Валери Лорд
Розите на страстта (19)

Глава 18

— Ти май си говориш с растенията. Каквото и да посееш, то израства, като че иска да изрази благодарността си за грижите ти.

Някогашната зеленчукова градина на Ейлсбъри, в началото на годината все още пустиня, осеяна с бурени и буци пръст, се беше превърнала под вещото ръководство на София в истински рай, не само красив, но и полезен. Лехите бяха грижливо окопани, по краищата им растяха подправки, всички бурени бяха безмилостно изкоренени.

София посвещаваше особено внимание на двата подивели розови храста, които някой беше засадил преди много години близо до кулата, за да ги пази от вятъра. Когато ги видя за първи път, те отдавна бяха престанали да цъфтят и се състояха само от листа и тръни. И сега Бриди намери младата жена да окопава внимателно земята около корените и да я смесва със съдържанието на една кофа, която миришеше отдалече на конска тор.

София вдигна усмихнато глава и веднага усети безпокойството, което се таеше зад свойския тон на старата саксонка.

— Какво се е случило?

— Виж сама! — Бриди посочи към дървената ограда, където се намираха оборите. Зад тях блестяха копия и флагове.

Като дъщеря на голям васален владетел София автоматично преброи копията, огледа герба на знамето и още преди да е изтрила мръсните си ръце в престилката, вече знаеше, че е пристигнал отряд чужди наемници. Крал Вилхелм беше повикал чуждите войски в Англия, за да подсили отбраната на страната и да подсигури крайбрежията срещу саксонците. Кралски войници в Ейлсбъри, какво трябваше да означава това? Дали Хуго де Броуард беше изпаднал в немилост?

— Какво търсят тук? — попита кратко тя.

— Попитай него — отвърна сухо Бриди.

Тя пазеше такава дистанция спрямо мъжа, когото беше отгледала, че дори не смееше да спомене името му. Едновременно с това той беше за нея най-висшата власт в Ейлсбъри и София не се съмняваше нито за миг, че при всяка разправия Бриди щеше да вземе неговата страна срещу нея.

Тя затвори грижливо портичката на градината, която служеше главно да държи пилетата и кокошките далече от зелените лехи, и бавно се запъти към оборите с празната кофа. Тъй като за работа обличаше износената си, многократно кърпена пътническа одежда и криеше буйните си къдрици под дебела кърпа, чуждите войници почти не й обърнаха внимание. Всички мъже бяха заети да свалят от седлата оръжията и торбите си. Явно щяха да останат тук дълго време.

Най-после София откри Райън. Той разговаряше с двама едри мъже в брони и пълно въоръжение. Зад тях се появи приведената фигура на отец Кенстън, който принадлежеше към домакинството на шерифа и не за първи път носеше послания и заповеди.

За разлика от господаря си отецът беше тънък като върлина, слаб, с изпито лице и толкова фанатично-религиозен, че София хранеше към него дълбоко недоверие. И сега изпита неприятното чувство, че хлътналите черни очи виждаха повече, отколкото беше добре за всички. Какво искаше? Защо беше дошъл като придружител на наемниците?

— През лятото трябва да обучаваме войниците, да ги храним и да поддържаме духа им — обясни Райън, когато тя най-сетне го спря на стълбището към кулата, за да го разпита.

— Ами свещеникът?

— Изпратен е да ми помага да поддържаме реда.

София изпръхтя презрително.

— Откога лордът се е загрижил за душите на войниците си? По-скоро го е пратил тук да следи всяка твоя стъпка. Сигурно де Броуард е започнал да се съмнява в лоялността ти.

— Напразно се тревожиш. — Райън се усмихна и сърцето й заби по-силно. — Радвам се, че и той е тук. Добре е между нас да има човек, когото всички уважават, защото аз трябва да замина за Уинчестър. Отец Кенстън е най-подходящият да ме замести. Временно, разбира се.

— Отиваш в Уинчестър? — София смръщи чело. — Какво ще правиш там?

— И още питаш! — засмя се Райън. — Знаеш какви запаси имаме, знаеш и кога можем да очакваме първата жътва. Как да храним още сто души, без да опустошим пристанището и селата? Трябва да купим храни и оръжия и негова милост ще трябва да бръкне в джоба си. Иначе ще му изпратя целия отряд в Уинчестър.

