Вяса
Махабхарата (22) (Велико сказание за потомците на Бхарата
(откъси))

ПЕСЕН ДВАЙСЕТА
Джараткару се оженва и скоро изоставя жена си.

Сута каза:

Хареса Джараткару девойката на змея,

че беше дивнобедра. Хареса, но не взе я —

от свойта рядка бедност пред нея се засрами. Досети се Васуки и каза му: — Сестра ми

се казва като тебе, монахо, и от мене за зестра тя ще има, когато се ожени,

покои най-обширни с трапеза най-богата — съпругът й не ще си помръдне и ръката.

Спокоен Джараткару се съгласи и с нея отиде да живее в палатите на змея.

Под звуците на химни я хвана за ръка — съпруга по закона тя стана му така.

Под скъпо покривало очакваше ги ложе — до себе си съпругът съпругата положи.

И каза й: — Веднага от тебе ще си ходя, извършиш ли каквото не ми е по угода.

Помни го, ако искаш да бъда твой съпруг. Сгрешиш ли, безвъзвратно отивам си оттук.

Невестата потули в душата й какво е и рече: — Ще изпълня желанието твое.

И вечно да не сбърка уплашена, горкана, започна да му служи като на бяла врана.

Усетила, че иде за нея благо време, когато у жените пониква плод от семе,

изкъпа се тъй, както по ведите се иска, отиде при мъжа си и стана с него близка.

Зародиш като огън у нея запламтя — пламтеше на светеца у нея светостта.

Зародишът растеше подобно на луната, когато не е щърба, а пълна и налята.

Великият отшелник на нейните колени заспа веднаж, притворил зеници уморени.

И чак до залез слънце държеше го сънят в обятията свои. Угасваше денят.

Жената се уплаши, че миг по миг отлитва часът и ще изпусне вечерната молитва.

Аскети като него в обрядите са твърди.

Но може пък разбуден и зле да се разсърди.

Кое е по-престъпно, започна да се чуди: закона да не спази? Гнева му да разбуди?

Накрая тя разсъди, че първото от тях — закона да потъпче — е по-престъпен грях.

И рече сладкодумно на своя мъж, излегнат подобно бога Агни: — Стани, че вече тегнат

на слънцето лъчите към сумрачния запад и в трепета на сетни сияния се стапят,

Възлей вода светена, срещни с молитва мрака. Минута много страшна и сладостна те чака.

Светецът Джараткару събуди се и с гневна гримаса към жена си извърна се и ревна:

— Змеице, тия думи за мене са обида.

Тъй както съм пристигнал, така и ще си ида.

От мене по е слабо небесното светило — преди да се събудя, едва ли би се скрило,

а щеше да ме чака. Това е моя вяра, която ти отхвърли. Повеля има стара:

тоз, който е обиден, с обидчика не може повече да живее, а камо ли на ложе.

Уплашена задума жената Джараткару:

— Не исках да ти сторя обида, господарю,

а вдигнах те да кажеш молитвата си. — Да, но жена си да напусне решил бе той отрано

и рече: — Казах вече. При мене отказ няма. Така и отначало решихме с тебе двама.

Живях щастливо тука. Отивам си сега. Кажи го на Васуки и трябва без тъга

от къщи да изпратиш пустинник като мене. Съпругата му скръсти ръцете си сломени,

молитвено погледна светеца във лицето, събрала малко смелост и много страх в сърцето:

— Пазителю на всички закони и обряди, недей напуска тази, която ти отдаде

душата си, снагата, била е с тебе мила и никога и в нищо не се е провинила.

При брат си как ще ида, кажи ми, о блажени, когато, за да имам наследник, ме ожени

и всички змии чакат спасение от него. Надяват се на мойто потомство, ала де го?

Не трябва, о съпруже, напразен да е бракът, от който избавител роднините ми чакат.

Мъдрец ли си, когато си тръгнал да си ходиш, оставил в мене само неясния зародиш?

Тогава Джараткару, светец, богат на слава, отвърна й достойно и както подобава

в минута като тая: — Оставям те щастлива. Синът ти, който в твойта утроба се развива,

ще бъде като огън всесилен и целебен,

на всички по земята ще бъде той потребен,

че най-добре ще знае да вниква и постига премъдростите, скрити в божествената книга.

Издумал тъй, монахът отправи се отново в горите — да започне скиталчество сурово.