Валери Лорд
Розите на страстта (10)

Глава 9

— Къде се мотаеш?

Преди София да успее да реагира, някой я сграбчи грубо за раменете и я притисна към стената на палисадата, която на това място допълваше каменните укрепления на Ейлсбъри. Едва когато разпозна кристалносините очи на Райън под пламтящия залез, тя се осмели да си поеме дъх.

— Ти си луд! — изсъска тя, разгневена от грубото му отношение и собствената си уплаха. — Уплаши ме до смърт!

Мъжът се взираше като замаян в прекрасното лице, по което залязващото слънце оставяше следи от розово злато. Непокорните копринени къдрици, които все се изплъзваха от строгата плитка, обграждаха лицето с медноцветен ореол. Пръстите го сърбяха да ги приглади назад, за да открие гладкото чело. Болезнено му се дощя да впие устни в отворената уста и да потърси примамливите форми на тялото й под мръсната пола.

По дяволите, защо всеки път, щом я видеше, го обземаше диво желание? Какво толкова имаше у нея? Вярно, хубава женичка, но нищо повече. Защо си беше загубил ума по нея?

— Къде беше? — повтори въпроса си той, тази път без обвинение. — Ако не бях открил онази жалка кранта в оборите, щях да си помисля, че си избягала.

София го погледна смаяно. Тонът му беше странно настойчив, гласът отказваше да му се подчинява. Май наистина беше усетил липсата й. Защо? Нима нямаше да се радва, ако се отървеше от нея? Нейният спасител си оставаше загадъчна личност. Трябваше да свикне с това.

Тя присви очи срещу светлината и се въоръжи срещу слабостта, която близостта му предизвикваше в крайниците й. Моментът не беше подходящ да се поддаде на глупавото желание за сигурност и почивка. Трябваше да премълчи и факта, че той наистина я беше заловил точно когато претърсваше укрепленията на Ейлсбъри, за да открие благоприятна възможност за бягство. Не знаеше кога и как, но трябваше да избяга, това беше повече от ясно.

— Яденето е поднесено в залата — уведоми го тя, без да се трогва от обвиненията му. — Защо не си при другите мъже? Сигурно си гладен.

— Ти също не беше при слугините, които поднасяха яденето — отвърна сърдито Райън.

Той я улови отново за раменете, този път доста по-внимателно, и се взря изпитателно в лицето й. Синкавите сенки на изтощение под зелените звезди на очите бяха станали по-големи и по-дълбоки. Тя не беше свикнала с напрежението, което й налагаха обстоятелствата, в това нямаше съмнение.

— Ти си на края на силите си, нали? Ела, намерих ти легло, където можеш да се наспиш, но първо трябва да се нахраниш. Мисля, че в Ейлсбъри сме на сигурно място, поне засега.

София усети как косъмчетата на тила й настръхнаха и сърцето й за миг спря да бие. Най-много искаше да заспи и да забрави, но изпита недоверие към обещанията му, както и към собствената си реакция. Ако той си въобразяваше, че тя ще сподели леглото му, очакваше го горчиво разочарование.

— Естествено. — Тя побърза да се спаси в леката подигравка. — Ейлсбъри е раят на земята. Тази мръсна дупка, чиито стратегически предимства са толкова огромни, че никой не обръща внимание на стотиците плъхове и другите гадини, особено ако не е свикнал на по-добър живот.

— По дяволите, момиче! Езикът ти е по-страшен от отровата на усойницата! — избухна Райън. — Нима копнееш за строгата си господарка? За глада, който ни мъчеше в гората? Ти си слугиня без родина, без близки и господарка, затова смятам, че имаше истински късмет да попаднеш в Ейлсбъри. Имаш покрив над главата си, дават ти да ядеш и имаш възможност да възстановиш силите си. Да не говорим, че имаш закрилник като мен. Какво повече искаш?

София потисна горчивия си смях. Той и без това нямаше да я разбере. Какво искаше тя? Невъзможното! Искаше камериерката й и мъжете от Хоукстоун да възкръснат! Искаше да се наслаждава на ухажването на Джъстин д’Амонсек и да се върне към живота си на разглезена дъщеря на Розовата кула. Искаше да заличи онова, което беше извършила от глупава гордост, жалко дебелоглавие и детинско самонадценяване. Но не можеше да се довери на този мъж, който й предлагаше бедняшкото имение Ейлсбъри като временно убежище.

