Вяса
Махабхарата (48) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
महाभारतम्, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Махабхарата. Рамаяна

Индийска

Първо издание

Литературна група IV. Тематичен номер 2427

Редактор на издателството Блага Димитрова

Художник Иван Кьосев Художник-редактор Васил Йончев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори: Наталия Кацарова, Лидия Стоянова

Дадена за набор 19. VI. 1972 г. Подписана за печат през септември 1972 г. Излязла от печат през декември 1972 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 30/4, Издателски коли 23

Цена 2,43 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Ракитин 3

История

  1. — Корекция

ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА
Плач на Дамаянти по Нал. Отшелниците я утешават.
Дамаянти среща керван с търговци.

Брихадашва каза:

Погубила ловеца, царицата зашари

да дири брод в гората, звъняща от комари.

От лъвове, от мечки, бизони, леопарди,

от тигри, от какво ли по-първо да се варди?

Препречваха й пътя бамбуковите пики, деряха я къпини и шибаха тръстики.

Препъваха я тръни, и кактуси, и други бодливи храсталаци, гъмжащи от влечуги.

Скали, покрай дълбоки клисури извисени, смразяваха дъха й със каменно кънтене.

Нещастието нейно къде не я отведе: видя орли грабливи и страшни людоеди.

И планини, богати на злато и на руди, реки успокоени и водопади луди.

Глигани, змии, мечки — какво ли не видя? Те бяха все по двойки или пък на стада.

Едничка Дамаянти самотна беше тук и бродеше да найде самотния съпруг.

Дотолкова от мъка обзета бе горката,

че спряха да я плашат животните в гората.

Облегна се на камък, изгаряна от скръб, заплака, занарежда така по своя скъп:

— Защо ме изостави, о царю дългоръки, сред тоя лес безлюден, обречена на мъки?

На боговете жертви принасяше най-скъпи, а с мен несправедливо, нишадецо, постъпи.

Спомни си, о най-храбри от храбрите витязи, че ти ми даде дума, а пък не я опази.

Спомни си как ме дири чрез птици златопери, какво ми каза после, когато ме намери.

Ти ведите познаваш, прочел си четирте — четворно призовават към истината те.

На истината верен доскоро бе. Отново

във истина превръщай, о царю, свойто слово.

Не съм ли аз желаната, безупречната твоя съпруга, а самотна без теб загивам в тоя

ужасен лес. Ей иде, о царю, царят на горите — лъвът. Оголва зъби и нокти страховити.

Ти каза: „Освен тебе не ми е мила друга!“ спаси тогава свойта загиваща съпруга!

Съпруже мой желани, на своята желана защо не се обадиш, а с дреха изподрана

от теб разполовена, оставяш я да скита сама в гори дълбоки без твоята защита?

Ариецо с големи очи. Като кошута отлъчена, аз плача, от стадото нечута.

Аз, твойта Дамаянти, зова те в тез усои, о царю на земята и на сърцето мое.

Юнако мой, ти имаш размери исполински — защо не те съглеждам от никой връх планински?

Заспал ли си в гората, приседнал ли си само, или край ствол изправен стоиш, облегнал рамо?

Баща на мойта мъка, кажи кого да срещна, кого за теб да питам, горкана, безутешна:

„Случайно из гората да сте видели Нал?“ Кому това да кажа и кой ли би можал

да ми отвърне: „Близко очаква те тъдява раджата, който твоите милувки заслужава.“

Кого за теб да питам посред гората дива? Лъва ли, който иде, развял ужасна грива?

Добре, не ще побягна, ще кажа без боязън: — О лъве острозъби, за горски цар помазан,

и аз съм царска щерка — баща ми е цар Бима, на царя на Нишад съпруга съм любима.

Царица Дамаянти се казвам. Той пък — Нал. О царю на сърните, не си ли го видял?

Ако не си го виждал, чуй моята заръка: разкъсай ме и с мене разкъсай мойта мъка!

Лъвът не ми отвръща. Надолу слиза, дето шуми реката — бърза на свиждане с морето.

Тогава ще попитам планинската верига, която чак в небето свещенен връх издига.

Отвътре пълна с руди, отвън с цветя богата, прилича тя на знаме, развято над гората.

Из нея бродят тигри, глигани и сърни, над нея птича песен не спира да звъни.

