Той твърдял, че чул детски плач, толкова упорит и продължителен, че тръгнал да търси нещастното създание. Вместо дете намерил мен. Няколко седмици съм бил между живота и смъртта, а после не помнех нищо. Когато най-сетне отново можех да държа оръжието и когато паметта ми се възвърна, сър Мортен и хората му отдавна бяха напуснали страната. Нямах дори меч, затова реших да остана на континента и да потърся щастието си там.

Кралят все още наблюдаваше замислено чекръка.

— Значи монахът е чул плач на дете? Виж ти… намерили ли са детето?

— Доколкото знам, не. Казаха ми, че старият монах бил малко странен. Често разправял невероятни неща. Но той ми е спасил живота и аз му дължа благодарност.

— Мосю Мортен ще ви разкаже спомените си — рече кралят и зачака Райън да продължи.

Ала мълчанието не бе прекъснато и Вилхелм разбра, че Райън или не искаше да спомене геройството си пред Герберой, или наистина го беше забравил. Затова добави многозначително:

— Той ви е видял да се биете и да падате. Той е тъгувал за вас.

— Помня го като справедлив господар — отвърна тихо Райън.

— Той е запазил прекрасен спомен за вас, дори се е опитвал да намери тялото ви, за да ви погребе като благородник. Смятал е, че ви дължи поне това, след като сте спасили неговия брат, краля, от предателския меч на собствения му син.

Райън вдигна рязко глава и челото му пламна от смущение.

— Всеки от нас би направил това в подобен миг, сир. Не съм сторил нищо необикновено.

— Значи все пак сте си спомнили някои неща — установи със задоволство кралят. — Простете, че аз виждам случилото се по друг начин, но все пак става въпрос за живота ми. Като заповядах сватбата на родителите ви, аз изковах инструмента за собственото си спасение, Райън от Хайт. В същото време обаче не мога да не обърна внимание на факта, че вашата смелост и решителност са били изковани в огъня на страданието и мъката. Крайно време е да заемете мястото, което са ви предопределили съдбата и способностите ви.

Забравяйки етикета, Райън се опита да прекъсне краля си:

— Но аз не искам нищо, сир! Разрешете ми да си отида, това е единственото ми желание!

— А какво ще стане с Ейлсбъри?

— Възложете управлението на някой разумен рицар, който ще вижда в имението много повече от ключовата му позиция и удобното пристанище. Сигурен съм, че хората от Ейлсбъри ще ви бъдат благодарни.

— Ами брат ви?

— Той е на страната на херцог Робърт. Надявам се, че няма да предадете Ейлсбъри в ръцете на норманин, който стои на противната страна. Казвали са ми, че е между най-доверените хора на принца.

— Нима и вие не сте норманин?

— Не! — Райън погледна краля право в очите и в ясната им синева покълна пламъкът на ново съзнание. — Аз съм англичанин, сър!

— Ти съзнаваш ли какво направи? — изсъска господарят на Хоукстоун и се опита да привлече вниманието на дъщеря си, която се бе унесла в мислите си. — Ти буквално принуди Вилхелм да ти даде онзи тип за съпруг. След безсрамното ти признание кралят просто няма друг изход, освен да ви ожени. Но аз няма да го позволя. Онова, което той ти стори, е непростимо. Ще го предизвикам на двубой и се кълна, че няма да се хвана на триковете му, както стана с де Броуард!

— Рейнал, би ли престанал да държиш речи пред дъщеря си за безсмислието на единствената любов? — намеси се недоволно лейди Лилиана. — Ако е наследила от някого способността да дари сърцето си в крайно неподходящ момент на крайно неподходяща жертва, то със сигурност е от собствения й баща!

София премести поглед от единия към другия, очаквайки гневно избухване от страна на баща си. Вместо това мъжественото лице се разкриви в гримаса, толкова близка до дяволита усмивка, колкото беше възможно при този опитен, хладнокръвен воин. Подобно на брата и сестрите си, тя познаваше само една версия за страстната любовна история на родителите им и тази версия беше строго цензурирана. Очевидно между двамата се бяха случили неща, предизвикали същото объркване и отчаяние като собствените й преживявания.

За съжаление гримасата изчезна бързо от лицето на лорда.

