Валери Лорд
Розите на страстта (28)

Глава 27

— Идва на себе си, слава на небето!

София позна мелодичния глас на майка си и малко се учуди на облекчението, което звучеше в него, и на необичайното му треперене. Какво бе станало? Тя се чувстваше странно безтегловна, като че духът й най-сетне се беше освободил от тежкото тяло и спокоен и ведър се носеше в безвъздушното пространство. Беше чудесно да се чувства така лека и безгрижна. Защо лейди Лилиана беше разтревожена?

— Какво й е? Болна ли е?

Това беше нетърпеливият, груб глас на краля и той звучеше толкова загрижено, че София отвори очи. Какво, за бога, търсеше Негово величество в нейната стая?

Господи, тя не се намираше в леглото, което споделяше с Розалин, а лежеше във великолепно обзаведен кабинет с тежки килими по стените, тъмни резбовани мебели и прекалено много хора. Десетки погледи, които я наблюдаваха в най-различни стадии на безпокойство и любопитство. После забеляза, че беше положена върху тапицирана пейка, а главата и раменете й почиваха в скута на майка й.

Докато ресниците й трепкаха нерешително, тя се опита да разпознае и останалите от публиката. Там беше баща й, съвсем близо и много огорчен. До него кралят, както обикновено мрачен и раздразнен. Зад него Руфъс, брат му, младият принц Хенри, Робърт Мортен, полубрат на краля, както и други доверени съветници на короната. Мортен беше единственият, който отговори на въпросителния й поглед с успокояваща усмивка.

Тези важни личности всъщност си имаха много по-важна работа, отколкото да наблюдават една изтощена млада дама, която успя да се изправи предпазливо с помощта на майка си. Лейди Лилиана грижливо приглади назад къдриците от челото й.

— Какво се е случило? — обърна се тя безпомощно към господарката на Розовата кула.

— Припадна по време на турнира — отговори шепнешком лейди Лилиана. — Много се разтревожихме за теб, скъпа! Случилото се беше твърде силно за нервите ти!

Какво се бе случило? Велики боже, не! Споменът се върна в съзнанието й с такава сила, че предизвика опасен за живота шок. София пребледня и се задъха. Тя стисна до болка ръката на майка си, в огромните й очи блесна разбиране и превърна ясното зелено в мътно сиво.

— Той е мъртъв, нали? Знаех си! Защо не го предупредих? Беше същото както тогава… Вече съм виждала тази картина…

Лейди Лилиана побледня като дъщеря си.

— За какво говориш, миличка? Ела на себе си! Ти не разбираш какво става. Мълчи, моля ти се!

Умолителната настойчивост на майката прогони и последния тъмен облак от съзнанието на София. Тя вече не беше малкото дете, което послушно си затваряше устата, щом му заповядаха. В този миг правилата на доброто държание нямаха значение. Не и в този жесток свят, който без Райън беше загубил завинаги блясъка и цветовете си. Защо трябваше да проумее едва сега, че цялата гордост на света не можеше да замени нито една любовна дума?

Тя затвори очи и разтърка слепоочията си, докато беззвучният й глас обрисуваше сцената, която бе изникнала така ненадейно и плашещо от мъглите на миналото. Как бе могла да забрави ужаса и болката, които изпита тогава?

— Сняг. Навсякъде има сняг, защото е зима. Битката е в пълен ход, земята е разровена от конски копита и следи от стъпки. Снегът се е превърнал в кървава кал. Мъртвите се трупат на купчини между биещите се, поражение заплашва краля. Ето че той пада! Един удар го сваля от седлото, удар, нанесен от мъж с герба на собствения му дом! Синът му! Сега го познах. Виждала съм го в Руан и няма да забравя лицето му. Тогава не се опитах да си обясня защо толкова се уплаших. Сега знам. Той за малко не уби собствения си баща! Но небето няма да го допусне. Ето го рицарят, който посреща удара със собственото си тяло. Той се свлича на земята, целият в кръв, повлича краля със себе си и Робърт, заслепен от ярост, нанася нов удар. Тогава от мрака изниква младеж със сини очи.