Райън видя бурята от чувства, която вълнуваше чертите на лицето й. Бунт, тъга, гняв, копнеж, примирение и накрая само умора. Тя не беше в състояние да се кара с него. Острите й забележки бяха само последно надигане на неукротимата й воля.

— Ела с мен, имаш нужда от почивка! — Той беше достатъчно умен, за да си замълчи относно пренебрежението й към Ейлсбъри.

Без да се бави, той я поведе към южната кула, която стърчеше над крепостта сива и обрулена от времето. София се подчини мълчешком. Мъчителните спомени, които се бяха събудили в сърцето й, я изтощиха повече от тежката умора. Дори да успееше да стигне до Хоукстоун, за да остави съдбата си в ръцете на властния си баща, това нямаше да върне загиналите в морето.

Точно обратното, тя щеше да застане пред баща си и да види как гордостта в очите му отстъпва място на неразбиране и разочарование. Тя беше най-голямата му дъщеря и в очите му беше нещо съвсем особено. Неговата любима първородна принцеса. Велики боже, какво да стори, за да не загуби любовта му?

Опитвайки се отчаяно да избяга от собствените си мисли, тя се опита да потърси опора и забрава в действителността.

— Къде ме водиш? — попита тя, като видя, че заобиколиха кулата и се запътиха към скупчените нагъсто колиби и постройки, които служеха за обори, плевни, ковачници и други подобни. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта и синкавите сенки на падащата вечер милостиво скриваха безбройните признаци на упадъка.

Райън безмълвно я въведе през тясната портичка в обора за конете, където тихо пръхтене и мляскане показаха, че бойните коне на шерифа и другарите му също са получили заслужената си вечеря. Добре познатият мирис на топла конска кожа, на седла и стара слама, на дърво и фураж означаваше за София повече, отколкото спътникът й можеше да предположи.

Оборите на Хоукстоун винаги бяха тайното й убежище, когато дръзкият й темперамент се бунтуваше срещу строгите правила на двора. Между бойните коне на баща си и рицарите му, между кобилите на дамите и понитата на децата тя се успокояваше и възвръщаше равновесието си. Част от ритуалите на детството й беше да се събуди в коравите ръце на баща си, който я носеше обратно към къщата, след като я беше намерил спяща в топлата слама на обора.

Без да се оглежда, Райън я преведе покрай животните и бутна вратичката на стаята за седлата, препълнена със сандъци за фураж. Отведе я в един толкова тъмен ъгъл, че тя едва различи очертанията на тясна стълбичка.

— Качвай се!

Скрита плевня! София се изкатери пъргаво по стъпалата. Нервите й трепереха от изтощение. Усещаше, че е близо до истерия. Какво ли не беше мечтала за бъдещето си, а къде беше сега! Под пробития покрив на един мъртъв саксонски княз, който беше превърнал в ад своя живот и този на близките си.

Райън й беше приготвил постеля: няколко груби одеяла върху купчина старо сено, изненадващо бял ленен чаршаф, върху който я очакваха голямо парче пастет, сирене, месо и стомна вино. Тя се трогна, че той беше загрижен за състоянието й, и в същото време се ядоса, че се отнасяше към нея с недопустима интимност. Първо трябваше да я попита!

— Тук горе няма от кого да се боиш. — Райън усети раздвоението й, макар че почти не я виждаше в здрача.

От другата страна на плевнята имаше четириъгълен отвор, но малкото късче небе, което се виждаше през него, ставаше все по-тъмно. София трябваше да разчита само на онова, което чувстваше и чуваше, но въпреки това усети, че Райън запазваше само с крайно напрежение онази непринудена, равнодушна маска, която я бе ядосала още при първата им среща на кораба.

— Какво се е случило? — Без да си дава сметка за собствените си импулси, тя посегна към ръката му и усети как той се разтрепери от неочакваното докосване. — Защо толкова държиш да не се мяркам пред очите на мъжете? Да не си решил да убиеш Хуго де Броуард? Какво ти е сторил?

