Валери Лорд
Розите на страстта (12)

Глава 11

— Господ да ми е на помощ!

София оглеждаше квадратната стая и се потърсваше от ужас. Някога стените са били чисто варосани, но сега бяха изпъстрени с огромни петна от плесен и мъх. Каменните плочи на пода бяха покрити с дебел пласт изгнила слама, изпражнения от гълъби и всякакви боклуци. Пред високите прозорци крякаха чайки, а от богато резбования балдахин на леглото изскачаха изплашени диви гълъби. В камината се издигаше огромна купчина боклук, откъдето се чуваха многозначителни шумове. Но това беше най-малкото зло.

С изключение на огромното легло в стаята нямаше нито една мебел и причината за това вероятно беше, че дърводелецът беше сглобил леглото в самата стая. Не беше възможно да са го внесли през тясната врата. Коланите, които някога бяха придържали матрака, висяха изпокъсани в изгнилите си скоби, а две от резбованите колони изглеждаха така, сякаш някой се беше опитвал да ги насече с брадва.

В широките лъчи слънчева светлина, която падаше през двата южни прозореца, танцуваше прахът, вдигнат от стъпките на София. Тя стоеше неподвижна до вратата и атмосферата на занемареност и потиснатост, която се излъчваше от помещението, бързо проникваше в съзнанието й.

Някога стаята е била хубава, повтаряше си тя. Северните прозорци гледаха към блестящата лента на река Солент, от южните се виждаше морето. Сиво-синьо и сребърно, увенчано с бели гребени, то по нищо не приличаше на жадното чудовище, което поглъщаше кораби и хора. Ала дълбокото нещастие, безпомощното отчаяние, които дебнеха в стените, нямаха нищо общо със съдбата на София. Те бяха спомен от жената, която беше плакала и страдала в тази стая.

Женските покои бяха като всичко друго в Ейлсбъри: мрачни, натежали от тъга, занемарени. И тя трябваше да живее тук? Не, никога!

— Е, не е съвсем чисто — проговори Нати зад гърба й.

София изпухтя презрително и Нати се почувства засегната.

— Баронът забрани да влизаме тук — обясни тя, за да извини жалкото състояние на стаята. — Даже хвърли кама по Бриди, която се опита да изчисти. Ако питаш мен, той се зарадва, когато норманката и синът й се махнаха от Ейлсбъри. Защото се отвращаваше от жена си.

— Но това не го е спряло да й прави по едно дете всяка година, както ми казаха — отвърна подигравателно София.

— Е, нощем всички котки са сиви. — Нати отиде до леглото и прокара пръст по следата от брадва. — Това е работа на барона. Като откри бягството й, се опита да насече леглото.

— Цяло щастие е, че не е убил кърмачето, което е оставила — промърмори София.

— Сигурно се е отказал, защото всички бяха убедени, че то и без това ще умре. — Нати прие подигравателната забележка напълно сериозно. — Бриди го прибра при себе си, грижеше се за него и му спаси живота. Само че той не й благодари, както трябва.

София трябваше само да я погледне въпросително и Нати продължи да разказва:

— Той офейка веднага щом стана достатъчно силен, за да се опълчи срещу стария. Прокле баща си и Ейлсбъри и се закле, че никога вече няма да пристъпи прага на тази къща.

— Както виждам, не е загубил нищо — отговори сърдито София. Тя се бранеше срещу пристъпа на безнадеждно отчаяние, който я връхлетя при този разказ. Израсла сред любов и уважение, тя трудно можеше да си представи какво означава да живееш с омразата на собствения си баща.

— Никога повече не чухме за него. Бриди е единствената, която понякога споменава името му. Тя се опита да му бъде майка, но старият й взе детето веднага щом то се научи да говори. — Нати разказваше старите истории с блестящи от вълнение очи.

— Ако продължаваш да се мотаеш тук и да дрънкаш глупости, вместо да си вършиш работата, Бриди ще ти издърпа ушите, да знаеш — намеси се Изолт, която влетя в стаята в търсене на сестра си. — Нали трябваше да нахраниш пилетата?

Нати вдигна рамене.