— Какво каза отец Кенстън?

— Не можеш ли да си отговориш? Да постим, да се ограничаваме и да се молим.

— Сигурно няма да одобри, че въпреки съветите му заминаваш за Уинчестър.

— Все ми е едно. — Райън небрежно сви рамене. — Аз поех отговорността за Ейлсбъри и това е единственото, което има значение за мен. Свикнал съм да изпълнявам задачите си.

София призна, че той имаше право, но от това не й стана по-леко. Макар че чужденците се настаниха в един празен хамбар и запалиха огньове, за да си готвят отделно, мирната картина беше измама. Кралят беше разпределил наемниците във васалните имения, защото знаеше, че е много трудно да се поддържат редът и спокойствието, когато войската е настанена на едно място. Тази задача трябваше да бъде поета от васалите му.

Неочакваната поява на наемниците доказваше, че Ейлсбъри не беше забравено от бога кътче, както се беше надявала София. Крепостта беше част от крайбрежната отбранителна линия, която беше най-силно застрашена от нападенията на датчаните, а това означаваше, че оттук нататък важните хора в кралството щяха й посвещават повече внимание. В гърдите й се надигна паника.

Занемареното имение, което жадният за пари и власт шериф на Уинчестър беше решил да си присвои, изведнъж се бе превърнало в стратегически важна крепост. Замък, който в случай на нападение можеше да приюти зад стените си и самия крал, защото Вилхелм защитаваше лично кралството, което беше завладял, без да се притеснява от болестта и напредналата си възраст.

Само че кралят беше кръстник на брат й, приятел и благодетел на баща й и често беше гостувал в Хоукстоун. Той познаваше София като собствените си дъщери и някога бе приел с усмивка детинските й задевки с принц Руфъс. Макар да беше стар и болнав, тя нямаше да го заблуди нито за минута, ако се появеше в Ейлсбъри.

— Не се тревожи за мен. — Райън изтълкува напълно погрешно дългото й мълчание. — Ще пия само от виното, което пие и той.

София беше забравила напълно отровеното вино.

— Защо не отидеш направо при краля? Той ще те изслуша, щом става въпрос за Ейлсбъри.

— Кога най-сетне ще престанеш да ме пращаш при краля? Аз нямам намерение да отмъщавам за смъртта на един зъл саксонец, който не означава нищо за мен! — в гласа на Райън имаше по-скоро досада, отколкото раздразнение.

— Той ти беше баща!

— О, не! Той само ме е създал. Аз не мога да чуя гласа на кръвта, на който се позоваваш!

— Защото тогава работиш толкова усърдно за Ейлсбъри?

— Защото не виждам смисъл да изоставя имението. Саксонците ще го приемат като потвърждение на това, че норманите все още са им врагове, а пък норманите ще имат още един повод да говорят, че саксонците са мързеливи. Докато и двете страни настояват на привилегиите си, в тази страна никога няма да се възцари мир. Само с разум и чувство за мярка двата народа могат да се научат да живеят заедно.

— У теб тече кръвта на двата народа. Точно затова си най-подходящият господар на това имение. Защо не можеш да разбереш?

— Защото не е вярно, ангеле мой. Райън от Хайт умря, когато напуснах този замък. Аз съм свободен. Свободен от всички задължения, освен от онези, които сам си налагам. Между нас казано, аз дори не знам дали бих се изкушил да стана сеньор. Не ми е приятно да живея дълго на едно място. Кой знае накъде ще ме отвее вятърът…

София се изчерви. Не обичаше той да се подценява. Той не беше нито безотговорен авантюрист, за какъвто се представяше, нито скучаещ наемник. Усърдието, с което работеше за Ейлсбъри и хората в него, доказваше силата на корените му много повече от приказките му. Но тя вече знаеше, че не му беше приятно да знаят какво става в сърцето му.

— Следващият вятър ще те отнесе в Уинчестър — отговори сухо тя. — Мога само да те посъветвам да внимаваш не само какво пиеш, но и какво говориш.