Свръхестествената категоричност, с която София бе посочила Хуго де Броуард като източник на гнева му, шокира Райън Фицджордж не по-малко от докосването. Той не беше хлапак с жълто около устата, който не умееше да държи под контрол чувствата си. Каква беше тази дяволска сила, с която момичето проникваше в тайните ъгълчета на ума му и — което беше още по-страшно — на душата му?

— Ти да не си полудяла? Защо да нападам човека, който ми дава хляб и работа? — чу се той да пита, като че беше някаква непозната личност.

— Точно това те питам — отговори с болка София. — Ти кипиш от гняв. Владееш се с последни сили. Защо?

Райън се отдръпна от нея като опарен.

— Напомни ми да ти съобщя, когато усетя нужда да обсъдя плановете си с теб — изръмжа той. — Не си ли имала майка, която да те научи, че най-важните женски добродетели са мълчанието и послушанието?

София изпухтя недоволно. Не биваше да мисли за майка си. С нея щеше да бъде още по-лошо, отколкото с баща й. Тя открай време имаше проблеми, защото не можеше да задоволи високите изисквания на лейди Лилиана. Онова, което майка й щеше да каже за случилото се, беше от нещата, за които сега не можеше да си позволи да мисли.

— Върви по дяволите! — изсъска разярено тя.

— Боя се, че вече съм там — отговори също така нелюбезно Райън. — Яж и заспивай!

Явно и той беше на края на търпението си. Той беше очаквал благодарност и нежност, но не и да разкрият най-тайните му чувства. Обърна се към стълбата и София разбра, че наистина щеше да я остави сама.

От гърлото й се изтръгна безпомощно хълцане. Въпреки всичко не беше в състояние да произнесе думата „Остани!“.

Райън почти се беше скрил в дупката, когато прозвуча отговорът му:

— Престани да се тревожиш за мен. Научен съм да се грижа за себе си.

Майко божия! София скри парещото си лице в ръцете си и изчака, треперейки, докато сърцето й се успокои и дишането й се нормализира. Това трая много време. Не можеше да каже колко време бе минало, когато един от жребците сърдито заудря с копита по вратата на бокса си и издаде недоволството си със сдържано пръхтене. Ръцете й се отпуснаха и железните окови на самотата и отчаянието стегнаха гърдите й.

Какво от това, че той си беше отишъл! Тя не зависеше от него! Тя се чувстваше зле само защото никога през живота си не беше оставала съвсем сама като сега. Около нея винаги бе имало много хора, които се грижеха тя да е добре. Те я забавляваха, обслужваха, развеселяваха или й ходеха по нервите.

София се отпусна върху одеялата, без да удостои примамливите храни дори с поглед. Мислите й непрестанно кръжаха около обезпокояващия мъж, с когото беше свързала пътя си не по свое желание. Не можеше да го разбере. Веднъж се държеше като рицар, друг път като грубиян. Веднъж като нахален наемник, после пък като внимателна бавачка.

Нищо от досегашния й живот не можеше да й помогне да го прецени. Родителите и учителите й не я бяха научили да общува с такива хора. Но инстинктът я предупреждаваше настойчиво да се пази от него…

 

 

— Господи, това е отвратително! Не мога да проумея как живеете така!

София изтри многократно дланите си, защото беше имала глупостта да се опре на мръсния плот на масата в залата, когато една от безбройните котки в Ейлсбъри мина между краката й на лов за един тлъст плъх.

— Защо не се стегнете и не изтъркате проклетата маса със сапунена пяна?

— Господарят забрани! — Бриди я дари с колкото неразбиращ, толкова и сърдит поглед.

— Баронът е мъртъв. Сега имате нов господар — напомни й София.

— Той не се интересува от масите.

София метна дебелата си плитка на гърба и изтърси изпокъсаните си поли. Странната смес от бездействие и мързел, с която жените се примиряваха с дадените обстоятелства, я вбесяваше.

— Какво ще кажете за простата възможност да живеете, без да се отвращавате от цялата мръсотия наоколо? — попита подигравателно тя и Бриди се намръщи още повече.

