Валери Лорд
Розите на страстта (21)

Глава 20

Райън мина покрай отряда на Уинчестърския шериф вечерта, когато той отседна в удобния крайпътен хан на абатството Ромси. Прие го като знак, че Хуго де Броуард беше напълно уверен в победата си и в очакващата го плячка. За съжаление не подозираше, че шерифът бе изпратил напред човек, който да предаде заповедите му на отец Кенстън.

София също не помисли нищо лошо, когато на следващата сутрин един прашен, дълъг като върлина рицар поиска да говори със свещеника. Тя отведе новопристигналия в залата, където божият служител закусваше обилно, без да се интересува, че запасите в килерите намаляваха застрашително. София, която в отсъствието на Райън се чувстваше отговорна за Ейлсбъри, буквално заскърца със зъби, като видя как си режеше дебели резени от сланината.

Колкото по-скоро се отървеше от този лицемерен паразит, толкова по-спокойно щеше да спи. Отново и отново усещаше как погледът му се плъзгаше като лепкав паяк по тялото й и с удоволствие би се лишила от постоянните му предупреждения да се разкае и да се моли. Той пъхаше носа си навсякъде и винаги се появяваше точно там, където изобщо не го очакваха.

Никога не го беше виждала сред мъжете на бойниците и на площадката за обучение, затова пък постоянно го срещаше по коридорите на замъка. В складовете с храна, даже в покоите на Райън, където огледа всички ракли и остави впечатлението, че търси нещо, но не знае точно какво.

— Търси свещеническото си милосърдие — обясни сухо Бриди, когато София й разказа какво беше видяла. — Внимавай да не събудиш подозренията му. Той ме разпита много подробно кога сте се оженили и кой е осветил съюза ви пред олтара.

София не се изненада.

— Сигурно ще му стане много приятно, ако узнае истината, защото ще има възможност да ме върже за позорния стълб. По възможност по риза, за да му текат слюнки, докато ме мъчи. Този лицемерен фарисей!

— Той не бива да чуе какво мислиш за него. Мъже като него могат да станат опасни. Една дума, и ще те нарече вещица!

София потисна треперенето си. Припомни си разговора с Бриди, когато към обед отец Кенстън я улови на портичката на градината й и я изтика в ъгъла между оградата и стената на кулата, така, че тя да не може да му се изплъзне, без да го избута настрана. Изразът на лицето му я накара да потрепери.

— Какво искате от мен? Имам си работа, нали виждате? Или искате да ми помогнете да почистя лехите от плевели? — Тя мобилизира цялата си гордост, за да не издаде истинските си чувства.

— В очите на господа ще бъде много по-смислено да очистиш плевелите от своя живот, момиче! — отговори тържествено свещеникът, скри костеливите си ръце под ръкавите на расото и я обгърна с вонящия си дъх. — Престани да грешиш и се разкай! Безбожното ти тяло е съд на дявола и порока. Ела с мен!

София го погледна смаяно, неспособна да отговори. В живота й имаше много неща, за които трябваше да се разкае, но нито едно от тях не може да беше стигнало до ушите на този ужасен човек. Дали просто беше безсрамен или беше надарен с повече чувствителност, отколкото беше предполагала?

— Нямам представа за какво говорите, отец Кенстън — отговори с горда сдържаност тя. — Не съм обидила никого и не признавам никаква вина. Сигурно ме бъркате с друга жена.

— Жената е виновна още от Ева насам! — изгърмя той и София потрепери от злобата, която прозвуча в това глупаво обвинение.

— Нима сте дошли да обсъждаме първородния грях? — изтърси сърдито тя и веднага се укори за глупостта си.

— Я виж ти! — изрева още по-яростно той. — И това ми наричаш слугиня и се криеш зад покорността!

София се изчерви и се укори за непредпазливостта си. Естествено една проста слугиня никога не би произнесла подобни думи. Но гордостта й не допускаше да свие платната. Загърна се в мантията на благородната сдържаност и го дари с леден поглед.

— Не всеки има късмета да се подслони в домакинството на човек като Хуго де Броуард. Нямате право да ме обвинявате, че съм печелила прехраната си като слугиня.

— Не лъжи! Ти си в тази къща, защото спиш с капитана! Защото си наложница на сатаната! Но край с това! След като шерифът произнесе окончателната си присъда, ще имаш време да се разкаеш за греховете си. Върви с мен!

