Валери Лорд
Розите на страстта (3)

Глава 2

Съзнанието й бе изпълнено от постоянен шум. Упорит, равномерен и без нито за миг да променя ритъма си. Той я обгръщаше почти като успокояващо люлеене — ако не беше мъчителната болка в крайниците. Бузата й се отри в мокър пясък и в мига, когато й стана ясно, че това наистина е пясък, под кожата й експлодира остра болка.

Цялото й изтерзано тяло изведнъж се почувства, като че беше минало между могъщите каменни колела на стара мелница и бе изхвърлено като пихтия. София-Роуз долови дрезгав звук, но не осъзна, че той беше излязъл от собственото й измъчено гърло. Между зъбите й заскърцаха пясък и сол, тя изпъшка и се изправи на колене.

Зад слепоочията й биеше ковашки чук и тя едва намери сили да вдигне ръка, за да приглади назад буйните си коси, целите в пясък и тиня. Когато най-сетне успя да отвори залепналите си клепачи, не можа да види нищо, което да й помогне да се ориентира. Дълбокият мрак я върна към примитивните усещания. Към мокротата, студа и болката. Къде се намираше? Защо не виждаше нищо, да не би да беше ослепяла?

Пъшкането премина в кашлица и тя изплю отвратителната смес от пясък, сол и морска вода, която пълнеше устата й. Мокрите дрехи теглеха тялото й към земята, вълните, които се удряха в коленете й, искаха да я върнат в морските дълбини. Инстинктът й подсказа да се измъкне на четири крака от водовъртежа, после отново рухна и треперейки, се замъчи да си поеме въздух.

Огнени воали танцуваха пред очите й, много скоро се върнаха черният мрак и безчувствеността.

Отдавна беше загубила усет за време, когато следващия път се огледа съзнателно. Дълбокият мрак беше отстъпил място на лекия здрач, който предшества деня. Черното се беше превърнало в тъмносиво, което постепенно разкриваше контурите на стръмни крайбрежни скали. Недалече от нея се търкаляха някакви големи вързопи. Едва когато осъзна, че това са остатъци от разбития кораб, наполовина заровени в пясъка, в пулсиращата и от болка глава се промъкна колебливо разбиране.

Падналата мачта, бурята, нощта с всичките й ужасни събития! По някакъв необясним начин морето я беше изхвърлило на брега, вместо да я завлече в дълбините си. Тя беше жива! За разлика от онези вързопи, които се оказаха разкъсани, неестествено разкривени тела. Между тях лежаха довлечени от прилива въжета, труповете на няколко коня, натрошени сандъци, отворени чували. Мина доста време, докато измъченото й съзнание събра в едно цяло детайлите от страшната картина.

— Бог да ми е на помощ! — прошепна беззвучно тя и изплю поредната порция пясък.

Тя не знаеше дали трепереше от ужас, от студ, или защото беше мокра. Изранената й ръка пареше като огън, тя цялата се тресеше, защото одеждата й беше мокра и разкъсана. Натежалите, пълни с пясък коси падаха по раменете й като олово.

Къде се намираше? На кой бряг? Дали бурята я беше върнала в Нормандия, или я бе изхвърлила на родния бряг? Липсваше й спомен за изминалите часове. Колкото и да се стараеше, виждаше само мокрота, мрак, болка и смъртен страх. Един далечен глас, груби ръце, грапаво дърво, тежест, която я теглеше неумолимо надолу, после отново вода, вода и само вода.

От гърлото й се изтръгна хълцане и хаосът в главата й я уплаши още повече. Изпитваше необяснима смес от благодарност, че е оцеляла в този ад, и гняв, че тъкмо с нея се беше случило нещо толкова ужасно. Какво беше сторила, за да заслужи такова наказание?

— Велики боже, престани да ревеш, момиче, това не помага! — Един колкото неочакван, толкова и нелюбезен глас я изтръгна от мъката.

София изписка тихо, отвори очи и се опита да различи очертанията на фигурата, която се беше вкопчила в глезените й и беше вдигнала глава от пясъка. Мъж, това беше единственото сигурно в този момент.