Растат из нея палми, ашока и тополи, и всякакви дървета, в небето връх заболи.

В клисурите се спущат потоци гръмовити. За тебе ще попитам тоз цар на планините.

— О великански царю на скалните гиганти, пред тебе се покланя царица Дамаянти.

Баща ми на Видарба е цар и повелител, пазител на земята, на кастите пазител.

Нарича се цар Бима и другите го сочат за пример как отдава на боговете почит.

Добър, богат и честен, безупречен самият, не дири греховете, които други крият.

Във битки с враговете той побеждава само. Пред тебе на колене днес пада дъщеря му.

Мой свекър беше царят нишадски Вирасена, чиято мъдрост в битки и в мир е проявена.

Наследникът му беше и той така достоен пазител на закона и много силен воин.

Наречен Нал, красавец той беше с тъмна кожа, благочестив, покорен на всяка воля божа.

На боговете жертви най-скъпи той отдаде. О царю великански на скалните грамади,

пред тебе коленича, останала сирота

в леса, без мъж да брани честта ми и живота.

О царю, вдигнал чело в небесните простори, юнака Нал не си ли съгледал там отгоре?

Прославен, мъдър, честен, не знае той уплаха, юначен като слона, когото Индра яха.

Не го ли забеляза в безлюдната гора? Защо не ми отвърнеш като на дъщеря,

която скръбна плаче за бащина утеха. О царю мой, съпруже, когото ми отнеха

зли сили, обади се! Кога ще чуя твоя

глас, топъл като мълния, гръмлив като прибоя?

Да кажеш: „Дамаянти“. О, тоя глас, свещен като самите веди, ще излекува в мен

натрупаните мъки, от друг неизцелими. О царю мой, съпруже, яви се, утеши ме!

Това като издума пред царя на гранита, без отговор на север царицата заскита.

Три дни вървя и стигна в гора със беловласи и мъдри стари хора — отшелници монаси.

Те хранеха се само с вода, трева и листи, успели в слово, в дело и в мисли да са чисти.

Смирили всяко чувство и страст освен оная, която ги подтиква да дирят път към рая.

Облечени в рогозки и животински кожи, горичката им сякаш бе кът от рая божи.

Подскачаха маймуни, кошути там сновяха, за първи път царицата въздъхна без уплаха.

И тръгна пак красива, каквато бе преди: с изящни вежди, зъби, коси, бедра, гърди.

Прочутата по хубост принцеса видарбийска, сияеща, застана пред хижицата ниска.

Поклон направи: „Старци, пред вас смирена спирам.“ „Добре дошла ни, дъще, приемаме те с миром.“

Предложиха й столче за отдих да поседне, готови да помогнат, макар и да са бедни.

Царица Дамаянти приседна и зададе въпрос дали напредват свещените обряди.

Постигат ли чрез пости, чрез труд и служба вярна да станат съпричастни с божествената дхарма?

Отвърнаха: — Сполай ти — пресвятите монаси, — благополучно всичко при нас е, но коя си,

кажи, та твойта хубост очите ни омая? Открий се, може би си богинята на тая

гора или на тая река прозрачносиня? Отвърна Дамаянти: — Ни горска съм богиня,

ни речна. Чуйте, хора на святия живот: не съм аз от божествен, а от човешки род.

Цар Бима — видарбийски преславен повелител, пазител на земята и вражи погубител —

е мой баща. Жена съм на царя на Нишад — цар Нал — със свойта мъдрост и красота познат.

По храброст Нал е първи сред първите витязи, брамините почита и обичая пази.

На племето нишадско е истински пастир — разумно и правдиво го води в бой и в мир.

Благочестив и скромен, рода си продължава за страх на враговете и за нишадска слава.

Очите му големи, лицето — месец кръгъл, почита боговете, човек не е излъгал.

Завистници успяха най-праведния цар да въвлекат с измама в залагане на зар.

Неистински арийци — измамници презрени, лишиха го от царство, отнеха му и мене.

Царица Дамаянти се казвам аз и скитам по всичките посоки за своя цар да питам.

Изкачвах се по ридове, навеждах се над бездни, в клисурите надничах — дано оттам излезне

мъжът ми Нал — в стрелбата със лък прославен воин, на всякакви оръжия носител най-достоен.