— Дойдох да покажа на София стаята на господарката. Тя ще живее тук.

— Какво? — Гласът на Изолт издаваше какво мисли за това намерение.

— Първо трябва да изринем боклука, да варосаме стените, да излъскаме плочите, да сложим нови колани и да напълним дюшека с чиста слама — проговори спокойно София. — Тогава стаята ще добие съвсем друг вид.

Сега нямаше смисъл да пита за стенни килими, възглавници и чаршафи, които бяха нещо обичайно в Хоукстоун.

— Толкова много усилия само за да спиш тук! — Нати изглеждаше ужасена от предстоящата работа. — Наистина ли смяташ да я изчистиш?

— Какво ще кажете и вие да помогнете? — предложи любезно София.

— Бриди ни възлага предостатъчно работа. — Изолт разтърси глава и тънките й кестеняви плитки се метнаха на гърба. — Ако си решила да си играеш на господарка, нищо няма да излезе — прибави тя доста по-злобно. — Баронът се погрижи никога вече да не обслужваме норманки в дома му.

София гледаше двете слугини наполовина смаяна, наполовина объркана. Категоричният отказ я слиса. В Хоукстоун никой не се осмеляваше да й говори с този тон, камо ли да пренебрегва желанията й. Но сега не си беше вкъщи! За двете слугини тя не беше нищо повече от пристигнала незнайно откъде лека жена, която беше решила да се възползва от новата власт на така наречения си мъж и да си поиграе на господарка. Те нямаше да си мръднат пръста, за да й помогнат. Изобщо не помисляха, че тя има право да им заповядва.

Какво да прави сега? Да демонстрира властта си? Каква ти власт? Тя не притежаваше власт. Трябваше ли най-сетне да им каже, че не е норманка? Това беше вярно само наполовина, освен това тя имаше намерение да се омъжи за нормански граф, разбира се, ако успееше да се измъкне от тази невероятна бъркотия.

Преди да е взела решение, Нати и Изолт слязоха, кискайки се, по каменната стълба и я оставиха сама с гълъбите, които я наблюдаваха недоверчиво от прозорците. София потрепери и също обърна гръб на стаята. Откъде й беше хрумнало, че може да се устрои тук? Всичко, което искаше, беше да се махне от Ейлсбъри. От Ейлсбъри и от Райън Фицджордж, който я дебнеше като хищник плячката си.

Където и да отидеше, погледът му я следваше. Всеки опит да го избегне завършваше с това, че попадаше право в ръцете му, точно там, където не го очакваше. Бяха й омръзнали словесните престрелки, намеците, неприкритите изисквания, едва скриваните желания, в които се улавяше, щом погледнеше в несравнимите му очи.

При това той не правеше нищо, което да може да се облече в думи. Не я докосваше, не я прегръщаше, дори опустошителните целувки, които я плашеха до смърт, принадлежаха към миналото. Не, той просто беше там. Непоколебим и непреодолим като скала в средата на река. Тя осъзнаваше присъствието му като на болезнено забит в петата трън. Нощем той ограбваше съня й, а денем спокойствието. Имаше само един начин да си възвърне душевния мир. Трябваше да избяга колкото се може по-далече от него.

Нямаше смисъл да чака благоприятен момент. Ако той не я пуснеше доброволно, тя трябваше да избяга тайно. Обстоятелствата изглеждаха благоприятни. Април свършваше, страната се будеше и тя със сигурност щеше да срещне пътници или търговци, които да я отведат на север. Трябваше да стигне поне до пристанището на Хайт!

След като шерифът си замина, обитателите на Ейлсбъри изведнъж се увеличиха. Появиха се оборски ратаи, един ковач, един строител с помощниците си и естествено жените и децата им. Новината, че в занемарения замък отново има работа и хляб, се разнесе бързо из селата по течението на Солент и по морския бряг.

Райън Фицджордж проверяваше лично всички мъже, които пристигаха, и избираше онези, чийто занаят щеше да му послужи за възстановяването на Ейлсбъри. Даваше им работа и обещаваше възнаграждение, макар че София не разбираше откъде би могъл да го вземе. Но това не беше нейна грижа. Тя трябваше да използва гъмжилото в дворовете и около стените, за да осъществи своя план.

