Валери Лорд
Розите на страстта (17)

Глава 16

София проследи с поглед Райън, който прекоси залата на Ейлсбъри с дълги, енергични крачки, нареждайки нещо на двамата мъже, които го придружаваха. Той оставяше впечатлението, че никога не е правил нищо друго, и тя отлично разбираше, че му се подчиняваха не от страх, а защото излъчваше увереност и спокоен авторитет. При това не беше променил нито начина си на обличане, нито леко подигравателния си говор. Ако притежаваше нещо ценно, това беше изключително умната глава на раменете си и скъпите оръжия на колана.

— Ти го обичаш, нали?

Доволният глас на Бриди накара София да почервенее от срам и смутено да отмести поглед. Вече и по лицето й ли личеше, че не е господарка на сърцето си?

— Аз не съм единствената, която гледа след него — отговори с привидна небрежност тя и посочи с брадичка към Нати и Изолт. Двете застилаха пода с нова слама, примесена с горски билки, и бяха прекъснали работата си, за да зяпат Райън.

— Но си единствената, на която той държи — засмя се Бриди. — Ти, момиче, знаеш как да задържиш мъжа.

София се изчерви отново, защото при тази забележка съвсем естествено си спомни безумията, които двамата вършеха в леглото. Онова, което ставаше между тях, нямаше нищо общо с любовта между високопоставените люде, която тя беше опознала в Нормандия. Щом се сетеше за леглото, винаги изпитваше срам. Любенето беше прекрасно, но това със сигурност не беше любовта, която щеше да познае в прегръдките на Джъстин д’Амонсек. Тази любов беше грешна, забранена, а междувременно тя се беше пристрастила към нея като към наркотик.

Бриди се забавляваше със смущението й. Откакто й бе дала красивата саксонска одежда, тя беше като преобразена. Не се отделяше от София и с готовност предаваше нарежданията й на прислугата. Сега тя беше повече икономка и домакиня, отколкото простата готвачка, за каквато се представи при пристигането им. Бриди се променяше едновременно с къщата и крепостта.

Стените блестяха прясно варосани, чистите подове бяха настлани с прясна слама, слугините лъскаха пейките и масите след всяко ядене, а светлата стая в кулата се бе превърнала в блестящо от чистота помещение, където жените седяха зад чекръка и станът тракаше безспир. София дори беше решила да замени излинялото знаме на Ейлсбъри с ново, изтъкано от самата нея, но работата беше трудна и тя напредваше бавно.

Днес задачата й беше да нахрани войниците, изпратени от Хуго де Броуард и донесли куп новини. На Великденския празник кралят беше наредил на хората си да се готвят за война. Този път опасността идеше от далечното кралство на датчаните. Шпионите бяха донесли, че крал Кнут искал да се съюзи с херцог Робърт, бунтовния син на Вилхелм, за да подчини отново Англия.

Датчаните възнамерявали да нападнат през лятото с бързите си кораби, натоварени с жестоки воини. В Англия още беше жив ужасът от миналите им нашествия. Цялата страна трябваше да се въоръжи, да се укрепи и да бъде готова за борба. Шпионите на Хуго бяха осведомили господаря си какво вършеше Райън в Ейлсбъри и шерифът беше останал толкова доволен, че бе потвърдил намерението си да го остави като капитан на крепостта, а сега го снабдяваше с нови оръжия и хора, както беше заповядал кралят.

— До известна степен и ти си причината той да си спомни най-сетне, че има дълг към Ейлсбъри — продължи замислено Бриди. — Вече бях престанала да се надявам.

София погледна въпросително старата жена.

— Какво искаш да кажеш?

— Още ли не си разбрала? — Бриди смръщи чело. — Значи той е мълчал и пред теб?

— Няма ли най-сетне да ми обясниш? — София усети опасност и напрежението я накара да се върне към господарския тон, който се стараеше да избягва.

Бриди обаче не беше от жените, които се плашеха лесно.

— Какво толкова има да ти обяснявам? — Тя вдигна рамене. — Ейлсбъри го чакаше и той се върна!

— Какви ги говориш? — София разтърси глава. — Ако шерифът беше решил друго, сега щяхме да се влачим голи и боси по пътищата на страната. Имахме нещастието да му се изпречим на пътя, докато препускаше към Ейлсбъри, това е единствената причина, поради която сме тук.

— Никога не съм помисляла, че ще бъда благодарна на онази тлъста норманска свиня — въздъхна Бриди. — Но явно небето има пръст в тази работа. Крайно време беше божият ред да бъде възстановен.

— Докога ще продължаваш със загадките? Няма ли най-после да ми кажеш, каквото имаш да казваш? — попита нетърпеливо София.