София не забелязваше напрегнатата тишина, която беше предизвикал монотонният й глас. Никой не смееше да я прекъсне. Със затворените си очи тя виждаше картини, които незнайно откога бяха дремали в съзнанието й.

— Младият рицар се хвърля срещу отцеубиеца. Силен удар улучва дясното му рамо, но той прехвърля меча си в лявата ръка с магическа бързина. Продължава да се бие, докато тялото му се покрива с рани и обезсилен пада в снега. Всичко е свършило. Кралят е спасен, Робърт се скрива в нощта… Божичко, колко кръв! Студено е. Никой ли не забелязва, че той ще умре, ако продължи да лежи там? Той ще умре, защо никой не чува гласа ми? Защо никой не идва да му помогне?

Лейди Лилиана гледаше дъщеря си, сякаш имаше насреща си призрак. София плачеше. Сълзите се стичаха безспир по бузите й. Единственият, който реагира, беше съпругът й. Той привлече София в прегръдката си и скри красивата й глава на рамото си. Задуши всички по-нататъшни думи и погледна многозначително краля.

— Тя е превъзбудена. Няма представа какво говори.

— Може би сте прав — намеси се Робърт Мортен, — но аз знам за какво говори момичето и вие също го знаете, мосю Камбремер. Тя описа ключовата сцена в битката за Герберой! Онази нощ, в която съдбата на кралството висеше на косъм. Аз успях да си пробия път през страшната кал и станах свидетел на героичната битка, която води младежът, получил рицарското си звание преди по-малко от двадесет и четири часа. Само на този смел рицар трябва да благодарим, че можахме да отведем краля на сигурно място и да спечелим битката за него.

— Този млад рицар… — попита със смръщено чело кралят — защо не знам нищо за него? Какво е станало с него? Как е името му? Познаваш ли го, Робърт?

— Постъпи на служба при мен като паж — кимна Мортен. — Едър, силен момък, твърде зрял за годините си, сдържан, мълчалив. Сам се предложи за паж и моят оръжеен майстор му се изсмя. Младежът обаче успя да го предизвика на двубой и веднага бе приет. За съжаление не узнахме за него почти нищо, само името му: Райън Фицджордж. Един от многото, чиито бащи загинаха при Хейстингс и които бяха принудени да си пробиват път в живота без опората на семейство. Но той не беше като другите. Той остана пред стените на Герберой, както ни го описа госпожицата. Щеше да стане един от най-добрите, ако съдбата му беше позволила да развие заложбите и талантите си…

Доброжелателната пледоария на кралския полубрат предизвика уважението на мъжете към непознатия боец. Гласът на София отекна като камбана:

— Той се е нарекъл Райън Фицджордж, защото не е искал да произнася името на баща си. Роден е като Райън от Хайт в Ейлсбъри. Той е човекът, на когото Хуго де Броуард открадна наследството, а днес го лиши от живот!

— Но това е… — Лорд Хоукстоун погледна в страдалческото лице на дъщеря си и затърси правилните думи.

— Откъде знаете всички тези неща, мадмоазел де Камбремер? — осведоми се кралят и по тона му личеше, че иска да чуе цялата истина.

Лейди Лилиана вдигна отбранително ръце, а съпругът й погледна пронизващо София, за да й забрани да говори. И двамата се бояха от признанието на дъщеря си, дори в този тесен кръг. Никой не биваше да узнае, че дъщерите на Розовата кула притежаваха дарби, които обикновените хора не можеха да разберат и които не се харесваха на църквата.

София се усмихна с отсъстващ вид, за да ги успокои, след това съсредоточи безкрайно тъжния си поглед върху краля.

