Валери Лорд
Розите на страстта (20)

Глава 19

Кулите на Уинчестър се открояваха ясно на фона на синьото небе. Поройният дъжд беше отмил мръсотията от улиците и през целия следобед достопочтеният град на брега на Итън се представяше пред посетителите си като перлата на кралството. Могъщ, богат, уважаван. Увенчан от кралския замък. Пъстри знамена плющяха от вятъра. Мъжете и жените, които се блъскаха по улиците, си имаха по-важна работа, отколкото да се занимават с рицаря, който предпазливо насочваше коня си през навалицата.

Той беше само един от многото, които служеха на краля и имаха работа в града. Мъже в брони, накичени с опасни оръжия, които умееха да се бият. Този тук изглеждаше особено добре с ясносините си очи и немалко момичета се спираха, за да го огледат и да му се усмихнат подканващо.

Ала нито едно не извика ответна реакция в погледа му, който се плъзгаше по човешките лица внимателно и хладно. Беше виждал много големи градове и този не го впечатляваше особено.

Райън Фицджордж идваше за първи път в стария кралски град Уинчестър, основан от римляните и наречен Вента Белгарум. Англосаксонските крале на Есекс бяха сменили името му. По времето на саксонския крал Алфред Уинчестър стана най-могъщият и уважаван град в целия остров. Райън неволно се запита какво беше накарало Завоевателя да повери тъкмо този град на негодник като Хуго де Броуард. Само факта, че шерифът беше норманин, или принудата да поддържа духа на съюзниците си?

Той мина покрай голямата катедрала с манастира, в която беше коронован крал Вилхелм, и потърси най-пряката улица към замъка. Трябваше да споделя пътя с безброй каруци, войници и други ездачи, да напредва между пазарски щандове, търговци, безделници и зяпачи. Уинчестър все повече му заприличваше на проклет мравуняк. Как щеше да свърши бързо работата си в това гъмжило, за да се върне по-скоро при София?

Погледът му спря върху стоката на един търговец на платове, който тъкмо хвалеше на елегантно облечения си клиент топ тежка зелена коприна. Материята беше в смарагдов цвят и безупречната й повърхност блещукаше като прозрачно стъкло. Зелена като очите на София, когато се самозабравяше в прегръдките му и издаваше онези кратки въздишки, които го подлудяваха. Велики боже, в одежда от тази коприна, с нападали по раменете медноцветни къдрици тя щеше да засенчи слънцето.

Само че любимата му май не обръщаше особено внимание на красивото облекло и накитите. Още една точка, която му подсказа, че той всъщност не знаеше нищо за нея. Какво ли щеше да каже, ако й занесеше няколко дължини от коприната? Глупости, а той с какво щеше да ги плати?

С тихо проклятие, което съдържаше както съжалението, така и гнева му от факта, че е неплатежоспособен, той се опита да прогони упорития спомен за нощта, когато се любиха за последен път в градината. Това чувствено сбогуване просто не искаше да му излезе от главата.

Със сигурност на земята нямаше друга жена, която даряваше мъжа си с такава гореща страст, без да иска нищо в замяна. Която беше напълно свободна и изпълняваше без задръжки всички желания на любимия си, а освен всичко това го даряваше със сърдечна топлота, за чието съществуване досега изобщо не бе подозирал.

— Направете път, хора! Път за господаря на Хоукстоун и свитата му! Път!

Впечатляващо шествие от въоръжени до зъби мъже начело с великолепно знаме придружаваше величествен рицар върху грамаден боен кон. Мъжете напредваха, без да бързат. Райън също трябваше да се отдръпне настрана. Направи го с гордото спокойствие на човек, съзнаващ собствената си стойност, и с това събуди вниманието на водача.

За момент погледът на водещия рицар улови изпитателно неговия и Райън едва не извика. Под красиво извити руси вежди го погледнаха светли, пронизващи очи. Очи с цвета на морето на самотен плаж, очи с дълбочината на шлифован смарагд, чиято светлина проникна в душата му. Очите на София!

— В името на бога, не можете ли да отстраните жребеца си от стоката ми, уважаеми рицарю? Може да замърси платовете ми!

