Валери Лорд
Розите на страстта (4)

Глава 3

— Имаш ли си име, момиче?

София-Роуз подскочи стреснато. Изтерзаното тяло бе отказало да й служи и двамата безмълвно лежаха зад полусрутената скална стена. Имаше чувството, че е дремала така цели часове.

Тя понечи да му отговори, но езикът й беше залепнал за пресъхналото небце, макар че непрекъснато се опитваше да глътне поне няколко капчици от ръмящия дъжд.

— Естествено, че имам име — отговори с голяма мъка тя.

— Тогава ми го кажи, ако обичаш.

Рязката подкана едва успя да задвижи иначе толкова бързата уста на младата дама.

— Името ми е София… — прошепна най-после тя.

Спести си и второто име — Роуз, и допълнението, че е най-голямата дъщеря на лорд Хоукстоун. Имаше основателни причини да мълчи. Първо, в сегашното им положение рангът и произходът бяха без значение и второ, тя имаше страшното чувство, че вече не е достойна да носи името, с което цял живот се беше гордяла.

— София — повтори замислено той, изговаряйки ясно всяка сричка. — Знаеш ли, че името ти идва от древна Гърция и означава мъдрост?

— Иска ми се да бях притежавала това качество и да не бях стъпила на онзи кораб — прошепна горчиво тя, без да се учудва на знанията му. — Защо просто не ме оставите в този ров и не продължите пътя си сам?

— Моята София не само не е мъдра, ами е и дръзка — отбеляза присмехулно спътникът й. — Можеш да ме наричаш Райън, упорита София. Райън Фицджордж, на твоите услуги. Пътуващ рицар, наемник, професионален войник, бездомник, скитник, разбойник, избери си онова, което ти харесва!

София-Роуз де Камбремер никога не беше влизала в близък досег с някоя от изброените професии. Ала си беше създала някаква представа за тях и Райън Фицджордж беше опасно близо до нея. Бе едър като атлетичния й баща, разкъсаната риза под кожения елек разкриваше силни, мускулести гърди и импониращо широки рамене. Дори само начинът, по който беше клекнал до нея в тревата, я предупреждаваше да внимава. Той беше обграден с предизвикателна аура от естествена мъжественост и сила, която я накара да отвърне несигурно поглед, без да смее да проговори.

Той явно не й се разсърди. Потънал в мислите си, отново разтърка подутината, която вече беше наситеносиня. След малко от устата му излезе нещо средно между проклятие и въздишка.

— Трябва да открием в коя част на крайбрежието сме попаднали — проговори с пъшкане той. — Трудно е да се прецени дали бурята ни е отвлякла на север или на юг. Нищо не помага. Трябва да продължим, докато намерим отговор на въпроса.

— Искам да си ида вкъщи! — проплака София и копнежът по топлата бащина къща я накара за миг да забрави света около себе си. Копнееше да се хвърли в нежните ръце на майка си и да се наслади на грижите й. Пожела отново да стане разглезеното малко момиче, което твърдо вярваше, че хората наоколо нямат друга работа, освен да изпълняват капризите му.

— Ако ми кажеш в каква посока трябва да тръгнем, за да стигнем до дома ти, съм склонен да те послушам — изръмжа саркастично рицарят. — Глупавите вайкания няма да помогнат.

— Как разговаряте с мен! — Мъничка искрица от вродения й необуздан темперамент проблесна отново, но пожъна само нови подигравки.

— Гордата София, виж ти! Аз не съм човек, пред когото трябва да докажеш, че си добре възпитана слугиня. Не съм даже човек на честта, така че спокойно можеш да си спестиш излишните учтивости.

— Какъв си тогава? — попита рязко тя и в тона й имаше следи от пренебрежение. Фактът, че му беше заговорила на ти, го накара да вдигне смаяно вежди.