— Сега пък и този флирт с принц Руфъс пред очите на целия двор! Прекаляваш, дъще! Вече се говори, че ще има годеж. Не знаеш ли… не си ли…

— Не съм ли забелязала, че той споделя леглото си с красивия си рус паж? — довърши изречението София, за да му помогне, и изрече онова, което преди бе само намекнала. — Разбира се, татко, това не остана скрито за мен. Надявам се само кралят да не узнае. Съмнявам се, че Вилхелм ще прояви разбиране. Никой не бива да знае, че зад грубата обвивка и не дипломатичността на принца се крие чувствително, нежно сърце.

— Гръм и мълния, имам чувството, че за по-малко от година си научила прекалено много за живота и мъжете — изгърмя сеньорът.

— Това беше неизбежно — въздъхна дъщеря му и скръсти ръце под гърдите си. — Как обаче стана така, че не се чувствам по-умна? По-скоро съм по-незнаеща и по-безпомощна, отколкото когато и да било друг път…

— Защото си проумяла, че не си неуязвима, и това те прави слаба — отговори безстрастно лейди Лилиана. — Колкото по-силно обичаш, толкова по-лесно можеш да бъдеш наранена. Винаги става така, че хората, за които сме готови да дадем живота си, ни причиняват най-дълбоките рани.

София погледна смаяно майка си и за първи път я почувства не само като майка, но и като жена.

— Защо веднага не ми казахте, че той е оцелял? Нали знаехте колко е важно това за мен!

— Прощавай, мила, но в бъркотията никой не можеше да каже дали си припаднала преди или след смъртоносния удар срещу шерифа. Припадъкът ти предизвика истински хаос. Докато те пренесем в замъка, докато дойдеш на себе си, имах да мисля за други неща. Освен това, когато изведнъж си припомни някогашните си кошмари, аз самата бях близо до припадък!

— Това не бяха кошмари — възрази София. — Видях всичко в огледалото на водата. Някога умеех да викам образите, но сега…

— Стига толкова — въздъхна майката. — Нима мога да забравя колко безсънни нощи преживях заради теб? Мислех си, че с Гитра сме успели да задушим в зародиш този съмнителен талант. След катастрофата в нощта пред Герберой не искахме да те изложим на нов риск. Едва успяхме да те събудим. След тази нощ никога не те чухме да плачеш.

— Затова ли беше напитката за сън? — попита с усмивка София. — Аз бях единствената, която всяка вечер трябваше да пие билкова отвара!

— Това беше по-малкият риск — отговори лейди Лилиана. — Човек с такава дарба много лесно попада в опасност. Освен това ти беше твърде млада, за да разбереш, че не бива да си играеш с тази дарба, за да се направиш на важна пред сестрите си.

София сведе виновно глава.

— Съжалявам, мамо, но не можах да замълча пред краля. Думите и образите изгаряха гърдите ми като нажежено олово. Отдавна имах чувството, че трябва да си спомня нещо…

— Не се обвинявай! — Лордът се покашля, за да освободи свитото си гърло. — Ти се отплати богато и пребогато на Райън Фицджордж, задето спаси живота ти. Нямаш причини да му подхвърляш още подаяния. Наистина не мога да проумея защо ти…

София се усмихна с такава тъга, че баща й замлъкна.

— Не се страхувайте, татко! Няма да му се хвърля на шията. Направих всичко това за него, но нищо не може да размекне камъка, който той носи в гърдите си вместо сърце.

— Толкова по-добре! — изръмжа бащата, разкъсван между съчувствието и ревността. — Така ще го предизвикам по-лесно.

— Не го слушай — обади се лейди Лилиана с мека ирония, която накара съпруга й да се изчерви, и в същото време го дари с усмивка, която прогони червенината. — Знаеш, че баща ти само лае, но не хапе. Ще изчакаме присъдата на краля и после ще видим.

За първи път София улови фините трептения между думите, които майка й и баща й си подхвърляха като топки. Привързаността и обичта, които свързваха двамата почти две десетилетия, не можеха да бъдат унищожени от различни мнения или кратки сблъсъци. Те бяха основата на живота им и тя изведнъж завидя на родителите си за тази сигурност, която предпоставяше и от двете страни разбиране и дълбоки чувства. За съжаление Райън от Хайт беше лишен от възможността да изпраща такива вълни.