— О, господи, мислех, че сте мъртъв! Кой сте вие? Какво искате от мен? — обзета от паника, тя се опита да освободи глезените си.

— Тихо! Не мърдай! По дяволите, не съм те измъкнал от морето, за да ми крякаш като бабичка! Ако не престанеш да вдигаш шум, ще ни докараш беда.

— Още по-голяма беда? Нима това е възможно? — отвърна с примирена подигравка София-Роуз. Тя подсмръкна крайно неприлично, зъбите й отново, затракаха и цялото й тяло се разтресе.

— Така е по-добре. — Мъжът не пропусна да похвали смелия й опит да покаже поне малко достойнство. — Както личи, двамата сме единствените живи същества, които морето благоволи да изхвърли на брега, защото не можа да ни смели. Онези бедни дяволи там са мъртви. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова повече ще можем да се радваме на факта, че сме живи. Как мислиш, ще можеш ли да ходиш, без да падаш на всеки пет крачки? Боя се, че трябва да изкачим онзи връх.

Той посочи с глава варовиковите скали, които се издигаха като сиво-бели стражи около широкия пясъчен залив. Нощната буря беше оставила след себе си откъртени парчета и паднали храсти, но София не откри никъде пътека. Човек трябваше да бъде чайка, за да отлети до върха.

Погледът й се върна към неясните очертания на човека до нея, но тя не можа да различи лицето му в здрача. Той клечеше пред нея в пясъка като същество от ада. Въпреки това тя не изпита страх от него и сама се учуди на себе си. Сигурно безименният ужас на нощта я беше направил неспособна да изпитва нещо толкова просто като страх.

— Защо да не почакаме, докато дойде помощ? — проговори дрезгаво тя. Имаше чувството, че цяла нощ се беше надвиквала с бурята. — Кой казва, че корабът е напълно разрушен? Може би въпреки падналата мачта се е спасил в някое пристанище.

— Огледай се наоколо, малката. Ще видиш дори дъските, с които разделят товара в трюма. Мисля, че това е достатъчно ясно доказателство за съдбата на кораба ни. Ако имаш желание да се присъединиш към довлечената на брега плячка и да паднеш в ръцете на разбойниците, аз няма да те спра — отговори мъжът, който през цялото време претърсваше с поглед крайбрежните скали. — Обзалагам се, че ще се появят много скоро, за да си вземат онова, което им се полага след такава буря.

— Но ако сме в Англия… — София се опита да подреди обърканите си мисли. — Християнски дълг на всеки човек е да помогне на бедните души, оцелели в такава буря…

Прекъсна я тихо, подигравателно изпъшкване, което очевидно трябваше да означава смях.

— По дяволите, ти да не си слабоумна? Крайбрежните разбойници не оставят свидетели, особено ако се опитат да заявят правото си на собственост върху плячката! И не се опитвай да им говориш за християнски дълг.

Този път потреперването на София не се дължеше на вятъра, който развяваше мокрите й коси и дрехи. Това бяха външни признаци. Страхът дойде от думите му.

— Какво биха могли да ни сторят? — попита тя, въпреки че отговорът беше ясен.

— Да ни прережат гърлата, за да ни накарат да замълчим, глупаче! — отвърна рязко той и я погледна по начин, който я накара да се изчерви под дебелия пласт мръсотия и сол. Не беше свикнала да я гледат с такава смесица от надменност и снизходителност.

— Ранена ли си? Можеш ли да се катериш? — осведоми се той и се надигна с ядна ругатня. При това отново разтърка дясното си слепоочие, на което личеше грозна синина.

Майка й знаеше всичко за болестите и билките и София беше научила от нея достатъчно, за да може да определи собствените си оплаквания. Беше измръзнала до кости, схваната, натъртена, издрана и се чувстваше зле като никога в живота си. Въпреки това нямаше сериозни наранявания като счупени кости или дълбоки рани. Най-неприятното беше, че гърлото й пареше като огън. Очите й постоянно сълзяха, а натъртените места пулсираха болезнено.