— Ти май си свикнала на по-добър живот при норманската си господарка, нали? — попита със странен тон тя. — Но каквото си си постлала, на такова ще легнеш, малката. Какво ти обеща напетият ти войник, за да му дариш девствеността си? Красиви одежди? Златни накити и къща? Всички обещават, а накрая се радваш, ако имаш покрив, под който да подслониш хлапетата, с които те е натоварил. Знаеш ли колко жени обикалят страната с войниците, следвани от куп деца?

София изпухтя презрително. Бриди много се лъжеше по отношение на нея. Ала старата жена помисли, че младата не приема сериозно предупрежденията й.

— Ще видиш, миличка — прибави сърдито тя. — Честният мъж никога не би изкушил едно момиче да напусне семейството и службата си. Но какво да говоря, след като вече се е случило? Да видим какво може да се направи. Ти си хубаво момиче и не е редно да се мотаеш в залата. Можеш ли да шиеш?

— Разбира се — отговори възмутено София. Явно всички в Ейлсбъри бяха убедени, че не са я възпитали както трябва.

— Много добре. Ще преровя раклите и ще ти намеря по-добри дрехи. Парцалите, които носиш, не са за почтена жена, а пък ще се наложи да почакаш още доста за копринените рокли, които ти е обещал любимият. Крайно време е да те облечем в прилични дрехи.

София прехапа долната си устна и кимна безмълвно. Прогони беглия спомен за изгубените ракли с дрехи и се опита да изглежда зарадвана, както очакваше от нея Бриди. Бяха я учили да дава милостиня, но не и да приема. Явно съдбата беше решила да й даде няколко добри урока.

Райън Фицджордж срещна към обед една грациозна селянка и я позна само по дебелата медноцветна плитка. Понесла две тежки кофи, тя излизаше приведена от вратата на кухнята. Дългата права рокля от грубо жълто платно беше пристегната на талията с плетен колан. Фините черти под светложълтата ленена кърпа на главата изглеждаха в тази проста рамка още по-прозрачни и съвършени отпреди.

— Какви ги вършиш? — попита той и в гласа му имаше такова смайване, че София остави кофите на земята.

— На какво ти прилича? — изпъшка тя. — Даже грубиян като теб, който знае само да се бие, би трябвало да познае кофите с храна за свинете, когато са под носа му и вонят!

— По дяволите, съжалявам! — Смръщеното му чело пламна, но само за миг. — Ти не си свикнала с такава работа, нали?

Той посегна към тесните й ръце, морно отпуснати, и погледна дланите. Въжетата на кофите бяха оставили широка червена следа върху нежната кожа. Един-единствен поглед беше достатъчен да му покаже, че София никога преди не беше вършила тежка физическа работа. Само белезите от корабокрушението и последвалото го катерене личаха по ръцете й. Без да съзнава какво прави, той нежно помилва с палец изранената кожа.

Тя потрепери от неочакваната нежност и напълно забрави, че кипеше от гняв срещу него. Кръвта във вените й натежа и забави хода си. Изпита чувството, че се намира под водата и лекото, но ясно доловимо течение я тегли неотстъпно към кадифеночерни дълбини. Не забеляза, че устните й се отвориха от само себе си и връхчето на езика нервно навлажни сухата кожа.

— Трябва ли да си играеш на слугиня? — чу се гласът му някъде много отдалеч. — Защо не остана в плевнята над обора, както ти казах?

София понечи да отговори, но езикът отказа да й служи. Погледна в ясната синева на очите му и се почувства като стоплена от лятното слънце.

— Трябва да издържиш още малко. Повярвай ми, ако успея да убедя шерифа в способностите си, това ще бъде от полза и за теб.

София се вслушваше в тона на думите му, не толкова в съдържанието. Изведнъж й стана приятно, че той се грижеше за нея, защото от силните му ръце струяха сила и увереност. Под пронизващия син поглед тя загуби всяко усещане за действителност. Разтвори се и се удави в черните зеници, които отразяваха образа й с необичайна острота.