Той я сграбчи за рамото и тя се учуди на силата, която се криеше в костеливите му пръсти. На път към къщата тя попита:

— Какво искате от мен?

— Много скоро ще разбереш. Ей ти, ела да затворим тази жена в подземието. Това е заповед на негова милост и те съветвам да се подчиниш веднага.

Викът беше отправен към един от лейтенантите на Райън, който тъкмо излизаше от ковачницата. Мъжът се поколеба и се приближи така бавно, че отец Кенстън го удостои с едно съвсем не християнско проклятие.

— Капитанът ви каза да изпълнявате заповедите ми!

— Но тя му е жена! — осмели се да възрази лейтенантът.

Отец Кенстън почервеня като рак и изригна поток злобни проклятия, адресирани поравно към мъжа и София. Двамата бяха смаяни от поведението му. София не беше чувала такъв език даже между най-простите оборски ратаи на Хоукстоун.

Не можа да измисли какво да отговори. Нямаше сили и да се съпротивлява. Тръгна като упоена между двамата мъже и слезе по тясната каменна стълба към затворите на Ейлсбъри, до самия край убедена, че отецът е решил да си направи лоша шега с нея.

Мрак, влага, задушаваща миризма на гнило замениха топлата слънчева светлина. Хлопна тежко дървено резе и София остана сама в тъмнината. Всичко бе станало толкова неочаквано и бързо, че тя не намери възможност да се възпротиви. Падна като глупава овца в капана на отеца!

По някое време се надигна, протегна ръце и се опита да опипа очертанията на затвора си. И в четирите посоки откри само след няколко стъпки влажни, обрасли с мъх каменни плочи. Нищо друго. Много скоро обаче злокобно шумолене й подсказа, че тази адска дупка беше обитавана от четириноги гадини, които рано или късно щяха да преодолеят страха си от натрапника.

— Пресвета Богородице!

Тя скри лице в ръцете си и се опита да овладее отвращението, ужаса, гнева и безнадеждността си. Разкъсвана между истерията и надигащата се паника, тя се скара на себе си, че беше забравила да почисти основно и затворите на Ейлсбъри. Мисълта, че споделя квартирата си с паяци, мишки и плъхове, беше толкова страшна, че тя едва се удържа да не заблъска с юмруци по вратата и да пищи за помощ.

Вразуми я единствено прозрението, че с това щеше да направи най-голямата услуга на отец Кенстън. Сигурно той беше планирал точно това с неочакваната си атака. Искаше да я паникьоса, да я накара да обезумее и да издаде тайни, които никой не биваше да узнае.

По някое време краката й се разтрепериха и тя се отпусна на пода до стената. Полуклекнала, събрала поли около себе си, тя се опита да избяга от страшната действителност, като си припомни хубавите неща в живота си.

Но нито спомените от детството, нито мисълта за преживяната в обятията на Райън страст можаха да задържат съзнанието й за повече от минута. Главата я болеше ужасно, а пред широко отворените й очи танцуваха ярки светкавици и странни фигури. Понякога се появяваше лице, което приличаше на Райън, но беше много по-младо. Лице на момче, което се биеше ожесточено и отчаяно срещу дузина по-силни от него противници. То носеше шлем с наличник, но ярките сини очи не можеха да бъдат сбъркани с ничии други. Тя умираше от страх, че може да му се случи нещо!

Щом картината се изясни, образът изчезна и главоболието премина в убийствено бучене. Тя изпитваше непоносима жажда и колкото по-често мокреше с език сухите си устни, толкова по-силно ставаше желанието за хладна напитка. На всичкото отгоре и стомахът й закъркори. Сутринта беше изпила само купичка мляко, защото нямаше апетит. Откакто Райън замина, почти не се хранеше.

„Недей да хленчиш, опитай се да помислиш!“ — заповяда си тя и се опита да превърне думите в дела. Едва сега си припомни пратеника на шерифа. Отец Кенстън не беше човек, който действаше на своя глава. Щом я беше затворил тук, това беше станало по заповед на шерифа. Защо, за бога, защо? Дали Райън беше извършил или казал нещо, за което шерифът искаше да му отмъсти чрез нея? Какво се бе случило в Уинчестър? Какво се бе случило с Райън?

Дали любимият й бе решил да обвини шерифа в убийство и се беше провалил, защото нямаше доказателства? Какво можеше да стори тя, за да освободи Райън и себе си от това положение? Всъщност в цялото кралство имаше не повече от шепа мъже, които бяха достатъчно могъщи да се преборят с Хуго де Броуард. Крал Вилхелм беше един от тях и не на последно място собственият й баща. Но баща й отдавна я смяташе за мъртва.