Възбуденият търговец, кръгъл като бъчва и шумен като палячо, върна Райън в действителността. Той стегна юздата на коня си, защото не желаеше да си има ядове, и реши да се възползва от случая и да поразпита търговеца.

— Бихте ли ми казали кой е рицарят, който мина преди малко?

— О, господине, вие явно сте чужд тук! Всички го познават. Това беше сеньорът на Хоукстоун! Един от най-приближените съветници на краля и най-смелият рицар на кралството. Рейнал де Камбремер, бивш норманин с голямо влияние.

— Благодаря!

Потънал в мислите си, Райън продължи пътя си. Де Камбремер… Естествено той вече беше чувал това име. Всеки, който носеше меч и участваше в турнири, познаваше де Камбремер. Той принадлежеше към рицарите, които бяха спечелили голямата битка при Хейстингс заедно с краля. Сигурно отиваше към петдесетте, но беше запазил силата си. Може би беше прекрачил зенита на живота си, но все още представляваше впечатляваща личност. Човек, когото никой не би рискувал да разгневи. Човек, който беше далече от неговото мъркащо котенце, колкото земята от небето.

Каква глупост, да си помисли, че този мъж може да има нещо общо със София! Сигурно защото през цялото време мислеше за нея, а очите на известния рицар и нейните доста си приличаха. Ако не я виждаше непрекъснато пред себе си, сигурно нямаше да му хрумне да потърси такава абсурдна връзка.

Стражите на наблюдателната кула полагаха огромни усилия да овладеят непрестанния човешки поток от града към замъка. Райън се видя притиснат между търговци и селяни, между слугини и матрони, рицари и конници. Най-сетне дойде и неговият ред да съобщи къде отива.

— Сеньор де Броуард? Велики боже, ще трябва да се въоръжите с търпение, добри човече — отговори добродушно въоръженият с алебарда страж. — Кралят пристигна тук преди три дни и оттогава всички непрестанно изпълняват заповедите му и разнасят посланията му по цялата страна. Най-добре попитайте стражите пред голямата зала, където е сега лордът.

Кралят. Затова значи бяха всички тези знамена и навалицата от рицари и воини. Райън се поколеба, но в крайна сметка продължи към голямата зала. Предаде коня си на един ратай и прекоси бавно огромния двор на замъка. Навсякъде се виждаха групи мъже и разговорите, които долавяше, се въртяха изключително около предстоящото датско нашествие.

Непосредствено преди входа към палата бяха застанали група рицари в скъпи дрехи, сред които Райън забеляза едрата фигура на Рейнал де Камбремер. Лордът отговаряше на поздравите на многото си приятели, но изразителното му лице не се усмихваше. Той изглеждаше загрижен, ако не измъчен.

Райън се поддаде на спонтанния си импулс и пристъпи по-близо. Вече не можеше да каже по какво си приличаха рицарят и София, но известната личност въпреки това привличаше вниманието му.

— Все още ли няма новини за дъщеря ви, де Камбремер? — попита един от мъжете и сеньорът на Хоукстоун веднага се обърна към заговорилия.

— Не — отговори той със спокоен, дълбок глас. — Като че е потънала в земята. Но ние не губим надежда. Изпратил съм лодки във всички пристанища и канали.

— Нещастието стана преди повече от два месеца. Мислите ли, че е редно да храните напразни надежди? Красивата ви съпруга сигурно е много разстроена.

Въпросите и отговорите отекнаха като гръм в главата на Райън. Разумът му все още отказваше да събере подробностите в едно цяло, но сърцето му спря да бие и той се задъха.

— Ако София беше мъртва, ние щяхме да го знаем, повярвайте ми. Родителите усещат, когато с децата им става нещо лошо. — Убедеността, с която говореше сеньор Хоукстоун, беше толкова впечатляваща, че никой не посмя да възрази.

Групата се раздели, повечето мъже тръгнаха към палата. Заслепен, Райън се сблъска с един от рицарите, които като него бяха следили разговора.

— Прощавайте — извини се с предрезгавял глас той.

