Валери Лорд
Розите на страстта (1)

Пролог

Нощта срещу Вси светии, 1079 година

Англия, замъкът Хоукстоун

Когато една ръка предпазливо отвори завесите пред леглото, лъч бледа светлина от пълната луна падна върху лицата на трите деца. Дори потънали в дълбок сън, различията в характерите им бяха очевидни, фините мигли на Розалин трепкаха неспокойно. Мари-Роуз и Розалин се бяха сгушили една в друга, сякаш търсеха защита, а най-малкият, Брайън, се беше свил на кълбо, сякаш искаше да подчертае разстоянието, което го отделяше от сестрите му — него, наследника, бъдещия господар на Камбремер.

От другата страна на детската постеля имаше свободно място и небрежно отметнатата завивка издаваше, че някой за пореден път бе успял да се изплъзне от надзора на родителите и бавачката. Последната изохка тихо и цъкна с език с нарастващ гняв. После излезе с бързи крачки от детската стая, за да залови бегълката и да я подложи на разпит. Много добре знаеше къде ще я намери.

Хладната лунна светлина, която струеше от заплашително тъмното небе, превръщаше Кулата на розите, внушителна постройка със сиви гранитни стени, царуваща над Хоукстоун от незапомнени времена, в сребърен боздуган. Там, където през лятото изобилието от тъмночервени цветове скриваше обрулените от времето камъни под ароматна мантия, есента не беше оставила нищо, освен трънливи стъбла и последните сухи листа. Сочните, напращели шипки бяха отдавна изкълвани от птиците и старата стена отново бе заприличала на внушаващата страх кула, изградена преди много поколения, за да посреща отдалече приятели и врагове.

Тази нощ господарят на Хоукстоун не беше сметнал за необходимо да изпрати пост на кулата, а се беше задоволил с обичайната стража на портата и палисадите. Опасностите за английското кралство бяха по-скоро от другата страна на Ламанша, където наследникът на краля оспорваше открито властта на собствения си баща. Влиятелното васално имение, чиято господарска къща се издигаше над един завой на река Кукмер, се радваше на заслужена нощна почивка.

След падналия вечерта дъжд покривите блестяха, в каналите и локвите по двора се отразяваше ликът на луната. Едно от тези отражения се намираше точно в средата на платформата на кулата, заобиколена от зъбери. Кръгло и съвършено ясно, то блещукаше като сребро. Съвършенството му обаче не произлизаше от природата, а се дължеше на плоската, излъскана сребърна купа, в която се събираше чиста вода.

Крехката сянка, клекнала пред нея, беше неподвижна като статуя. Младото момиче, все още по детски мършаво, беше седнало на петите си и разпуснатата къдрава коса се стелеше по камъните. То беше сплело ръце под дебелата си наметка и се взираше в блестящата сребърна повърхност с постоянство, което беше в очебийно противоречие с младата му възраст.

Едва доловим бриз зашумоля в сухите листа на розовите храсти, но не беше достатъчно силен да раздвижи водата. Ветрецът помилва фините кичури по слепоочията на детето и насити въздуха с хладния, солен полъх на близкото море.

Малката очевидно не усещаше нито ветреца, нито неприятния влажен студ на есенната нощ. Неподвижна, с неестествено разширени очи, тя гледаше втренчено сребърния диск и забравяше да диша. Вцепенена от смъртоносния танц на тъмните сенки, които разказваха за насилие и предателство, тя беше загубила всяка връзка с действителността. Сърцето й биеше все по-бавно и всеки момент можеше да спре. Шокът беше толкова силен, че кръвта се отдръпна от крайниците й и те се вледениха.

— Пресвета Богородице, така си и знаех! Какви ги вършиш пак, котенцето ми?

Пъшкайки, ругаейки и охкайки, обзета от паника, пълничката бавачка изкачи на бегом последните стъпала и изскочи на платформата. Без да я е грижа, че на минаване преобърна сребърната купа и събраната дъждовна вода бързо попи в пръстта, тя грабна момичето и го притисна до мощната си гръд.

— Студена си като кладенчова вода през зимата, милата ми! С тези глупости ще си докараш смъртта! Какво ужасно упорито хлапе!

Детето не реагира на загрижените думи. Неподвижните огромни очи, вкочанените крайници и начинът, по който внезапно затрака със зъби, уплашиха до смърт бедната бавачка.

— София-Роуз де Камбремер! — Тя раздруса питомката си и безпомощната главичка, натежала от буйната коса, се замята насам-натам, заплашвайки да пречупи крехката шия. — Веднага престани с тези глупости! Погледни ме! Кажи, че ме чуваш! Кълна се във всички светии, това дете се занимава с дяволски неща! Сатаната те е сграбчил в лапите си!

— Гитра! Веднага млъкни! И не друсай детето, ще го убиеш! — Рейнал де Камбремер, лорд на Хоукстоун и един от най-доверените хора на краля, изтръгна най-голямата си дъщеря от ръцете на обезумялата бавачка, прегърна я и приглади назад разбърканите къдрици, за да открие смъртнобледото чело. Както винаги, той мина направо към същината на проблема. — Можеш ли да ми кажеш, жено, защо детето се е качило на Розовата кула точно в нощта срещу Вси светии, вместо да спи със сестрите и брата си в детската стая?