Райън беше събрал група работници да разчистят рова около крепостната стена. От няколко дни те събираха нахвърляните боклуци и ги трупаха в огромната яма, която преди това бяха изкопали в близост до мочурището. Мъжете излизаха на работа през една тясна портичка в кулата и се връщаха по същия път, защото голямата порта беше постоянно затворена. София реши да използва за бягството си точно тази портичка. Щом успееше да се измъкне от бдителния поглед на вечно заетия капитан.

Над Ейлсбъри се носеше задушаваща миризма на гнило. Виеха се облаци от отвратителни изпарения, които освен това привличаха ята мухи и комари. Работниците, които трябваше да свършат тази мръсна работа, мърмореха недоволно. Рицарят, който ги командваше, трябваше да заложи целия си авторитет, за да продължат да работят от изгрев до залез.

Макар и неохотно, София трябваше да признае, че Райън и в този случай доказа волята и умението си да ръководи. В тъмния си кожен елек той й приличаше на една от онези впечатляващи бронзови фигури, на които се беше възхищавала в катедралата в Руан. Гласът му излъчваше овладяното спокойствие на мъж, който с пълно право очакваше да го слушат и да му се подчиняват.

Тя се промъкна зад гърба му в обора и се покатери в плевнята. Под една купчина сено беше скрила малкото неща, които й бяха необходими за бягството. Вързопче със старата, изпрана и изкърпена пътническа рокля, в чийто подгъв беше скрит пръстенът на Джъстин, мях с вино, кръгла питка, сирене, парче пушена сланина, които бе успяла да открадне от кухнята. Нямаше представа колко дни ще бъде на път и не искаше да гладува. Последните й придобивки бяха грижливо изработен дървен гребен и проста четка. Беше ги намерила вчера до постелята си и знаеше кой ги беше направил.

Поигра си с мисълта да отхвърли подаръка, но двете неща й бяха крайно необходими. Трябваше да реши буйната си грива и да я крие под кърпа. Колкото по-малко внимание привличаше по време на бягството си, толкова по-добре. И без това беше необичайно и опасно жената да пътува без придружители, но вътрешният глас й подсказваше, че ако остане в Ейлсбъри, ще се изложи на много по-голяма опасност.

Часовете до залез-слънце се изнизаха мъчително бавно. Надвечер вятърът утихна. Тънкият сърп на новата луна се издигна над хоризонта и небето се оцвети от тъмен аквамарин в мастилено черно. София се измъкна безшумно през вратата на кухнята, докато мъжете се събираха за вечеря в голямата зала и заемаха местата си по простите пейки.

Слугините внесоха голям котел с димяща пшеничена каша и поднесоха на мъжете пълни дървени купи. Никой не смееше да протестира срещу простата саксонска храна. Капитанът беше заповядал да разпределят запасите. Щяха да тръгнат на лов и да засеят едва когато привършеха с укрепителните работи. Имаше достатъчно за всички, но вечерите с печени гъски и свине бяха приключени.

Райън ядеше наравно с всички. Силните му зъби дъвчеха едро смляната пшеница, а търсещият му поглед се плъзгаше по лицата на хранещите се. Между сведените глави, които вечеряха малко или повече шумно, не беше червеникавото сияние на една точно определена глава. София не беше на масата!

Първо му беше отказала категорично да седи до него начело на трапезата, сега пък не беше дошла да вечеря. Междувременно той я познаваше твърде добре, за да не погледне сериозно на това обстоятелство. Познаваше я твърде добре, за да може да предположи с голяма доза сигурност каква лудост беше замислила.

През това време София де Камбремер беше изкушена да повярва в благоприятния обрат на съдбата си. В стремежа си да се доберат по-бързо до кладенеца и после до залата ратаите не се погрижиха да затворят портичката с тежката греда, както гласяха нарежданията на капитана. Така София можа да се измъкне необезпокоявана. Изскочи навън и се подхлъзна по пътеката, отъпкана от мъжете.