— Няма нищо — ухили се другият и го удари по рамото. — Вие май сте нов тук. Никога не съм ви виждал. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, с някои сведения, ако нямате нищо против — отвърна с пресекващ глас Райън. — Случайно чух част от разговора. Стана дума, че дъщерята на господина е била сполетяна от нещастие…

— Да, историята е много тъжна — отговори с готовност мъжът. — През пролетта най-голямата дъщеря на лорд Хоукстоун трябваше да се завърне от Нормандия. Беше там на посещение при баба си и на път към острова корабът попаднал в една от страшните пролетни бури. Голямата мачта се счупила, корабът бил сериозно повреден, но капитанът все пак успял да го откара в най-близкото пристанище. За съжаление госпожица де Камбремер и още няколко достойни за съжаление хорица били пометени през борда при падането на мачтата. Досега не са открили нито една следа от тях. Жалко, много жалко. Аз лично не съм виждал София-Роуз де Камбремер, но разправят, че била красива като картинка. Освен това щеше да получи най-добрата зестра в кралството. Даже кралят тъгува за момичето. Само родителите са се вкопчили в слабата надежда, че телата не са открити и до днес.

— Надеждата умира последна — промърмори Райън, потресен до дън душа от чутото.

— Прав сте. Но аз не вярвам в думите на сеньора, че родителите усещат, когато нещо се случва с децата им. Освен ако неговата лейди не е благородна дама, а магьосница…

Рицарят се изсмя на собствената си шега, но Райън не сподели веселието му. Благодари с няколко сухи думи и тръгна нанякъде с изтръпнали крака и лудо биещо сърце.

Очите на София. София-Роуз де Камбремер. Благородна госпожица, дама от висшето общество, глезена, обграждана с грижи, ласкана и обичана. Нищо чудно, че понякога се държеше като принцеса. Нищо чудно, че познаваше добре шерифа на Уинчестър и интригите му. Сигурно беше слушала много за него в дома на баща си.

По дяволите, ами ако и той я беше познал? При първата им среща Хуго де Броуард не беше обърнал особено внимание на София, но когато е узнал за изчезването на госпожица де Камбремер, със сигурност си е спомнил впечатляващата външност, на момичето в гората. Какви бяха отношенията му с лорд Хоукстоун? Райън не можеше да повярва, че благородният рицар и коварният шериф биха могли да бъдат приятели.

Дали затова София беше предпочела да сподели неизвестната съдба на странстващия рицар, вместо да помоли за помощ могъщия благородник? Предупрежденията й, че той трябва да се пази от де Броуард, изведнъж придобиха нова тежест. Тя не вярваше на шерифа, а онова, което Райън знаеше за господаря на Хоукстоун, му позволи да предположи с голяма доза сигурност, че двамата са врагове. Вероятно София се беше опасявала, че ако попадне в ръцете на шерифа, той ще я използва като заложница, за да изнудва баща й.

Защо обаче беше премълчала произхода си и пред него? Защо беше останала под един покрив с него, защо споделяше леглото му? Райън се удари по челото. По дяволите, защо беше застанал насред двора на замъка като последен глупак? Хуго де Броуард можеше да се появи всеки момент. Нима можеше да го погледне в очите, след всичко, което беше узнал току-що?

— Простете!

Райън се обърна рязко и се озова лице в лице с пронизващите зелени очи на сеньор Хоукстоун. Тъй като бяха с еднакъв ръст, двамата можеха да се погледнат в очите и Рейнал де Камбремер не можеше да не забележи уплахата, която предизвика, внезапната му поява. Непознатият рицар му бе направил впечатление още в града, а след влизането си в замъка беше научил някои неща за него, които възбудиха любопитството му.

— Казаха ми, че вие сте проявили завидно любопитство относно търсенето на останки от корабокрушението на дъщеря ми, мосю. Бихте ли ми обяснили по каква причина?

Райън се овладя толкова бързо, че лордът смаяно се запита дали пък кратката искра на уплаха в сините очи не е била само плод на въображението му. Сега пред него стоеше един привлекателен мъж с набола брада, загоряло от слънцето лице и невероятно хармонични черти. Очите бяха сини. Само сини. Лишени от всякакво чувство, от изразителност и вълнение.