Не се ли е показвал край вашата обител великият преславен нишадски повелител?

Не сте ли го видели? И тук го няма мигър, мъжа, зарад когото се сблъсквам с лъв и тигър

в леса на всяка крачка. От тяло ще лиша и ще зарадвам свойта измъчена душа.

Каква ли цел без него в живота ми ще има, освен да си усилвам скръбта непоносима!

Отвърнаха монасите, но не да утешават, а с дар на ясновидци, какъвто притежават:

— С изгнанието свое ти вече стана свята и своя мъж наскоро ще найдеш за отплата.

Цар Нал ще зацарува и няма да е беден, и пак ще е на правдата и на закона предан.

Богатствата си стари ще върне, ще срази съперниците хитри и злите си врази.

И всички ще треперят пред неговата сила. Такъв ще видиш своя съпруг, царице мила.

След тия думи сякаш монашеската свята обител и монасите потънаха в земята.

Пред стореното чудо застина поразена прочутата по хубост снаха на Вирасена.

Какво се случи тука? Насън или наяве? Къде е манастирът с монаси белоглави?

Дърветата къде са? Сърните де ги? Де я реката бистросиня и птиците над нея?

От чудото за дълго замаян бе умът й, но после из гората отново се запъти

ридаеща, унила, без цел и без посока. Насреща си съгледа едно дърво ашока.

От цветове уханни покрито беше цяло и от неспирни песни на птици зазвъняло.

Обърна се към него и тъй му се замоли: — Послушай ме, ашока, дърво, чиито стволи

с цветя са увенчани, тъй както планината свещена. Утеши ме. Кажи на мен, горката

царица Дамаянти, не е ли бил тъдява

цар Нал? Той управлява нишадската държава.

Сега е беден. Скита самин в гората дива и с дреха разполвена снагата си покрива.

Ашока носи радост. Тъй казват. Облекчи ме, та тъй да оправдаеш, ашока, свойто име.

Сновейки под дървото, отправяйки му тези молитви, Дамаянти в гората пак навлезе.

Видя дървета, птици, животни и прегази потоци многобройни с бълбукащи талази.

По сипеи се свлича и качва по баири царица Дамаянти съпруга си да дири.

След дълъг път, сред пустош и мъки извървян, нещастната се срещна с един голям керван.

Коне, каруци, слонове се бяха наредили да минат през реката, където крокодили

и риби се таяха посред папури гъсти под писъка на чайки и крясъка на гъски.

Принцеса Дамаянти, от всичките принцеси най-милата, в тълпата от пътници се смеси.

С разполовена дреха, с коси сплъстени, прашни, четеше се безумие в зениците й страшни.

Едни се изпокриха, щом тя се появи, а други само тъжно поклащаха глави.

Ечаха подигравки сред глъчка гласовита. А някой по-сърдечен започна да я пита:

— Каква си ти, която кервана разтревожи? Дали от род човешки си ти или от божи?

Не си ли ти богиня на четирте посоки, на бездните дълбоки, на нивите широки,

на хребетите скални, на горските поляни? О, нека твойта святост по пътя да ни брани!

Жена на бог, на демон — щом нам си се явила, каквато и да бъдеш, ний молим за закрила.

Благослови — по пътя злини да не настанат, спокойно да достигне до свойта цел керванът.

Царица Дамаянти — печална, преживяла най-злата женска мъка — съпружеска раздяла,

обърна се и рече тъй на керванводача:

— От род човешки аз съм и по човешки плача,

изгубила мъжа си, нишадския владетел. Сияйният му образ от слънце по е светъл.

Цар Нал — по смелост първи между царете смели. Пътували сте много, не сте ли го видели?

Керванводачът, който наричаше се Шучи, отвърна й: „Прекрасна, до днес не ми се случи

да срещна из гората човек на име Нал, а дълъг път с кервана дотук съм извървял.

И тигър ме причаква, и лъв от сън ме буди, животни разни срещнах, но само не и люде.

Едничка само тебе видях, лотосоока.

Да пази Манибхадра и нас, и нашта стока.“

Задавена отново от мъката лютива, попита Дамаянти керванът где отива.

— Пазар за нашта стока ще дирим в царство Чеди — отвърна й водачът и хората поведе.