— Когато вие спечелихте сражението при Герберой, сър, аз бях дете. Не знам чии изгубени души са се опитвали отчаяно да достигнат душите на живите и са се вселили в моята. Пък и важно ли е да се знае това? Не е ли много по-необходимо да се погрижите всички тези хора, които ви помогнаха да направите Англия силно и могъщо кралство, да почиват в мир, със съзнанието, че жертвата им не е била напразна. Райън от Хайт плати с живота си за произнесените обвинения, но аз ви се заклевам в безсмъртната си душа, че всяка негова дума е истина. Аз видях със собствените си очи как остатъкът от отровеното вино, което шерифът беше изпратил на нещастния му баща, уби едно голямо ловно куче. Барон Ейлсбъри е бил ожесточен, зъл човек, но това не дава право на друг човек да го убие. Баронът не могъл да преодолее загиването на саксонското кралство и да заживее в мир с норманската си съпруга. Решил да превърне най-младия си син в оръдие на отмъщението си и не подбирал средствата, за да прекърши гордия дух на момчето. Но не успял. Отнел му родината, името, сърцето и радостта, но не и честта! Поне в смъртта вие сте длъжен да му дадете удовлетворението, което заслужава. Повярвайте в думите му!

Робърт Мортен беше държал пламенна реч в защита на Райън, но тихите думи на София надминаха въздействието й. Кралят обаче владееше майсторски способността да крие собствените си чувства и възгледи зад маска на мрачно равнодушие. Той оглеждаше прекрасната млада дама с разсеяност, която накара двамата родители да потреперят.

— Ейлсбъри е крепостта, в която сте намерили подслон след преживяното нещастие, нали? — попита безизразно Вилхелм. — Казаха ми, че имението било край устието на Солент. Напълно занемарено. Никой не го искал. Наблюдателните кули били полусрутени, стените също.

София издържа на погледа му. Това беше единственото, което можеше да стори за Райън, и тя не изпитваше никакъв страх.

— В това имение живеят хора, сър! Селяни, занаятчии и рибари, най-вече саксонци. Ужасяващо бедни са и все още не вярват, че животът им се е обърнал към добро, след като Ваше величество се възкачи на трона.

Смелостта на този отговор изтръгна въздишка дори от принцовете.

— Дъщеря на родителите си — промърмори жлъчно кралят. — Е, какво предлагате, мадмоазел, след като сте се обявили за говорителка на тези хора?

София се възползва от шанса, без да се колебае.

— Поверете живота им на някой справедлив мъж, който ще превърне жалката дупка в място, достойно за живот. Те са готови да ви служат, стига да знаят, че ще сложите край на омразата и насилието. Направете го в чест на Райън от Хайт, който плати сметката за това помирение с живота си.

Жестът на краля възпря и лейди Лилиана, и съпруга й да вземат думата и двамата не посмяха да не се подчинят на категоричната заповед.

— Да разбирам ли, че вие изпитвате нежна привързаност към този героичен рицар?

Крайно недискретният въпрос на краля получи отговор още с ярката руменина, която възпламени бузите на София. Ала тя нито сведе глава в моминска плахост, нито избегна кралския поглед. Поне сега можеше да признае единствената си любов.

— Готова съм да дам живота си, за да го върна, стига да е в силите ми да го сторя.

Тези прости думи трогнаха могъщия владетел, който беше имал щастието да обича пламенно съпругата си. Кралят се приведе и посегна към нежната ръка на София, за да я скрие между силните си лапи.

— Не искам да тъгувате повече, София де Камбремер. Имайте малко доверие в краля си.

Едва забележимо движение на главата накара лакеите да отворят вратите и хората в работния кабинет на краля трябваше да напуснат. София закрачи по коридора, обкръжена от загрижените си родители, но спря, когато принц Руфъс я последва с дълги, енергични крачки.

— Само за момент, лейди Лилиана. Ако позволите, милорд!

София спря, а родителите й неохотно отстъпиха настрани, принудени само от ранга на принца, който без бавене обхвана раменете на София и я удостои със странен поглед.

— Защо не ми казахте какво означава той за вас? Знаете ли как ме уплашихте, когато изведнъж се строполихте в краката ми?

— Простете, но какво щеше да промени това? — пошепна унило София.

След като напрежението беше отшумяло, тя усещаше, че едва се държи на крака. Очите й пареха и тя копнееше за тъмно, усамотено място, където да може да изплаче сълзите, които си беше забранявала от месеци. В този момент би предпочела дори затвора на Ейлсбъри пред още думи, още съжаление.