Тя прихвана полите си, завъртя се и забърза към къщата, без да му даде възможност да отговори. Райън остана загледан след нея. Даже грубата слугинска дреха не беше в състояние да скрие грацията, благородната поза, неустоимото излъчване на гордата личност. Колко странно, че тази малка камериерка се държеше като родена принцеса. Какво щеше да стане с нея, ако един ден той наистина вземеше решение да поеме отново по широкия свят? Тя не беше създадена за пътищата и военните лагери.

По дяволите, накъде се бяха завъртели мислите му? Нима си нямаше по-важна работа, отколкото да разсъждава за безсмислени неща? Все още живееха тук и той можеше да разчита, че довечера ще разполага с прекрасното, страстно тяло на любимата си. В леглото всяка караница и всеки сблъсък се изпаряваха в огъня на взаимното отдаване.

— Бог е разгневен от греховете на човеците! — извика разгорещено отец Кенстън и вдигна предупредително костеливата си ръка.

— Нима твърдите, че бог изпраща датчаните, за да ни накаже? — Райън Фицджордж изгледа свещеника със смесица от веселие и гняв. Защо този човек непрекъснато дрънкаше глупости?

— Естествено! — отговори надуто свещеникът. — Даже кралят ни е подвластен на суетата и високомерието. Да не говорим, че си навлече божия гняв, като хвърли в затвора един високоуважаван божи служител.

— Ако имате предвид епископ Одо — изръмжа Райън, който беше започнал да губи апетит, — би трябвало да си припомните, че той се съюзи с бунтовния кралски син. Щом говорим за грехове, той е първият грешник. Беше длъжен да помири бащата и сина, вместо да задълбочи спора им!

Разговорът на трапезата в голямата зала ставаше все по-остър и София сведе очи над яденето си, защото не искаше никой да забележи триумфалната й усмивка. Споменаването на необходимостта от помирение на бащата и сина наля вода в собствената й мелница. Въпреки това съчувстваше на Райън, защото отецът беше повече от изнервящ. Даже когато говореше разумно, надутостта и хленченията му разваляха доброто впечатление.

— Дано небето се смили над вас, капитане — отвърна мазно божият служител. — Но докато кралят не отмени скандалната си присъда срещу епископа, небето няма да прати благословията си над скъпия на сърцата ни остров.

София видя как Райън се намръщи и лицето му потъмня. Въпреки това отговорът му прозвуча студено и спокойно.

— Не е нужно да продължаваме този спор, отче. Вие си вършете вашата работа, а аз ще си върша моята. Ако непременно трябва да проповядвате, правете го в църквата.

— Внимавайте какво говорите, капитане! — възмути се отецът и лицето му почервеня.

София моментално му поднесе чиния с печени гълъби, които излъчваха приятна миризма. Той й се усмихна, взе си един гълъб и започна да яде с обидена физиономия. Явно му беше вкусно, защото скоро си поиска и втори гълъб.

— Много ми се ще да разбера къде побира всичката тази храна! — засмя се София, когато се срещна с Райън в зеленчуковата си градина.

Лятната нощ беше мека и ароматът на прясна пръст, билки и цветя се смесваше с тежката миризма от оборите, вонята от наемническите квартири и мириса на прясно сварена бира.

— Принася я в жертва на небето — предположи сухо Райън. — Не мислиш ли, че не бива да излизаш навън сама, когато крепостта е пълна с чужди войници? Какво правиш тук?

— Ходих да видя агнетата. В стадото има много овце майки и исках да се уверя, че всичко е наред.

— Бриди също може да се грижи за тях. — Гласът на Райън звучеше необичайно рязко. — Ти си прекалено красива за нощни излети. Обещай ми, че когато ме няма, ще си стоиш в къщата.

— Наистина ли се тревожиш за мен? — учуди се София.

— Защо си толкова учудена, зла малка котко?

— Нямах представа, че означавам нещо за теб — отвърна просто тя, без никакво желание да го провокира.

— Нека да кажем, че не обичам да деля — изръмжа след кратко мълчание Райън.