За първи път тя осъзна докрай, че вече не съществуваше за семейството си. Родителите й, брат й и сестрите й сигурно тъгуваха за нея. Всеки според темперамента и нрава си, но най-много от всички баща й. Той я обичаше с такава сила, че дори майка й понякога беше отчаяна.

— Не й позволявай да прави, каквото си иска! — Колко пъти майка й беше отправяла тази изпълнена с обич, но и с отчаяние молба към сеньора на Хоукстоун! — Как ще се научи, че в живота не всички желания се изпълняват?

София помнеше и бащиния си отговор и той я изпълни с меланхолия.

— Тогава ще се научи, че баща й слага света в краката й. Не намирам нищо лошо в това.

София съзнаваше, че беше измамила по най-страшния начин любовта и доверието на баща си. Как би могла да му обясни противоречивите вълнения на сърцето си? Щеше да й бъде безкрайно трудно да му признае дори само че Джъстин д’Амонсек беше получил съгласието й за брак. Но нима можеше да се оправдае, че е нарушила тази дума и е паднала в обятията на Райън Фицджордж? Можеше ли баща й да разбере съдбоносната, изключителна страст, която я обвързваше с нещастния син на барон Ейлсбъри?

Райън! Къде беше той? Какво му бяха сторили? Щеше ли да има справедливост на този свят за него? Въпреки страха и унижението тя не би се поколебала нито за миг да падне на колене пред семейството си и да помоли баща си да се застъпи за него. Но как би могла да го направи, след като седеше в това подземие, зависима от болния дух на фанатичния свещеник, който вероятно беше само марионетка на Уинчестърския шериф?

Отчаянието и студът вледениха кръвта във вените й. Не се беше чувствала така слаба и отчаяна даже в часовете след корабокрушението. И сега обвиняваше за развоя на събитията само себе си. Тя бе подценила безразсъдно отец Кенстън.

Откога седеше в този мрак? Още ли беше днес или вече беше утре? София се опита да се пребори с мъчителното парене в очите си. О, не, точно сега нямаше да се поддаде на самосъжалението! Рано или късно отец Кенстън щеше да дойде при нея, за да се порадва на унижението й. Тя трябваше да бъде готова, това беше единственият й шанс. По-добре да умре, отколкото да полудее в тази дупка!

Въпреки всички добри намерения, София не издържа и задряма. Дойде на себе си, когато някой я улови за рамото, и преживя неописуем ужас. Паническият й вик бе задушен от силни, топли пръсти, а болезнено познат глас пошепна в ухото й:

— Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако не се размяукаш точно сега, котенце! Нали не искаме любезният отец Кенстън да разбере, че ще се измъкнеш от удобното гнездо на християнската му любов към ближния?

София изпита такова силно облекчение, че се разтрепери цялата.

— Райън?

— Винаги на твоите услуги. Можеш ли да се движиш или онази свиня ти е причинила болка?

— Не, не. Малко съм скована… Аз… то беше… — София млъкна, неспособна да разсъждава разумно, камо ли да облече мислите си в думи. — Откъде… Как така…

— По-късно! — отговори кратко Райън и тя вдъхна дълбоко добре познатата й мъжка миризма. Кожа, пот, кон и много мъжественост, по-сладка и от най-изискания парфюм.

— Ето, хвани се за ръката ми. Колко хубаво, че отецът не е наредил да те охраняват! Всички са горе в залата, никой няма да ни заподозре. Ако имаме късмет, ще забележат, че златното съкровище им се е изплъзнало, едва утре, след пристигането на шерифа.

София се хвана за протегнатата ръка и двамата излязоха бързо от затвора. В коридора беше само малко по-светло, но на една от площадките на стълбата гореше факла. Райън обаче я поведе в обратна посока, не към светлината.

— Къде отиваме? — попита стреснато тя.

— Нека те изненадам — посъветва я сухо той. — Познавам тези подземия като пръстите на ръката си. Моят създател използваше някои от тях, за да накаже упорството на сина си.

— Обаче не е успял да те сломи — промърмори София.

— Точно така. — Гласът на Райън беше напълно безизразен. — Имах възможност да се убедя, че плъховете са мили и ученолюбиви животинчета и си осигурих много приятни мигове.