Райън Фицджордж също бе повлечен във водовъртежа от чувства, който се бе образувал между тях само от докосването на ръцете им. Ритъмът на сърцето му се нагоди към нейния. Мекият аромат, който се излъчваше от кожата й, го обгърна, привлече го към нея, прогони вонята на кофите с храна за свинете и на мръсния, разкалян двор. Без да съзнава какво прави, той се наведе и нежно докосна полуотворените, блестящи устни със своите.

София се надигна насреща му и бе възнаградена с безкраен миг на нежна сладост. Леката целувка я заля като вълна, чиито гребени достигнаха до най-скритите кътчета на сърцето й. Усещането беше толкова ново и силно, че в първия момент тя не разбра какво се случваше с нея. Ала още докато се учудваше, грубо дръпване за рамото разпръсна омаята на чудото.

Тя се олюля, спъна се в една от тежките кофи, но не падна, тъй като някой я хвана и я задържа на крака. Две силни ръце я притиснаха към грубите брънки на плетена ризница, тя вдигна глава и погледна ужасено в широко мъжко лице, разкрасено от счупен нос. От гърлото й се изтръгна тих вик, после задавено изплакване, защото една груба лапа в обкована с желязо ръкавица размачка гърдите й, докато другата не й позволяваше да се отдръпне.

— Махни си лапите от нея, Ланс! — проговори ледено Райън Фицджордж някъде зад нея, а когато капитанът на шерифа избухна в подигравателен смях, София се потърси от отвращение. Миризмата на гнило, смесица от алкохолни изпарения и развалени зъби, беше непоносима.

— Защо криеш съкровището си от нас, другарю? — ухили се мазно капитанът. — Никога ли не си чувал, че християнският дълг изисква да делим?

София напразно се опитваше да се отърве от безсрамните милувки, които нараняваха гордостта и тялото й.

— Нямам навика да повтарям заповедите си.

Забележката прозвуча небрежно, но подейства. София падна на колене, толкова внезапно се разхлаби хватката около кръста й. Тя скочи светкавично и веднага разбра какво се беше случило. Райън беше извадил камата си и острието беше притиснато в шията на капитана. От раната протече първата капка кръв и се спусна надолу по шията.

— Заповеди? — изръмжа вбесено капитанът. — Да не си мислиш, че можеш да ми заповядваш, момко?

София се отдръпна назад, неспособна да говори. В главата й цареше хаос от противоречиви мисли, но въпреки това й стана ясно, че тя беше станала повод за отдавна назряващо премерване на силите. Сблъсъкът вече привлече първите зрители. Много скоро около мъжете се образува кръг. И двамата извадиха мечовете си.

— Да си довършим работата, Ланс! — предложи Райън със студена любезност, която прозвуча по-страшно от всяка заплаха.

София никога не го беше виждала такъв, с безмилостното изражение на напълно съсредоточен воин, с излъчването на смърт и опасност, което уплаши дори Ланс, макар и само за миг.

Капитанът се поколеба.

— Тя ще принадлежи на победителя — или си твърде страхлив, за да се биеш за нея? — предложи равнодушно Райън и София едва задуши вика си в шепа.

Студената провокация я разтърси толкова силно, че тя захапа юмрука си. Как смееше той да се държи като господар на съдбата й? Само защото тя беше достатъчно глупава да се самозабрави, когато я докосваше? Велики боже! Защо и тя не беше намерила смъртта си с Ауди и другите?

Ланс отговори с рев на разярен бик. Двата меча се сблъскаха със звън. Още при първата размяна на удари стана ясно, че тромавият капитан си е намерил майстора в лицето на своя атлетичен противник. Райън парираше силните удари без никакви усилия. Опасните му нападения доведоха дотам, че Ланс само след няколко атаки се строполи на колене. Кръвта рукна като буен поток от смъртоносната рана на шията, която мечът на Черния Райън беше нанесъл точно на мястото, маркирано преди това от камата.

София обърна гръб на страшната сцена. Никога не беше влизала в досег с толкова архаично избухване на грубата мъжка жестокост. Ръцете, които допреди малко я бяха милвали, можеха да убиват — това я уплаши дори повече от последствията, които неминуемо щеше да има случилото се.

Райън беше убил пред нея и пред очите на половината Ейлсбъри!