— Мъж, който умее да мисли с главата си, дори когато вътре се е скрило цяло гнездо стършели и тялото му е разбито — отговори след кратка пауза той, станал изведнъж по-достъпен. — Трябват ни дрехи и оръжие, храна, хладна напитка и убежище, в което да се погрижим за раните си и да поспим спокойно.

Дрехи? София най-сетне разбра в какво безнадеждно положение беше изпаднала.

— Много ми е студено — прошепна нещастно тя.

— И на мен — отговори рязко мъжът и голяма част от гнева му се дължеше на факта, че не беше в състояние да й помогне. Тя изглеждаше толкова слабичка и умърлушена, че му се дощя да я прегърне и утеши. Но много по-добре беше да събуди темперамента й, а с него и волята за живот. — Най-добре е да продължим напред, така ще се стоплим. Хайде, студена София, за момента не виждам друга възможност!

Девойката стисна зъби и успя да се изправи на колене. Опита се да събере поне част от косите си на тила, защото кичурите непрекъснато падаха в очите й. Но нямаше никакъв парцал, за да задържи сплъстената, лепкава маса. Само тясната златна верижка се вряза дълбоко в кожата на тила. Пръстенът на Джъстин! Залогът за любовта му, за годежа им!

Скъпоценният камък струваше цяло състояние, но в този миг тя беше готова да го даде само срещу едно топло палто. Пък и в сегашното й положение подобна скъпоценност щеше да събуди само подозрение. Може би спътникът й беше алчен и щеше да я убие заради него. Вярно, беше я спасил, но на каква цена?

— Ставай!

Райън я дръпна доста грубичко и едва не й извади рамото. Ала сърдитите думи така и не излязоха от устните й, защото след това напрежение той се олюля и едва не се строполи във влажната трева. Раната на главата му създаваше проблеми. София знаеше, че в този момент светът се въртеше пред очите му и стомахът му се преобръщаше.

— Вие ти се свят, нали? — прошепна съчувствено тя. — Раната на главата ти е виновна. Опитай се да се опреш на рамото ми, ще ти стане по-добре…

Макар и неохотно, Райън прие предложението и въпреки болките, се учуди колко силно беше крехкото момичешко рамо. Отдаде го на работата й като слугиня, без да подозира, че дъщерята на господаря от Хоукстоун дължеше силата и гъвкавостта си на рано започналите уроци по езда и редовните упражнения.

Освен това мъдрата й майка се беше погрижила всичките й дъщери да се обучат да стрелят с лък и да си служат с ножа не по-зле, отколкото с готварската лъжица или с фината игла за бродерия. Това противоречеше на царящите нрави, но господарката на Хоукстоун имаше свои възгледи за живота.

— Каква жалка двойка сме — ухили се Райън и както винаги потърси убежище в черния хумор. — Само при вида ни и най-изпеченият негодник ще хукне да бяга. Да не говорим, че не носим нищо, което би могло да привлече вниманието му.

София стисна зъби с такава сила, че челюстите й се схванаха. Това беше случайна забележка — или той подозираше, че тя носи до сърцето си съкровище, което надминаваше и най-смелите му представи? Трябваше да скрие пръстена и верижката веднага щом й се удадеше възможност.

— Разбира се, като изключим твоята личност — прекъсна мислите й той. — Ти си апетитна хапка за всеки изгладнял мъж, особено ако те измият и срешат.

София се стегна, за да удържи на тежестта му, и не отговори. Закле се, че ще избяга от спътника си при първия благоприятен случай. Тя го съжаляваше, а той й говореше толкова грубо и неучтиво, че постоянно предизвикваше гнева й.

Странното му чувство за хумор, липсата на уважение и необяснимата енергия, която излъчваше, я успокояваха и дразнеха едновременно. Тя си мислеше, че познава мъжете и беше изпробвала задоволително способността си да властва над тях, като беше подлудила Джъстин. Но Райън Фицджордж явно беше от друга порода.