София прехапа долната си устна. Какво беше очаквала? Думи, изразяващи привързаност? Потвърждение? Не и от него! Кога най-сетне щеше да се научи да си държи езика зад зъбите, вместо да си създава нови и нови неприятности? Тя пое дълбоко въздух и прие отговора също така мълчаливо като болката, която пулсираше в сърцето й.

Безмълвната преданост, която се излъчваше от нея, засрами Райън и той направи тромав опит да се извини.

— Права си, аз съм един недодялан селяк — промърмори неохотно той и я прегърна под сянката на ябълковото дърво. — Въпреки това те моля да внимаваш. Не искам да свършиш като Мери в крепостния ров. Ейлсбъри има много скрити места. Много държа след завръщането си да те намеря жива и здрава — и непокътната.

Устните му се плъзнаха по челото и бузите и намериха хладните устни, които много бързо се затоплиха под целувките му. София въздъхна и се отдаде на нежната прегръдка. През изминалите седмици беше научила горчивия урок, че гордостта и любовта нямат нищо общо. Особено когато любовта беше така жадна и страстна като нейната към Райън.

Тя усети търсещата ръка, която се вмъкна в корсажа й и обхвана едната й гърда. Зърното моментално се втвърди под нежните ласки и мекото й тяло се притисна настойчиво към силната мъжка фигура.

— От това ли ме предупреждавахте да се пазя, капитане? — попита задъхано тя.

— Твърде късно — отвърна той с тих смях. — Сега ще си платиш, както плащат всички красиви момичета, дръзнали да се разхождат нощем в градината като разгонени малки котки.

— Защо не? — София помилва предизвикателно твърдата издутина на панталона му и го привлече по-навътре в сянката. — Знам една полянка от мъх, която остава суха дори при дъжд. Искаш ли и ти да я опознаеш?

Замъкът беше потънал в тишина. Двамата чуваха само шума от собствените си стъпки и далечен лай на куче. Градината граничеше с кошарите на овцете и шепотът и тихите въздишки на влюбената двойка се примесиха към неспокойното им блеене.

— Наистина ли искаш… тук? — Райън се опита да запази здравия си разум.

— Точно тук! — потвърди София. — В къщата ще ме е страх, че отец Кенстън ще потропа на вратата и ще ни обвини, че сме дяволи, които вършат зло!

— Ти си полудяла, котенце! Това, което вършим, не е зло. То е магия! Да те държа в прегръдките си за мен е безкрайна радост. Нищо на земята не може да бъде по-близо до небето от това…

София се вслуша в ехото на думите му и разбра, че той беше абсолютно искрен. Този път Райън беше разкрил сърцето си. То се отвори пред нея и тя едва повярва в чудото. Нито една от думите, които беше казал досега, не беше толкова близо до любовно признание! Тя се сгуши в него и отговори на целувката му с цялата страст, на която беше способна. Каквото и да ги очакваше, тя беше негова!

В тъмната, кадифена лятна нощ двамата можеха само да се усещат, не и да се виждат. Луната още не беше изгряла. София усети полъха на вятъра върху разголените си гърди и милувката на тревата по гърба си, там, където Райън беше вдигнал полите й. Възбудата от необичайната ситуация се сля с огъня, който опитните му пръсти запалиха в утробата й, и тя трябваше да захапе юмрука си, за да не изстене от наслада.

Страстта, с която му отговаряше, накара Райън да простене гърлено от задоволството на успелия ловец. Ароматът на възбудата й се смеси с миризмите на лятната нощ. Той вкуси зърната на пълните й гърди, захапа ги нежно и зарови глава между тях.

София повярва, че ей сега ще експлодира. Влажната му уста върху гърдата й се превърна в пулсираща хладина, когато той посвети вниманието си на другата, а в утробата й кръвта пулсираше мъчително. Когато той най-сетне проникна в нея, могъщ, корав и жаден, тя едва не изкрещя. В последния момент успя да се въздържи и захапа рамото му. Вкуси кожата на елека му, защото беше свалил само панталона. Усети как той потръпна и почти веднага след това двамата стигнаха заедно до върха с такава сила, че светът около тях се разлетя на хиляди парченца.

Двамата се сляха с вселената, със звездите и с нощта. Вече нищо не можеше да ги раздели.