Спътникът й имаше на главата си огромна цицина, която изглеждаше заплашително. Тъмна, на места спукана подутина. Ако я видеше, господарката на Хоукстоун със сигурност щеше да му заповяда да пази леглото поне три-четири дни, без да мърда.

— Е, какво ти е? Да не си си глътнала езика? Майчице, не ми стига бурята, ами сега трябва да се мъча и с една онемяла гъска!

Това беше точно забележката, която щеше да я подтикне към открит бунт дори да беше на смъртно легло. Макар че очите й бяха подути и зачервени, тя го удостои с ледения, изпълнен със сарказъм поглед, който беше наследила от родителите си.

— Простете, че не избухнах във въодушевени викове при перспективата да бъда нарязана на парченца — изсъска вбесено тя. — Ако не ми пречехте, вече щях да съм изкачила половината склон! Няма ли най-сетне да се изправите, грубиянино?

— Не бързай толкова, малката! — Желязна хватка се стегна около китката й, за да й попречи да се втурне нагоре. — Колкото и да ти е неприятно, ние с теб сме спътници в това приключение.

София-Роуз се опита да се изтръгне от ръката му, но това доведе само дотам, че падна на колене в пясъка. Макар че разумът й подсказваше да кротува, гневът надделя и тя започна да се отбранява слепешката.

— Хайде, престани да си хабиш силите — чу се успокоителният му глас между две нейни изпъшквания. — Не можем да тръгнем просто така, може би горе има пост. Трябва да се промъкнем незабелязано към онова свлачище. То не се вижда отгоре. С малко повече късмет ще се измъкнем, преди да се е развиделило.

Въпреки цялото си възмущение от грубостта му тя призна, че той имаше право. Нямаше представа какво вършеха крайбрежните разбойници, защото Хоукстоун се намираше във вътрешността на страната, но често беше слушала страшните истории, които жените разказваха вечер на светлината на огъня. Макар и късно, осъзна защо баща й я беше изпратил при баба й с въоръжена до зъби свита и с кораб, който лично беше проверил.

Сега не смееше дори да си помисли какво щеше да каже лордът за това необмислено завръщане, предприето само за да пристигне в Англия навреме за Великден и да се представи пред двора в целия си блясък като годеница на нормандски граф. Да не говорим, че носеше отговорност за Ауди и свитата си. Мисълта за камериерката и мъжете от Хоукстоун натежа като камък в гърдите й. Тя беше виновна за смъртта им. Защо трябваше само тя да остане жива?

— Трябва ли да бъдете толкова груб? — прошепна тя с последен полъх на бунт и изплю песъчинките, останали в устата й.

— Според мен сега не е нито мястото, нито времето да си разменяме любезности.

Въобразяваше ли си, или в гласа му звучеше смях?

— Ако намирате смешно това, което преживяваме, значи сте глупак — промърмори сърдито тя. — Онези хора там са мъртви. Трябва да ги погребем и да се помолим за душите им, а не просто да избягаме.

— Децата и лудите са под божия закрила — отвърна подигравателно мъжът. — Хайде, госпожичке. Да видим дали бог ще продължи да ни закриля. Онези бедни дяволи вече не се тревожат какво ще стане с телата им. Душите им отдавна са отлетели.

Вятърът се засилваше и ставаше все по-студен. Най-горният пласт на вече изсъхналия пясък се носеше над лагуната, влизаше в ушите, носа и очите, проникваше в устата и скърцаше между зъбите. Но поне им даваше онова прикритие, което зазоряването правеше все по-необходимо.

София-Роуз не знаеше за какво копнее повече, дали за хладна напитка, за гореща баня или за възможността да заспи и да забрави. Тя се влачеше като умиращ червей подир непознатия и го последва на четири крака по стръмните крайбрежни скали.

Бяха стигнали половината височина и София се беше вкопчила в тръните на най-близкия храст, търсейки опора, когато спътникът й спря толкова рязко, че тя се удари в широкия му гръб и за малко не загуби равновесие. Той я хвана в последния момент и я скри зад жалкия гол храст, вкопчил се в остатъците от почва в една гънка на скалата. Двамата се притиснаха един в друг и застинаха неподвижни.