Райън също изпитваше странна смесица от съчувствие и възхищение, докато се взираше в сведената тъмна главица. Разкошните къдрави коси изглеждаха твърде тежки за финия череп. Въпреки това нежно очертаното лице и споменът за пламтящо зелените котешки очи съдържаха обещание за красота и грация. В момента тя не беше нищо повече от една дрипава женичка със зачервени, постоянно сълзящи очи и неуравновесен темперамент, но нещо му подсказваше, че не бива да я подценява.

Все пак той не можеше да си обясни, дори като се имаше предвид шокът, който беше изживяла, откъде идеше дълбокото, едва скривано отчаяние, което я изпълваше. Защо момичето не се радваше, че се беше спасило? Защото спътниците му бяха загинали? Или сцената на кея, която беше проследил, криеше ключа за загадъчното й поведение?

Тя ли беше момичето в тъмна наметка, което се целуваше с благородника? Любовница, съкрушена от раздялата? Не можеше да бъде сигурен, защото разстоянието беше твърде голямо и тъмно облечените фигури си приличаха. Единственият ясен спомен беше старата благородна дама, която командваше слугите си. Малката слугиня със сигурност не плачеше за господарката си.

Шумното къркорене, с което стомахът на София скоро възвести глада си, надви дори монотонния вой на вятъра. Райън повече усети, отколкото чу своя отговор. Двамата се бяха спасили от капризното море, но сега съществуваше сериозна опасност да загинат от глад и изтощение.

— Съжалявам, малката — пошепна съкрушено той. — Остатъкът от провизиите ми отиде на дъното на морето заедно с меча и коня ми. Трябва ни гора или поне поток!

— Горите принадлежат на краля. — София беше добре запозната с новите ловни закони на родината си. — Никой няма право да ходи на лов без позволението му.

— Кажи го на стомаха ми — изръмжа Райън. — Дори кралят не може да изисква от мен да умра от глад, ако намеря спасение в скъпоценните му гори.

София поклати пренебрежително глава.

— И как ще уловиш своето спасение от гладна смърт? С голи ръце?

— Е, дрехите ми може да не са особено елегантни, но все ще намеря парче кожа за прашка.

— Ето ти удобен случай да загубиш главата си! Ако те хване някой горски, ще те окачи без съд и присъда на най-близкото дърво. Знай, Райън Фицджордж, че на този остров бракониерите не доживяват до дълбоки старини!

В думите й имаше такова презрение, че кръвта се качи в главата на мъжа.

— Добре де, ще изчакам, за да видя как гладът ще победи скрупулите ти! Тогава острото ти езиче ще замлъкне, премъдра госпожичке! Сигурен съм, че е само въпрос на време, докато бъдеш готова да дадеш живота си за печено зайче или рибка. Утре, бих казал, или най-късно вдругиден, ако не намерим село.

София сведе глава. Имаше смътното подозрение, че той надценяваше съпротивителните й сили. Никога досега не беше гладувала. В Хоукстоун и най-долните ратаи ядяха до насита, а трапезата в голямата зала можеше да се мери с кралската. Даже към края на зимата не липсваха ароматни подправки, консервирани плодове и крехко печено. Само при мисълта за всичко това стомахът й се сви на топка.

— Защо говориш за утре, като не знаем дали ще преживеем днешния ден! — въздъхна потиснато тя, макар да се презираше, че хаби всичките си мисли за нещо толкова маловажно като глада.

Ауди и другите вече не изпитваха глад, но със сигурност щяха да заменят къркорещите си стомаси за малкото живот, който й беше останал.

— Смелост, момиче! — окуражи я изненадващо Райън. — Ако бяхме попаднали на север, щеше да бъде много по-лошо. Там брегът е опасен и почти не се срещат хора.

— Кой твърди, че не сме попаднали на север? — София отказа да повярва на искрицата надежда, която се криеше в думите му.