— Получавате информацията си впечатляващо бързо, сеньор — отговори Райън с глас, също така безизразен като лицето.

— В този двор имам много приятели.

Райън стисна зъби, за да се въоръжи срещу впечатляваща личност насреща си. Ако бащата на София узнаеше, че непознатият рицар е отнел добродетелта на дъщеря му, със сигурност щеше да забие скъпоценната си кама между ребрата му и Райън не би могъл да му се разсърди за тази постъпка.

— Кой сте вие? — попита кратко лордът. — Лицето ви ми е познато. Възможно ли е да ви познавам? Или пък баща ви?

— Не знам. — Райън избягна пряката лъжа. — Името ми е Фицджордж и съм капитан при шерифа на Уинчестър.

— Човек на шерифа. — Гласът на възрастния мъж осезаемо охладня. — Защо се интересувате от дъщеря ми? Ако го правите по поръчение на шерифа, кажете му, че отговорът ми на изненадващото му предложение си остава отрицателен, все едно дали дъщеря ми е жива или не! Не е нужно да предприемате каквито и да било действия зад гърба ми по негово поръчение.

В главата на Райън цареше хаос. Онова, което бе казал бащата на София, имаше само едно обяснение. Хуго де Броуард беше помолил за ръката на София! Сигурно се беше представил за почтен кандидат, макар че всъщност беше привлечен от слуховете за приказната зестра и замисляше поредното си коварство!

По дяволите, той трябваше да скрие София на сигурно място, и то незабавно!

— Извинете ме, милорд. — Сега най-важното беше да се отърве от сеньор Хоукстоун. — Аз попитах за дъщеря ви, защото с прискърбие узнах за страшната й съдба, това беше всичко. Съжалявам, но бързам. Имам спешна задача.

Рейнал де Камбремер се поколеба. Смяташе, че познава хората, и инстинктът му подсказваше, че този мъж излъга. За съжаление обаче нямаше никакви доказателства против него.

— Ще запомня лицето ви, Фицджордж! — отвърна заплашително той. — И ако някога разбера, че вие или ваши хора са причинили зло на дъщеря ми, бог да ви е на помощ!

Райън сведе глава и забърза към портата, колкото позволяваше гордостта му. Само това му липсваше, да си навлече гнева на могъщия господар, който беше баща на София. Този човек беше невероятно проницателен, щом беше схванал неща и взаимоотношения, за които не можеше да знае.

Ратаят, от когото поиска коня си, го изгледа смаяно. Непознатият рицар явно беше на път да загуби ума си.

— Искате да ви доведа коня? Нали ми го предадохте само преди малко! Нима искате да уморите бедното животно?

— Тогава ми дай друг кон от обора на шерифа — отговори нетърпеливо Райън. — Нали съм на служба при него!

— Сеньор де Броуард взе най-добрите коне за себе си и свитата си, когато тази сутрин потегли към крайбрежието — намеси се главният коняр, който беше чул разговора им.

Райън преглътна и лицето му побеля. Двамата с шерифа се бяха разминали някъде по пътя, но той знаеше в каква посока е тръгнал началникът му.

— Трябва ми бърз кон. Ако ми откажете, ви чакат сериозни неприятности — проговори заплашително той.

— Остана ни само новият жребец — отвърна ратаят и вдигна рамене. — Той е бърз, но прекалено темпераментен и трудно се поддава на командите. При шум от битка се плаши, конярите тъкмо са започнали да го обяздват. Аз не бих рискувал с него.

— Все ми е едно. Веднага го оседлай!

Само след минути Райън препускаше на гърба на неспокойния кафяв жребец през множеството, което страхливо се разстъпваше да му стори път, защото и пръхтящото животно, и грамадният му ездач оставяха впечатление, че много бързат. Даже стражите на източната порта отстъпиха настрана, когато ездачът пришпори коня си и полетя по тесния път сред облак прах. Право към морския бряг, към Ейлсбъри. За първи път в живота си Райън отправи молба към небесните сили да не изпращат препятствия по пътя му. За нищо на света не биваше да закъснее!