— Проклетият… — Това беше една от любимите ругатни на баща й, но София не можа да я довърши, защото мръсната ръка на мъжа притисна грубо устните й.

— Тихо! — изсъска в ухото й той и тя послушно сведе глава.

Стръмнината беше толкова застрашителна, че тя побърза да затвори очи. Тъй като той не се помръдваше, любопитството скоро победи виенето на свят и слабостта. Тя отвори предпазливо очи и погледна към брега. Първата светлина на деня разкри белите корони от пяна върху сребърносивите вълни на разбуненото море и потопи страшната сцена в малкия залив в призрачен полумрак.

От това разстояние тъмно облечените мъжки фигури на брега приличаха на фигурките от абаносово дърво, с които майка й и баща й играеха шах. Грижливо изрязани човечета, които се нахвърлиха алчно върху довлечената от морето плячка. Скована от ужас, София видя как разбойниците претърсиха безжизнените тела, съблякоха ги голи и ги изхвърлиха обратно в морето.

Ако не бяха избягали, и те щяха да попаднат в ръцете на негодниците. Тя не смееше да си представи каква съдба им се готвеше. Само изпрати към небето безмълвна молитва за душите на Ауди и останалите. Вече знаеше защо трябваше да мълчи.

Страхът я вцепеняваше и тя не можа да отвърне очи от разиграващата се сцена. Проследи във всички подробности как разбойниците измъкнаха плячката от морето и за награда му върнаха бедните души, посмели да прекосят Ламанша при такава буря. Кои бяха тези хора? Мълчаливият Алфред, началникът на свитата й. Пиърс, който се грижеше за багажа. Или нещастната Ауди, която с учудваща сръчност укротяваше непокорните й къдрици.

Тя познаваше мъжете от детските си години, само Ауди беше влязла в живота й едва в края на миналата година. Мъже от Хоукстоун, които служеха на родителите й и сега бяха станали жертва на лекомислието на младата си господарка, която още не се беше научила да управлява. Само ако беше помислила, че ги отвежда на смърт! Как щеше да погледне в очите жените и сестрите им, родителите и децата им? Нима не беше по-добре да беше загинала заедно с тях?

— Хайде! Махнаха се!

Рязката заповед я изтръгна от самообвиненията и тя видя, че драмата в краката й е свършила. Вълните миеха изпочупени греди и отворени чували. Тя нямаше представа в коя посока бяха изчезнали грабителите. Потрепери от безименен ужас, който не остана скрит за мъжа до нея.

— Напред, малката! — изкомандва той малко по-меко. — Ако не се скрием някъде преди следващия дъжд, няма да успеем да спасим малкото живот, който ни е останал.

София не намери сили да отговори. Обзета от милостиво вцепенение, тя правеше крачка след крачка. Беше й толкова студено, че никакви чувства не проникваха в съзнанието й. Вървеше все напред и напред и прекрачи без никакво облекчение ръба на скалата.

Пред очите им се разстла мека хълмиста равнина, само тук и там оцветена със скални зъбери и единични дървета, изпокършени от бурята като причудливи скелети. Земята беше покрита с оскъдна кафява трева и само на някои места бяха избили свежи зелени стръкчета, които предвещаваха близката пролет. Хоризонтът се губеше под сивото було на дъждовните облаци.

Нерадостната гледка изтръгна от гърлото на София дрезгав стон. Не знаеше какво бе очаквала. Селце, сграда, поне пътека. Признаци за човешки живот… но не и тази негостоприемна пустош под безутешно сивото небе, което плачеше за душите на мъртвите.

— Хайде, стига! — Спътникът й явно беше разбрал, че тя е пред нервен срив. — Не те измъкнах от водата и не те доведох на този връх само за да се разтопиш от самосъжаление, момиче! Да вървим! Може би ще намерим извор, селски двор или поне пътека.

— За какво? — прошепна обезкуражено София. — Защо не ме оставихте да се удавя с другите?