— Дърветата на хоризонта. Ако това са последните дървета на Ню Форест, както предполагам, значи морето ни е изхвърлило на сушата в близост до устието на Солент.

София беше твърде уморена, изтощена и гладна, за да възрази или да изрече други предположения. За нея новата гора на краля беше толкова отдалечена от родния Хоукстоун, че й беше все едно дали вървяха на север или на юг. Когато след неколкочасово мъчително ходене наистина навлязоха в гора и Райън с много ругатни и молби я завлече до малко езеро, захранвано от бистро поточе, тя стигна дотам само благодарение на отчаяното желание за спасителна глътка вода.

София се свлече на колене във влажната трева на брега и пи до насита направо от езерото, без да види изворчето. Водата с вкус на желязо и билки й се стори по-вкусна от най-доброто вино. Вместо да поема водата с шепи, тя потопи лице в езерцето и пи, пи, пи… докато силната мъжка ръка безмилостно я издърпа назад.

— Какво, по…

— Не забравяй от време на време да си поемаш въздух — посъветва я ухилено Райън. Белите му зъби, по които не се виждаше нито една дупчица, блеснаха в полумрака на гората.

София посегна механично към клончетата кресон, които растяха наблизо, и задъвка свежите листа. Откъсна и за него и му ги подаде.

— Искаш ли? Много са вкусни!

Свежата зеленина прогони сухотата в устата й, но стомахът й се разбунтува още по-силно.

— Благодаря ти, но този малък рай крие нещо по-добро от свежа зеленина. — Райън се огледа като опитен ловец. — На здрачаване животните ще дойдат да пият вода и с малко търпение…

София приглади разбърканите си къдрици и изтощено потърси опора в близкото дърво. Не знаеше от какви източници на сила черпеше той увереността си. Знаеше само, че изтерзаното й тяло крещеше за почивка, а изранените й стъпала бяха напълно безчувствени.

— Ти явно си на края на силите си, малката — неочаквано мекият му глас проби мъглата на замайването й. — Ей там има място, където можеш да си починеш. Ела. Още само няколко крачки и ще можеш да заспиш.

Тя примигна с парещите си очи и видя протегната ръка, която сочеше към преобърнато дърво край извора. Гигантското коренище се издигаше като наклонен покрив, тъй като короната се беше захванала за другите дървета. Под нея се беше образувало гнездо от шумолящи листа, борови иглици и треви, изравнено от горските обитатели. Сухо убежище!

София не дочака нова подкана. Промъкна се на четири крака между клоните и без колебание се изтегна на меката постеля. Само след секунди равномерното вдигане и спускане на гърдите й показа, че е потънала в съня, от който тялото й крайно се нуждаеше.

Райън Фицджордж, който охлаждаше раната на главата си с кал от езерото, я наблюдаваше с нежност. Мръсната, но съвършено оформена ръка беше положена кротко върху ложето от листа и мъх. Отворена като мида, тя излъчваше такова доверие, че той процеди през зъби ядно проклятие. Никой ли не я беше научил да се пази?

Той изобщо не можеше да си представи, че съдбата му беше дарила за спътница госпожица от благороден произход. Не защото нямаше представа как живееше това съсловие, а защото знаеше твърде много за благородните дами. Физическата сила и упоритостта, които момичето беше проявило, докато вървяха насам, нямаше нищо общо с префърцунеността и високомерието, които го отвращаваха у благородните дами. Особено го дразнеше абсолютната им увереност, че самият факт на раждането им в определено семейство вече изискваше преданост, обожание и вечно възхищение.

Тази малка София заслужаваше много повече да й се отдаде уважение. Тя явно имаше деветте живота на котката, щом беше оцеляла след корабокрушението, трудното катерене и целодневното ходене. Какво момиче!

Беше му трудно да отмести поглед от нея, но сега имаше по-важна работа, отколкото да се възхищава на изтощеното котенце в шумата.