— Ами то… — Тъй като графът беше не само баща на питомката й, но и пълновластен господар на Хоукстоун, и на всичкото отгоре явно беше бесен от гняв, бедната бавачка загуби ума и дума. — Простете, господарю… сигурно глупавите приказки на възрастните са виновни! Нямах представа, че малката ще вземе на сериозно това безумство…

— За какво говориш, по дяволите?

— Доверила се е на сестра си. Вярва, че във водното огледало се виждат неща, скрити за другите хора. Чула е глупавите слухове за майка си и с детското си простодушие вярва, че най-голямата дъщеря на Розовата кула притежава сили, които не са от този свят…

— Велики боже, това никога ли няма да свърши? — изруга графът и прегърна още по-здраво безжизнената си дъщеря. — Най-добре да я отнеса при съпругата си… И да не си казала никому нито дума, Гитра! Разбра ли ме? Ако чуя глупави приказки, ще те удавя със собствените си ръце в най-дълбокия вир на Кукмер.

Бавачката се разтрепери не толкова от заплахата на господаря, колкото от загриженост за най-голямата дъщеря на семейството. Майката, Лилиана де Камбремер, също се разтревожи, когато прегледа обстойно момичето и уви слабичкото му тяло в затоплени одеяла. Тя бе спала спокойно на ръката на графа, докато той, тласкан от странно безпокойство, бе напуснал общата постеля посред нощ, за да провери какво става в замъка.

— Само да знаех какво да сторя, за да я предпазя от самата нея — въздъхна угрижено Лилиана. — Твърде млада е, за да овладее силите, които така лекомислено е пуснала на свобода.

— Наистина ли мислиш, че е видяла нещо? Как е възможно, след като…

— Мамо! — Слаб вик прекъсна думите на рицаря и двамата родители се обърнаха към момичето, което ги гледаше с широко разтворените си морскозелени очи. По бледите бузи се стичаха сълзи — необичаен факт за малката лудетина, която никога не плачеше. Неизвестните се трупаха едно след друго.

— Той искаше да убие краля, мамо… — Тънкият гласец се прекърши.

— Тихо, миличката ми! — Лейди Хоукстоун прегърна дъщеря си и нежно приглади разбърканите медноцветни коси. — Сънувала си лош сън. Всичко е наред!

— О, не! — В гласа на момичето се прокрадна нещо от обичайния му бунтарски дух. — Не беше сън! Видях го съвсем точно! Снегът беше почервенял от кръв! Мъжете носеха ризници и се биеха с окървавени мечове. Кралят загуби коня си и падна. Със сигурност щеше да загине, ако рицарят с лъв на щита не беше промушил човека, който го защитаваше. Трети човек се хвърли между двамата, но тогава видението се разсея и аз никога няма да узная дали и той е бил убит. Но аз трябва да знам! Непременно трябва да знам!

— Велики боже, тя говори за битката пред Герберой миналия януари — намеси се с предрезгавял глас Рейнал де Камбремер. — Ако не бяха бедният Токи Уиготсън и още един рицар, днес кралят ни щеше да се нарича Робърт, а не Вилхелм! Постарахме се да скрием случилото се, но за един миг съдбата на всички ни висеше на върха на един непознат меч. Откъде може тя да знае какво е станало в действителност?

— Тихо! — изсъска съпругата му. — Ти си сънувала, миличка. Кралят е жив, в страната ни цари мир. Забрави страшните картини.

— Не бива да ги забравям, мамо — отговори настойчиво момичето, макар че гласът му трепереше. — Трябва да разпозная рицаря, защото ще дойде да моли за ръката ми.

— Какво?

Подобно безумие беше твърде много за и без това изчерпаното търпение на бащата. Ала заплашителното му избухване изобщо не стресна момичето.

— Аз съм негова, татко — отговори с дълбока сериозност тя. — Видях образа му във водното огледало. Съдбата ни е предопределила един за друг.

— По дяволите…

— Рейнал де Камбремер!

Лейди Лилиана изрече тези думи съвсем тихо, но недвусмисленото предупреждение в тях накара съпруга й да замълчи поне докато дъщеря им затвори очи и задиша дълбоко и равномерно. Бледите й бузи вече розовееха. Лейди Лилиана беше укротила буйните къдрици в обичайните две плитки, които се виеха като блестящи змии по възглавниците.

— Нима приемаш сериозно тези глупости? — попита господарят с дълбока въздишка, която издаваше съмнение.

— Знаеш, че съм длъжна да ги приема сериозно. Но те уверявам, че ще се постарая да ги задуша в зародиш — отвърна съпругата му. — Тази дарба не прави живота по-лек. За щастие нашата горда дъщеря е още малка. Ако беше вече жена, нямаше да мога да й повлияя.

— Какво ще направиш?

— Мога да поощря дарбата й с определени корени и билки, но мога и да я потисна. Освен това смятам да се погрижа София-Роуз да има достатъчно занимания, за да не се отдава на мечти за бъдещия си съпруг над водното огледало.

Рейнал де Камбремер погледна втренчено прекрасната саксонска принцеса, която вече двадесет години споделяше живота му, и кимна бавно. Беше се научил да й се доверява и където разумът отказваше, се намесваше сърцето. Жена му щеше да закриля София.

Ала когато той най-сетне заспа до съпругата си и дъхът му се смеси с лекото дишане на спящото момиче, Лилиана дълго остана будна, взряна със загрижен поглед в тъмнината.

Тя щеше да направи всичко, за да предпази София-Роуз, макар че някога и тя бе видяла бъдещето си във водното огледало. Следващите събития показаха, че никой не може да избяга от съдбата си.