— Може би защото мразя да се пилее каквото и да било, сладката ми. Особено да се пилее човешки живот. Вярно е, че сега изглеждаш доста зле, изпокъсана и одрана, но аз те харесах още на онзи нещастен кораб, където беше една представителна слугиня…

— Но аз не съм… — възпротиви се София, ала бе прекъсната, преди да е успяла да му изясни коя е.

— В тази равнина ще приличаме на фазани на кралската трапеза. Ако искаш, по-късно ще си побъбрим, но в момента най-важното е да потърсим прикритие, даже да е само скала или горичка.

София се поколеба.

— Наистина ли вярвате, че всички са мъртви?

— Онези долу ли? Със сигурност!

— Ами другите, на кораба?

Мъжът се покашля и отново разтърка цицината на слепоочието си.

— Не мога да кажа, момиче. Не знам на какво разстояние от английския бряг сме били и колко силно е бил повреден корабът. Когато мачтата се счупи, нещо ме удари по главата и оттогава спомените ми се губят. Успях да се хвана за някаква греда и да издърпам на повърхността едно загубило съзнание момиче… След това не помня почти нищо. Според мен е цяло чудо, че ние с теб се отървахме живи. Най-добре се помоли за спътниците си, това няма да им навреди.

София скри лице с мръсните си, вледенени пръсти.

— Трябваше да умра с тях! Как да продължа да живея, след като те са мъртви?

— Глупости! Престани да се измъчваш! Всички знаехме, че е безумие да прекосим Ламанша в тази буря, но явно сме имали причини да поемем този риск. Ако проклетата мачта не се беше счупила, сигурно щяхме да се справим.

София не искаше да чува извинения. Тя беше от семейство де Камбремер и беше длъжна да се грижи за хората си!

Мъжът реагира раздразнено на безмълвното й възражение.

— По дяволите, момиче, престани да хленчиш! Смъртта застига всекиго, когато му дойде времето. Аз обаче съм твърдо решен да не й позволя да ме вземе, поне не днес!

Той свали ръцете й от лицето и я погледна втренчено със стряскащо сините си очи, които святкаха предизвикателно между залепналите за главата тъмни кичури, натежалите от пясък вежди и наболата брада. Наситеното синьо й напомни за шлифовани сапфири и събуди в душата й бегъл, едва доловим спомен.

— Няма никакъв смисъл… — проговори с пресекващ глас тя, но този път в отговора й не звучеше упоритост, а чиста безнадеждност.

— Нека първо да проверим — изфуча мъжът и я смушка в ребрата. — Напред! Колкото по-скоро напуснем тази негостоприемна местност, толкова по-добре ще се почувстваме.

Ослепяла от болка и умора, София се препъваше по треви и храсталаци, по късове размекната пръст и парчета скали. Обувките й, някога фини ботушки за езда на благородна дама, сега бяха само парчета мокра, набъбнала кожа, разкъсала чорапите и разранила голата кожа. Вятърът дърпаше изпокъсаните остатъци от тежката като олово пътническа одежда и свиреше през разпрани шевове и подгъви, без да може да изсуши дебелата материя.

Никога в живота си не се беше чувствала така жалка, безпомощна и виновна. Не беше искала онова, което се случи, но нима това я освобождаваше от отговорност? Със сигурност не! Защо този мъж не искаше да я остави и студът, мокротата и отчаянието да довършат онова, което бяха започнали морето и бурята? Защо не я оставеше да умре?

Райън Фицджордж усети отчаянието й в самия център на сърцето си и не можа да остане равнодушен. Но как да я утеши? О, по дяволите, откъде дойде този странен порив да я утешава? Какво толкова го трогваше у това разрошено, мръсно същество, което на всичкото отгоре беше изпаднало в дълбока меланхолия?

Когато имаше време за жени, той предпочиташе пищни, весели уличници, които се срещаха навсякъде, където мъжете печелеха прехраната си с оръжие. Жени, които можеше да забрави веднага след като им бе платил. Тази тук беше друга, това беше единственото, което в момента можеше да се каже със сигурност.

О, небеса, той не беше хранил особено очаквания за завръщането си в родината, но случилото се надминаваше и най-мрачните му представи!