В последния миг успя да запази равновесие, притисна се до стената и забърза към мястото, където бяха издигнали временна дига, за да спрат прииждащата вода. Няколко яки дъски бяха опънати като мостче над мочурливия бряг и рова. Тя трябваше да прекоси колкото се може по-бързо мочурливата равнина и да тръгне по пътя за Хайт.

След края на пролетните бури корабоплаването между Англия и Нормандия беше възстановено. В Хайт със сигурност имаше хора и товари, които отиваха във вътрешността на страната, в посока Уинчестър или дори Лондон. Непременно щеше да намери някой колар, който да я вземе.

София беше премисляла плана си десетки пъти. С привичния си инат тя приемаше препятствията, но не и отстъплението. Беше облякла собствената си рокля, буйната коса беше скрита под тъмна кърпа. Макар че беше едва различима сянка в мрака, тя си оставаше лесна плячка за ловеца, който знаеше къде да търси. За мъж, който с риск за живота си се беше научил да се справя с врагове и шпиони.

София тъкмо беше стъпила на мостчето, когато някой затисна устата й, хвана я през кръста и я понесе възмутително леко в мрака. Скъпоценната торбичка с провизии се изплъзна от ръцете й и тя изфуча като разярена котка. Зарита с крака и заудря по гърба нощния нападател.

— По дяволите, котенце, няма да ти простя, ако пратиш и двама ни в това вонящо блато!

Гласът и заплахата отекнаха като гръм в съзнанието й. Тя спря да се отбранява също така бързо, както беше започнала.

— О, не! — пошепна отчаяно тя.

— О, да! — отвърна подигравателно мъжът. — Да не си мислеше, че можеш да се измъкнеш, без да те забележа? Без да съм ти разрешил?

— Ти нямаш право да ми заповядваш — изсъска ядно София. — Не съм ти крепостна!

— Веднъж вече ти спасих живота, не искам да те спасявам втори път.

— Тогава ме пусни да си вървя! Какво искаш от мен?

— Ще останеш в Ейлсбъри, докато разбера какво точно искам от теб, котенце!

Небрежното високомерие в думите му беше в крещящо противоречие с бързото му дишане. Хватката около ръцете й затрудняваше достъпа на кръв, а в главата й се носеше вихрушка от разочарование, гняв, примирение и безпомощна ярост.

— Ще опитвам отново и отново — заплаши го тя през здраво стиснати зъби.

— Това ми е ясно. — Заплахата не го развълнува особено. — Но ти проигра доверието ми. От днес нататък ще внимавам повече! Втори път няма да имаш подобен случай!

София много скоро разбра какво беше искал да каже с тези думи. Той изви ръцете й на гърба и ги стегна с кожен ремък. След това я завлече грубо в крепостта, прекоси дворовете и влезе право в голямата зала. Вечерята тъкмо свършваше и обитателите на Ейлсбъри все още бяха по местата си — разбира се, с изключение на стражата на кулата и по зъберите.

Заслепена от светлината на факлите, София присви очи и упорито прехапа долната си устна. Макар че едва се движеше, тя се опита да запази достойнството си и да пренебрегне болката и унижението.

— Тази жена няма право да напуска крепостта без мое разрешение — обяви високо и ясно Райън. — Ако някой се изкуши да й помогне да избяга, ще получи сто удара с камшик!

Шушукането изведнъж спря и в залата се възцари злокобна тишина. Пращенето на факлите и шумоленето на сламата в тъмните ъгли изведнъж станаха неприятно шумни. Едно дете се разплака и майка му уплашено затисна устата му.

София едва се въздържа да не изрече любимото проклятие на баща си. Райън беше превърнал цял Ейлсбъри в неин пазач и хладнокръвно я натоварваше с отговорността за съдбата на тези хора. Всеки знаеше, че който е получил сто удара с камшик, не оживява. Откъде беше разбрал, че тя нямаше да понесе да натовари съвестта си още дори с един-единствен човешки живот? Че с тази заплаха я беше приковал за Ейлсбъри по-здраво, отколкото с най-здравите железни вериги в кралството!

Тя вирна брадичка и потърси в погледа му отблясък от някакво чувство, но откри само ледена синева. Не можа да я понесе и сведе очи.