— Наистина ли трябва да облека мислите си в думи, момиче? Убедена съм, че ти го подозираш отдавна, ако не си го знаела от самото начало. Твоят красив воин не е никой друг, освен Райън от Хайт, най-младият син на саксонския княз Джордж Ейлсбъри и съпругата му, почтената норманска дама Бертранда.

— Но той се казва… — София прехапа устни.

Естествено — Фицджордж не означаваше нищо друго, освен син на Джордж! Даже кралските синове се наричаха Фицуилям, когато им харесваше.

— Можеш ли да го докажеш? — попита с предрезгавял глас тя.

— Той е копие на баща си, когато беше млад, само очите са от лейди Бертранда. — Бриди понижи глас. — Първо го помислих за призрак. Но като видях как реагира на саксонската ти одежда, повярвах. Той позна дрехата, която майка му трябваше да облече за сватбата си, но отказа. Тя не искаше да се омъжи за барона, той също не я искаше, но тя беше цената, която той трябваше да плати за позволението да се върне вкъщи. Кралят искаше да ни направи нормани и смяташе, че това става най-лесно в брачното легло.

— Бедничката…

Бриди изпръхтя.

— Мисля, че господарят не я уби само защото беше непрекъснато бременна. Той искаше да има синове. Силни синове, които да възпита в омраза към краля и към всичко норманско. Затова не се успокояваше, а засаждаше семената си едно след друго в крехкото й тяло. След последното раждане отчаянието победи слабостта и тя избяга.

— Значи Райън е…

— Кърмачето, което майката изостави, убедена, че и без това ще умре като всички други.

— Майко божия, какъв ужас! — София разтри пулсиращите си слепоочия. — Как е било възможно нещастното сираче да оцелее?

— Аз го отгледах. — Саксонката избягна погледа й. — По същото време и аз родих дете, момиче. Родих преждевременно и детето умря при раждането, но имах мляко и откърмих сина на барона. Едвам го бях научила да ходи, когато баща му тикна в ръката му първия дървен меч. Искаше да направи от него саксонски воин и когато малкото момче не изпълняваше нарежданията му дословно, го наказваше безмилостно.

София гледаше готвачката с разширени от ужас очи. Но Бриди не можеше да престане да разказва, след като веднъж бе нарушила дългогодишното си мълчание.

— Когато посмееше да се усмихне, да попита за майка си или да прояви слабост, получаваше жестоко наказание. Въпреки това господарят не успя да го прекърши. След като за първи път победи баща си в честен двубой, Райън изчезна. Баронът беше сериозно ранен и трябваше да пази леглото. Райън си тръгна, без да каже никому нито дума, дори на мен. Взе само кон, меч и дрехите, които бяха на гърба му.

— А бащата?

Бриди вдигна рамене.

— Нали видя какво беше тук. Душата му беше болна от много години, но изчезването на момчето беше последният удар, от който тялото и духът му никога не се възстановиха. Подаграта, омразата и пиянството го превърнаха в развалина. Накрая не позволяваше дори да чистим къщата. Искаше да разруши всичко, и най-напред себе си.

София продължаваше да търка слепоочията си. Какво свързваше Райън със замъка на баща му? Защо не беше казал истинското си име, защо не беше влязъл в дома си като законен наследник? Защо тя трябваше да узнае всичко това от Бриди, а не от него?

— Благодаря на милостивата божия майка, че нещата се промениха. — Бриди се прекръсти смирено. — Ейлсбъри ще си възвърне старата сила, водено от законния наследник.

София беше твърде развълнувана, за да сподели оптимизма й. Райън Фицджордж се беше научил отрано да не вярва никому, освен на себе си. Затова подминаваше със смях и катастрофите, и фантастичните случайности. Онова, което го привличаше, със сигурност не беше завръщането в Ейлсбъри, а фактът, че му се удаваше възможност да докаже пред гроба на баща си провала на плановете му.

С проницателността на влюбена жена София проумя, че той беше видял, научил и преживял твърде много, но мекотата, вярата в бога и търпението не бяха станали част от характера му. Той не беше разбрал какво означава и какво може любовта.

С това прозрение дойде и друго: редом с такъв мъж не й беше съдено да бъде щастлива. Какво ли щеше да стори, след като тялото й му омръзнеше и игричките в леглото почнеха да му досаждат? Сигурно щеше да я отпрати и да си потърси друга жена.

— Я стига! — Бриди я раздруса здраво. — Какви са тези физиономии? Би трябвало да си доволна. Направила си фантастичен улов, момиче, последвала си сърцето си и сега спиш на меки възглавници. Той те определи за господарка на тази къща и ти си длъжна да работиш усърдно, за да не съжали за решението си.