София потрепери. Как можеше да се подиграва с такива неща? Щеше ли някога да разбере какви преживявания го бяха оформили като мъжа, който беше сега? Тя усети под тънките си подметки мека пръст и изпита чувството, че стените се снишават към главите им. След като известно време вървяха мълчаливо, тя изпита усещането, че черното преминава в тъмносиньо, че очертанията стават по-ясни и влажната миризма на гнило се заменя с мекия аромат на лятна нощ. Изведнъж видя над себе си тъмното, обсипано със звезди небе.

— Къде сме? — пошепна тя и коленете й омекнаха от безкрайното облекчение.

— Ейлсбъри е ей там, отвъд! — Райън посочи едва видимия масивен силует от стени и кули.

София се олюля, но той не направи опит да я подкрепи.

— Това е прекрасно — пошепна щастливо тя. — Но какво ще правим сега? Как узна, че отец Кенстън ме е хвърлил в затвора?

— Бриди изпратила децата във всички посоки, за да ме пресрещнат. Намериха ме, преди да стигна замъка. Напуснах Уинчестър веднага щом разбрах, че си в опасност, но въпреки това закъснях.

— Напротив, дойде точно навреме! — възрази с любов София и доверчиво опря чело в широките му гърди. В главата й обаче се въртяха тревожни въпроси. Защо Райън се държеше така странно? Защо не я целуваше?

— Какво означава това, че съм в опасност? — попита след малко тя. — Помъчих се да разбера защо отец Кенстън изведнъж побесня от гняв срещу мен и ме хвърли в подземието, но не намерих никакво разумно обяснение. Може да ме смята за грешница, но това не му дава право да се държи по този начин!

Райън я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да види тясното лице, което едва се различаваше в мрака.

— Ти си изключително важна, котенце! Негова милост шерифът е решил да те направи своя съпруга. Затова се е погрижил да не избягаш от Ейлсбъри, докато пристигне.

— Правиш си глупави шеги. — София не знаеше да се смее ли или да се разсърди. — Хуго де Броуард е вдовец, но и насън не би помислил да се ожени за момиче, за една проста слугиня. Той вече е забравил за съществуването ми.

— Припомни си, че пристигнахме тук с неговия отряд. Ако първия път не те е забелязал, сигурен съм, че те е огледал с много по-голямо внимание, когато стана причина за смъртта на Ланс. Отец Кенстън ще трябва да се моли много усърдно, за да те очисти от греховете, преди да те предаде на бъдещия ти съпруг, но той естествено е готов да направи и много повече за господаря си. Като се има предвид какви изгоди ще донесе този брак, християнското му усърдие непременно ще издържи тежкото изпитание.

— Какви нелепици! — Тонът, с който Райън говореше, събуди подозренията на София. Тя се опита да отхвърли засилващата се тежест върху сърцето си. — Моля те, престани да говориш такива неща! По-добре ми кажи какво да направим, за да ме остави отецът на мира.

— Значи бракът с господаря де Броуард не те интересува?

— Райън от Хайт! — София опря ръце на хълбоците си, както често правеше Бриди. При нея обаче жестът беше по-скоро грациозен, отколкото енергичен и Райън преглътна с мъка напиращото желание да я грабне в прегръдката си. — Сега не е моментът да си правиш глупави шеги с мен и ти го знаеш много добре. Попитах те нещо.

— Ами тогава… — Райън пое дълбоко дъх и посочи падинката, която се виждаше пред тях. — Решението е просто. Ти няма да се върнеш повече в Ейлсбъри. Ще си отидеш вкъщи, където те очакват сигурност и уют. Конете ни чакат долу. Бриди се е погрижила за всичко.

— Вкъщи ли? — Гласът на София изтъня. Нима той…

— Нима вече забрави дома си, госпожице София-Роуз де Камбремер? — прозвуча безмилостният глас на Райън и София политна от неочаквания удар. — Ще те отведа в Хоукстоун при семейството ти. Благородният ти баща е напълно в състояние да се погрижи за сигурността и добруването ти.

— Ти знаеш… — София не можа да продължи. Шокът беше толкова силен, че я лиши от дар слово.

— Хайде, конете чакат. Луната е достатъчно ярка и можем да стигнем брода на Солент още преди разсъмване.

София се опита да си поеме дъх. Ароматът на лятната нощ падна като оловна тежест в дробовете й, а едва доловимият бриз изстуди мокрите й бузи. Тя плачеше, но не го усещаше.