— Нима не искахте да го видите, да говорите с него? — учуди се принц Руфъс. — Аз щях да ви дам тази възможност. Но кой може да разбере женските души…

— Вие? Нима сте знаели къде е той? — София рязко вдигна глава.

— Естествено. — Руфъс се ухили като хлапак. — Да не ме смятате за глупак? Аз ще бъда наследник на баща си, но не съм готов да наследя и съветниците, които понякога нашепват в ухото му ужасни глупости. Аз ценя младите, независими рицари, които знаят как да си служат с главите си. Заложих на вашия Райън и както изглежда, съм постъпил правилно.

— Със сигурност… — София кимна изтощено. — Винаги съм знаела, че у вас има много повече, отколкото всички останали предполагат. Колко жалко, че не му бе съдено да бъде ваш васал. Щяхте да се разбирате добре…

— По дяволите, кой би могъл да ни попречи? Няма ли най-сетне да престанете с тази погребална литания, София? Вие сте смела личност, защо се отказвате, преди да е завършила последната битка?

— Още една битка? — София преглътна мъчително. — Тя вече няма да бъде моя, Руфъс. Оставете ме да си ида.

— Нима не искате да отидете при него?

София се вцепени.

— Той няма да иска да ме види дори на смъртното си легло.

— Какво смъртно легло, за бога? Не говорете глупости, момиче! — Руфъс разтърси червените си къдрици, които редом с блестящите медноцветни кичури на София изглеждаха безцветни. — Райън от Хайт не е мъртъв! Де Броуард е този, който падна на арената. Светът най-сетне се отърва от него!

София се олюля и се хвана за първата опора, която намери. Това беше ръката на Руфъс и родителите й помислиха, че двамата се прегръщат.

— Той е жив? — пошепна тя, бледа като смъртник.

— Нима не си го знаела досега? — Руфъс почервеня като рак и се върна към резкия тон на детството си. — Велики боже, сигурно ме смяташ за недодялан селяк! Да, той е жив. Измами де Броуард със същия трик на смяната на ръцете, който е приложил някога при Герберой, и заби меча в гърдите му. Общият ни приятел умря почти веднага. Райън от Хайт получи няколко силни удара, порезна рана в рамото и огромна синина на бедрото, фелдшерът и добрите грижи скоро ще го изправят на крака. Това е сигурно!

— Руфъс! — Очите на София плувнаха в сълзи. Без да мисли за приличието, тя се хвърли в прегръдката му. — Как бих могла да ви благодаря?

— Ние сме приятели, София, нали не си забравила? Но ще ти бъда безкрайно благодарен, ако не ме нацелуваш. Ще ми бъде трудно да го обясня на човека, с когото съм свързан!

Едва забележимото движение на главата посочи едрия рус младеж, който носеше герба на кралското семейство и лицето на недоволен ангел. София най-сетне прозря защо инстинктът й не й позволи да изгуби сърцето си по червенокосия принц въпреки цялата симпатия, която изпитваше към него. Тя не беше толкова наивна, че да се ужаси, но много добре разбра защо Руфъс предпочиташе да не излага на показ наклонностите си.

— От цялото си сърце ви желая да намерите щастието, което заслужавате, приятелю! — отговори шепнешком тя и се оттегли от прегръдката с церемониален поклон.

— А аз те моля само заедно: имай търпение! — извика Руфъс и забърза в обратната посока, следван от русия ангел.

— Знам, че открай време го харесваш, но трябваше ли да устроите това зрелище пред половината двор? — попита недоволно лорд Хоукстоун. — Ти изобщо съзнаваш ли какво въздействие упражняваш върху мъжете, София?

— Върху него никакво, в това съм абсолютно сигурна — отговори София и в гласа й имаше такава сигурност, че бащата я погледна смаяно.

— Да вървим! — намеси се нетърпеливо лейди Лилиана и прихвана полите си. — Тук не е мястото да обсъждаме важни въпроси. Колкото по-скоро затворим зад себе си вратата на покоите си, толкова по-добре!

Тя беше напълно права и София я последва, доколкото позволяваха треперещите й колене. В главата й цареше хаос. Но всяка мисъл, всяко чувство и всяко възприятие бяха засенчени от един-единствен невероятен факт: Райън беше жив!