София отговори само с тежка въздишка. Би дала половината си живот, ако можеше точно в този момент да чуе майчиния си съвет, но господарката на Розовата кула принадлежеше към друг живот. Тя трябваше сама да се справи с последствията от безумието си. Въпреки повелите на разума, тя се бе отдала на мъж, който никога нямаше да отговори на чувствата й. Тъкмо безчувствеността го правеше така самоуверен, ненараним и иронично дистанциран.

На всичкото отгоре той притежаваше способността да чете в душата й като в отворена книга. Още първия път, когато съзнателно се опита да го избягва, той я причака в подножието на витата каменна стълба и поиска обяснение за обидното й държание.

— Нищо не се е случило. — София се стараеше да не гледа в спокойните сини очи. — Имам си работа, нали виждаш…

— Впечатлен съм — подигра се Райън. — Но в домакинските работи ти си толкова веща, че те не изискват изключителното ти внимание. След като измете стените като вихрушка и почисти дори оръжейната от паяжини, сигурно си започнала да страдаш от липса на нови предизвикателства. Какво се върти зад ясното ти чело, котенце? Научих се да се боя от тайните ти планове.

— Ти не се боиш от нищо — изтърси ядно София. — Иначе нямаше да си играеш на капитан точно тук, Райън от Хайт!

— Знаех си — кимна невъзмутимо той. — Бриди не може да не се раздрънка. Нека си говори, думите й нямат значение.

— Ти си наследник на този дом!

— Не съм — отговори все така спокойно той. — Истинският наследник е брат ми Бертран. Но не съм сигурен, че той ще напусне любимата си Нормандия, за да командва в това гнездо на плъхове.

— Въпреки това ти имаш много повече право да бъдеш тук, отколкото Хуго де Броуард. Защо не идеш при краля и не го помолиш да вземе решение в твоя полза?

— Кой ти казва, че той ще се произнесе в моя полза? Знаеш ли колко васални имения в това кралство се намират в саксонски ръце? Толкова са малко, че можеш да ги преброиш на пръстите на двете си ръце!

— Ти си със смесена кръв — напомни му упорито София.

— И очакваш да се гордея с този факт, така ли? — осведоми се иронично Райън. — Аз не съм нищо повече от плод на узаконено с кралска заповед насилие. Не държа да предявявам права, които се позовават на един такъв акт, котенце! Отказах се от тях в мига, в който напуснах този дом. Направих го в пълно съзнание и до днес не съм съжалявал. Как да поискам нещо, което напуснах с най-голямо удоволствие?

София го погледна втренчено и потрепери от хладината в очите му. В същото време бурният й темперамент закипя.

— Това е глупост! — изкрещя раздразнено тя.

— Аз го наричам гордост — отговори любезно рицарят. — За мен тя е единственото мерило.

— И защо, в името на всички светци, позволяваш на гордостта си да служи на Уинчестърския шериф? — изсъска вбесено тя.

— Какво безчестно има в това? Нима не одобряваш, че наказах Ланс, когато насили и уби малката Мери? Кой трябваше да го направи, ако не аз?

— Не е там въпросът! — извика София и затропа с краче.

Той й се надсмиваше. Делото му беше почтено, но сарказмът, с който го описваше, му отнемаше всяка безкористност. Така тя не можеше да разбере дали беше действал и по друга причина, а не само защото искаше да демонстрира изключителните си способности пред шерифа. Сигурно за него нямаше значение дори обстоятелството, че Ланс се беше нахвърлил като вълк върху малката Мери само защото не можеше да има нея, София.

— Не си и помисляй да ме правиш герой, котенце! — посъветва я приятелски Райън. — Аз не съм рицар в блестяща броня, който утешава слаби девици. Аз съм мъж, който умее да си служи с оръжията и продава таланта си на онзи, който предлага най-много.

— А какво съм аз за теб? — София едва не си отхапа езика. Как можа да му зададе този въпрос!

— Какво искаш да чуеш от мен? — Цветът на очите му се смени, но гласът остана все така безстрастен. — Признание в безсмъртна любов? Поезия? Звуци на лютня, уверения в преданост? Защо да не бъдем честни един към друг, котенце? Аз те искам също толкова силно, колкото ти мен, и докато е така, всичко е наред! А сега престани да пълниш хубавата си главица с неща, които не са важни.

Той я хвана за раменете, целуна я грубо по устата и изчезна. Тя го чу да свирука мелодия, в която разпозна кръчмарска песен, чута в Нормандия. Свирукането бързо заглъхна.

Сърцето й биеше с все сила, грубо целунатите устни я боляха. Тя се облегна на стената, за да облекчи треперещите си колене, и се опита да си възвърне самообладанието. Но си знаеше, че няма да успее. Беше загубила всичките си опори.